Скот Бейкър
Правилото на знанието (28)

26.

Синя светлина. Видях синя светлина, усетих как ме обгръща, как прониква в мен. После сякаш всяка молекула в тялото ми започна да се разпада. Връзките, държащи тъканта на съществуването ми, се опънаха и усетих как всеки нерв се разплита, как всеки орган се превръща в органичен облак и макар да разбирах, че вече не представлявам физическа, твърда форма, все още мога да мисля. Все още имах съзнание. Все още бях себе си. Всяка част от мен бе засмукана в една-единствена точка в пространството. После изчезнах…

Събудих се в килията си. Бях плувнал в пот. Опипах тялото си, за да потвърдя, че ужасът от съня не е истински. Бях плътна, макар и болезнено натъртена маса.

Но знаех, че това не беше сън. А спомен — от онези, които мозъкът ти блокира от съзнателния живот заради травмата, когато дори споменът за тази болка не може да ти позволи да продължиш да съществуваш в този свят.

Следващата ми мисъл беше за бягство. Сблъсъкът ми с лъва ме бе накарал да размисля за чакането и събирането на информация. Можех да го правя и без да ме разкъсват на парчета.

Бях сам в стаята си. Малбул го нямаше никакъв. Ужасът от изминалия ден се върна. Всичко изглеждаше толкова неправилно. Защо ме бяха заключили на арената, след като излязох победител? Ако искаше смъртта ми, Тиберий можеше просто да заповяда да ме убият. Не беше нужно да ме гледа как умирам на арената. Пък и нямаше интерес да умирам. Докато бях жив, аз му носех пари, осигурявах му влияние и положение в аристократичните му кръгове. Защо му беше да пуска лъв срещу мен, след като вече бях спечелил двубоя?

Бръкнах в постелката си и взех предмета, който бях извадил от бедрото си.

Той лежеше в ръката ми — дълъг, тънък цилиндър от някакъв метал. Сините светлинни блещукаха едва-едва, без да издават нито звук. Пръстите ми се плъзнаха по вдлъбнатините по повърхността. Хванах го така, както музикант би държал флейта, върховете на пръстите ми почиваха на неравни интервали по дължината му. И натиснах.

Щрак! Цилиндърът започна тихо да бръмчи. Изведнъж в него се отвориха няколко малки отделения. Вперих поглед в предмета. Беше толкова познат, толкова много пъти бях повтарял същите тези действия. Знаех, че това е единственото и най-важното оборудване в мисията ми, не само заради способността му да записва картина и звук, но и заради технологията, която съдържаше. Знаех, че цилиндърът няма да бъде открит през следващите две хилядолетия, а тогава ще бъде намерен само от хора, които знаят къде да търсят. Те ми бяха казали къде да го скрия. Намирах се далеч от онова място. Далеч от мястото, където трябваше да съм.

Дръпнах един от сегментите и той излезе, следван от дълга, почти невидима тънка нишка. Стиснах сегмента по начина, който бях усвоил, и той се сплеска. Поставих го с длан точно над ухото си. Извадих втори сегмент и го сложих над другото си ухо. Пръстите ми сами извършваха движенията. Дръпнах още две части и от цилиндъра излязоха още две дълги плоски ленти. Увих ги около торса си, както ме бяха учили, и ги свързах с устройството, което вече бе здраво закрепено за хълбока ми. После почуках два пъти единия му край и другият изскочи, разкривайки малък черен предмет. Взех го и го поставих в устата си. Малката скоба прилепна здраво за задната част на кътника ми. Беше идеално пригодена за мен.

Изправих се. Това беше. Сега носех устройството така, както беше проектирано да се носи. Завъртях се в килията, погледнах към вратата и докоснах скобата с език — движение, което щеше да остане невидимо за останалите. Лекото гъделичкане ми показа, че камерата записва. Направо не можех да повярвам, че работи.

Затворих очи и се вкопчих в усещането, в гъделичкането, което ми казваше, че не съм полудял, че светът в главата ми наистина съществува. Знаех, че камерите от двете страни на лицето ми записваха картини от древния Рим, невиждани досега от модерния човек. Истински триизмерни образи и звук се изпращаха към мъничкия шпиндел на оптични дискове с големината на копче, скрити в записващото устройство на хълбока ми — тихо, незабележимо.

 

 

На следващата сутрин Малбул се появи, влачен от двама стражи. Отпуснатите му крака оставяха следи по прахта в коридора. Стражите го хвърлиха грубо на леглото му и излязоха.

Втурнах се при него. Той ми се усмихна, окървавен и пребит. Синините изглеждаха странно пурпурни на черното му лице.

— Боже мой, какво е станало с теб? — Знаех, че би трябвало да се бие едва след седмица.

