Скот Бейкър
Правилото на знанието (6)

4.

Мотелът не беше голям — само дванайсет стаи. Клайв не можеше да си спомни кога за последен път всички са били пълни. Определено не бе петзвезден. Не беше дори част от веригата „Хотел 6“; собствениците просто бяха използвали името, за да прозвучи по-внушително, и се надяваха, че никой няма да си направи труда да ги съди.

Залюля се на дървения си стол и се загледа в малкия телевизор в ъгъла. На двайсет и шест, с наднормено тегло и оплешивяващ, Клайв смяташе, че се е уредил доста добре на рецепцията на „Мотел 6“. Имаше само една-две задачи през нощната смяна, които му отнемаха не повече от час работа. През останалата част от нощта гледаше порно. Купища и купища порно. Беше открил, че така времето му минава по-бързо, пък и без това никой не идваше след полунощ. Този път не валеше, небето бе чисто и звездите бяха изгрели. Да, нощта определено му харесваше. Сигурно нямаше да промени нищо, което беше добре дошло, защото това щеше да бъде последната нощ в живота му.

Беше си свършил задачите доста рано и тъкмо си пусна „Индиана Дона в Храма на съблечените“, когато чу хрущенето на гуми върху чакъл. С известна изненада и раздразнение Клайв избута стола си назад и проточи врат да надникне през венецианските щори към големия джип отвън.

Изстена и надигна масивното си туловище да изключи уредбата. Веднъж беше пуснал един от дисковете си по хотелската телевизионна програма само за да провери дали някой няма да се оплаче. Никой не го направи.

Когато мрежестата врата се отвори, Клайв се изправи. Влезлият мъж беше горе-долу на неговите години или може би малко по-възрастен. Изглеждаше развълнуван и припрян. Клайв долови полъх от ужасна човешка воня, когато онзи се наведе към него и го погледна с разширените си отчаяни очи.

— Трябва да използвам телефона ви, стана злополука — каза той.

— Местните разговори са по трийсет и пет цента — заяви Клайв с провлачен южняшки акцент. — Разбира се, освен ако не искате да наемете стая, тогава цената просто се включва в сметката.

Мъжът затършува в джобовете си, извади шепа дребни и ги стовари на тезгяха. Клайв плъзна към него зеления телефон с шайба и погледна подозрително посетителя, докато той набираше забързано.

— Оператор, да, стана злополука. Намираме се в „Мотел 6“…

Клайв се заслуша в обясненията на мъжа пред центъра за спешни обаждания и забеляза кръвта по ръцете и дрехите му. Развълнуваният човек затвори и едва сега погледна безразличния рецепционист.

— Има ли къде да се почистим?

— Единственото, което имам на онази дъска там, е купчина ключове. Ако искате някой от тях, ще ви струва осемдесет и два долара за нощ. — Стаите струваха само четиридесет и пет, но Клайв познаваше лапнишараните от пръв поглед.

Мъжът се намръщи, явно раздразнен.

— Не искам стая, а само място, където да се почистим. Насам идва линейка, а трябва да стигнем до летището.

— Не и тази нощ. Не чухте ли новините? Токът на летището е спрял. Затворили са го до утре сутринта.

— Какво? — Мъжът съвсем изгуби търпение. — Сигурен ли сте?

— По телевизията го повтарят на всеки пет минути. Можете да останете и да гледате, ако искате.

Клайв завъртя телевизора към посетителя. Сякаш по команда започна рекламна пауза, а в долната част на екрана потече текст:

… половината град. Засега не е ясна причината за голямата авария, но властите не изключват вероятността за терористична атака. Началникът на полицията в Шарлот каза, че основните обществени услуги ще заработят отново в ранните часове на деня, и призова всички да запазят спокойствие. Повторение: град Шарлот е засегнат от сериозна авария в електрозахранването, довела до спиране на тока в повече от трийсет хиляди домове и основни транспортни услуги. Централната железопътна гара и летището са затворени до второ нареждане.

— О, не, не, не! Не може да бъде! — извика Шон, като продължаваше да се взира в екрана.