— Май онова, което се случва, когато се опитвам да те заместя, приятелю — изхъхри той. Говоренето явно му причиняваше болка.

— Да ме заместиш ли? Какво искаш да кажеш? Аз се бих вчера.

При тези думи Малбул повдигна вежди.

— Да, би се. Но малко след като излезе, стражите на Тиберий дойдоха да те вземат. Когато им казах, че вече са те отвели, началникът се вбеси и ме би, обвинявайки ме в лъжа.

Погледнах го в очите.

— Тези рани не са от началника.

Той отново се усмихна.

— Не. Бих се вместо теб. Бях изкаран на твое място, макар да не бях готов за предизвикателството. Тиберий успя да спаси живота ми, защото не бях истинският участник.

— Бил си се вместо мен? Но мен ме отведоха в Колизея и се бих там! А след като победих противника си, ме заключиха на арената и ми пуснаха лъв. Искаха да умра.

— Не си се бил за Тиберий — заяви Малбул.

— Какво? Разбира се, че за него се бих, за кого другиго…

Млъкнах. Тиберий всъщност не беше там. Спомних си закачуления мъж.

— Наистина казаха, че са ме избрали за заместник в последния момент — промърморих, мислейки на глас.

— Завели са те в Колизея? Вчерашните игри там бяха организирани от Август.

— От Август императора ли?

Малбул помълча за момент.

— Не, не от Октавиан Август, той умря преди петнайсет години. — Той затаи дъх, после продължи: — Август Тит. Управител на една провинция южно от Рим. Двамата с Тиберий са нещо като първи приятели. Никой от нашата трупа не би участвал там.

Дълбокият глас на Малбул стържеше. Той докосна счупеното си ребро. Дишането му бе плитко и накъсано.

— Полека. Мълчи сега. По-късно ще говорим. Трябва да си починеш. Къде е лечителят? Защо не са се погрижили за теб?

— Приятелю. Аз съм губещ. Победен. Имам късмет, че останах жив.

Поклатих глава и се замислих трескаво. Кой би могъл да ме вземе, за да се бия в други игри? Кой би имал такава възможност и достъп до школата ни? Трябваше да избягам. Дори играта да беше честна, оцеляването в нея бе сериозно предизвикателство. А сега някой кроеше планове и нагласяше двубои, за да ме убие. Погледнах отново пребития си другар. Очите му бяха затворени и дишането му бе станало равномерно. Спеше.

— Наистина ли очакваш да повярвам, че са те извели от школата ми без мое знание? — попита недоверчиво Тиберий ден по-късно, докато стоях пред него с оковани ръце. — Че си участвал в игрите на Август?

— Знам само онова, което ти казах, и то е истината. — Внимавах с подбора на думите си. Не исках да обидя господаря си, нито да намекна, че не е в състояние да контролира собствените си дела.

— Ако е истина, трябва да се заема сериозно с този въпрос. — Той се облегна раздразнено назад в стола си. — Не че това има значение. Реалният въпрос е колко пари изгубих заради теб, защото не победи Крикс. Твоят приятел, онзи рециарий, не може и да се сравнява с него. Крикс е шампион в петдесет и два двубоя през последните девет години. Направо е най-прочутият и вдъхващ страх гладиатор в историята на игрите. Цял живот чакам да намеря някой неизвестен, когото да изправя срещу него. Знаеш ли какви са залозите при подобни двубои?

Той стана от стола си и започна да ме обикаля бавно.

— А, но ти… ти беше избраният. Ти имаше реален шанс. Имаш умения, които никой досега не е виждал. Когато Марк ми каза за теб, когато ми описа начина, по който си се справил с войниците, за да спасиш момчето, разбрах, че си струва да похарча злато, за да се сдобия с теб. И го направих.

Продължи да ме обикаля, като ме измерваше с поглед.

— Само уреждането на двубоя ми струваше повече, отколкото ми докарват повечето гладиатори за една година. Така че въпросът е от каква полза си ми сега? Би могъл да се биеш, би могъл да върнеш парите, които съм похарчил за теб, но сега, след като си участвал в игрите, залозите страшно ще паднат. Вече не мога да те представя като неизвестен.

Гледах напред, напълно неподвижен, без да кажа нито дума. Явно Тиберий още не беше взел решение за непосредственото ми бъдеще.

— Ако позволиш да попитам — бавно подех, докато умът ми работеше бързо, — ами ако мога да ти предложа начин да спечелиш повече пари, отколкото би изкарал от двубоя ми с Крикс?

Тиберий спря, наклони глава настрани и ме погледна. Присви очи. Беше скептичен, но и любопитен.

— Ако не броим обиране на имперската хазна, как точно предлагаш да стане? Подобни възможности не изникват всеки ден.

— Не е точно така — възразих, отвръщайки на погледа му. — Не забравяй Големите игри.

Тиберий ме изгледа и избухна в смях.

— Ха! Скъпо момче, направо ти се вързах за момент. Помислих си, че имаш истински план. От теб би станал доста добър уличен актьор, ако беше гражданин.

Той продължи да се смее. Напрежението осезаемо отслабна. Погледнах го с каменно лице.

— Господарю, колко би спечелил, ако заложиш на дебютант в Големите игри и той спечели? — попитах го с абсолютно сериозен тон и изражение.

Смехът му замря и той се вгледа в мен.

— Ами, нищо. Големите игри са просто начин да се отървеш от гладиаторите, които не желаеш или не можеш да си позволиш да изхранваш. Те са касапница.

— Но ти залагаш в тях, нали? — попитах го аз.

— Разбира се, че залагам. Но само между другото. Обикновено тегля жребий за кого да заложа, както и всички останали. Невъзможно е наистина да предскажеш победителя.

— Ами ако можеш? — настоях аз. — Ами ако заложиш на дебютант? Едва ли ще трябва да рискуваш голяма сума, за да спечелиш два пъти повече от парите, които би взел от победата ми над Крикс, нали?

— Момчето ми, ако подкрепя на Големите игри дебютант, който при това е моя собственост, и той победи… ами, това ще ми донесе цяло състояние! Да не говорим за сумите, които ще спечеля от бъдещите ти битки.

— Не — поклатих глава.

— Не? Какво искаш да кажеш? — учуди се той. Светлината на лампите се отразяваше в белите му коси.

— Искам да кажа не. Спечеля ли Големите игри, печеля свободата си.

Предишният смях на Тиберий беше нищо в сравнение с гръмкия рев, който се изтръгна от гърдите му сега.

— Свободата ти? Момче, единствената свобода, която се гарантира на участник в Големите игри, е смъртта. Мнозина шампиони са изгубили живота си напразно в търсене на свободата си.

— Значи залозите трябва да са добри.

— Добри са, няма спор. Залозите един новак да победи са астрономически, но само глупак би хвърлил парите си по такъв начин. Пък и ти вече не си дебютант. — Той ме измери от глава до пети и се обърна към стражите зад мен. — Отведете го в килията му.

Трябваше да мисля бързо.

— Не съм се бил за теб! Ти самият каза, че са ме взели без твое разрешение. Кой знае под чие име са ме записали?

— Достатъчно. Стража! — Той се обърна, чу трясък и отново се обърна. Двамата стражи лежаха на пода в краката ми, като се държаха за различни части от телата си и стенеха.

— Съветвам те да размислиш — казах, като много добре си давах сметка, че си играя с огъня.

Лицето му пламна от гняв.

— Ах ти, непокорна свиня! Самус, Лоник!

Вратите зад мен се отвориха и цял отряд мъже нахълтаха в голямото помещение, като ме обкръжиха с извадени мечове. Погледнах ги и разбрах, че не бих могъл да спечеля тази битка, поне не без да получа тежки рани, които биха попречили на бягството ми, макар че с нищо не го показах на Тиберий.

— Господарю, не искам да наранявам или да убивам стражите ти. Ако трябва да убия двайсет души в дома ти само за да докажа, че мога да убия двайсет на арената, ще го направя. Ако умра сега, ще изгубиш възможност да спечелиш състояние. Ако ми позволиш да се бия, ще станеш най-богатият човек в Рим.

Погледнах го право в очите.

Гневът му ясно си личеше, румените му бузи станаха алени, но той бързо се овладя. Усещах борбата между обидата от непокорството ми и алчността, събудена от предложението ми. Алчността победи.

— Значи искаш да си попилееш живота? — попита той, сякаш животът бе нещо, което се дава.

— Искам свободата си — отвърнах. — Колко години ще ми трябват да ти спечеля парите, които бих ти донесъл само за един ден следващата седмица? — продължих да го натискам, обръщайки се към растящата му жажда за злато.

Тиберий ме изгледа замислено.

— Добре тогава — кимна той. — Добре, ще те пусна да се биеш. Или ще умреш и няма да изгубя нищо освен разходите по издръжката ти, или ще стана по-богат и от самия цезар. Дори онзи чудотворец от Юдея няма да може да събере заедно парчетата от тялото ти!

С тези думи той се обърна и четирима от стражите пристъпиха напред, за да ме отведат обратно в килията. Бях онемял от изненада. Стражите ме побутнаха към изхода и аз не оказах съпротива. Бях го чул. Чудотворецът от Юдея? Така римляните наричаха еврейската страна Юда, която познавах като Израел. Ако Тиберий говореше за същия човек, значи той още бе жив, а аз бях научил това на най-неочакваното място. Обратното броене беше започнало.