Нощта определено излизаше от контрол. Внезапно най-голямата му грижа бе станала не правилното подреждане на страниците на доклада му, а полумъртвият окървавен скитник на задната седалка. Сега пък полетът му беше отменен или най-малкото отложен до сутринта. Разбира се, че ставаше въпрос за терористична атака срещу летището — сякаш плановете им вече не бяха достатъчно осуетени. Шон разтърка неспокойно врата си и се сети, че Лорън седи в студената кола с полумъртвия човек. Знаеше, че тя се нуждае от почивка, а май същото се отнасяше и за него.

— Добре, разбрах. Ще взема стая, но кажете на линейката къде сме, става ли?

Клайв посегна към горния край на дъската и взе един ключ.

— Заповядайте, стая дванайсет, съвсем в края. Линейката ще се забави, най-близката болница е най-малко на един час път. О, плаща се предварително.

— Майтапите се — каза Шон.

— Няма да получите ключа, докато не си получа парите. Политика на заведението. — Клайв дръпна ключа.

— Да бе, политиката е такава, когато ви изнася — промърмори под нос Шон. Той извади портфейла си, намери две петдесетачки и ги хвърли на тезгяха.

— О, само че нямам да ви върна. Дайте ми точно приготвена сума. Или можете да изчакате Хийтър сутринта. Тя може да има дребни.

— Забравете — изръмжа Шон. — Ще загреем телефона в стаята. Рестото ще покрие разходите.

Той грабна ключа от вдигнатата ръка на Клайв и се втурна обратно навън. Рецепционистът се усмихна и прибра мангизите в джоба си.

— Успя ли да се свържеш? — попита Лорън, когато Шон скочи обратно зад волана и даде газ. Личеше му, че е раздразнен.

— Мътните да го вземат!

— Шон?

— Ще се наложи да останем тук за известно време — започна той. — Линейката пътува насам, но ще пристигне след около час, а освен това е станала някаква авария и летището е без ток, мамка му.

— Какво? Без ток ли?

— Половината град е без ток. Видях го по новините. Няма да има никакви полети до сутринта. — Шон стисна зъби и сви рамене, превключи на задна и рязко обърна колата.

Лорън се хвана за ръба на седалката си.

— Поне ще имаме възможност да се освежим — изтъкна тя с надеждата да го успокой малко.

Шон я погледна и едва забележимо се отпусна. Тя винаги гледаше позитивно на нещата. Минаха бавно покрай стаи осем, девет и десет, пред които бяха паркирани очукани пикапи и автомобили комби. Когато приближиха единайсет и дванайсет, видяха голям контейнер за боклук отпред, така че Шон паркира колата на свободното място пред номер седем.

Даде ключа на Лорън и слезе, като се питаше дали да преместят изпадналия в безсъзнание човек, или да го оставят на задната седалка. Реши, че не иска онзи да идва на себе си в колата му, затова го метна на рамо, като ръцете на скитника увиснаха покрай гърба му, затвори вратата с крак и тръгна към стаята.

Тя се оказа доста скромна — меко казано. Двойно легло, малка масичка с ръждив метален стол пред нея и телефон. Имаше телевизор, но написаната на ръка табелка до него обясняваше, че не работи. Слава богу, имаше и душ.

Шон отнесе дрипавия мъж до леглото и го положи колкото се може по-внимателно. Разбраха се Лорън да използва първа банята, но преди това тя отскочи обратно до колата и се върна с вързопа, който беше оставила на предната седалка.

— Наистина не знам дали трябва да го правим — рече Шон, макар да знаеше, че възраженията му са безполезни. И двамата бяха видели онова, което бе събудило интереса й — една от книгите, стара като останалите, но написана на перфектен английски. Знаеха, че е невъзможно, че или целият пакет е фалшив, или… или какво? Шон затърси безуспешно някакво логично обяснение.

Лорън внимателно остави вързопа на пода и взе подвързаната в животинска кожа книга. Беше забележително добре запазена — или пък не бе толкова стара, колкото изглеждаше. Но после Шон погледна лежащата в безсъзнание фигура на леглото. Човекът определено не беше фалшив.

Лорън седна на ръждивия стол и отвори на първата страница. Книгата беше най-дебелата от всички и сигурно бяха минали векове, откакто не беше виждала светлината на деня, но пък първото изречение гласеше: „Този дневник ще бъде открит на 13 юни 2014 г., след повече от две хиляди години“. Днешната дата. Шон погледна отново към леглото, после застана зад Лорън, наведе се над рамото й и зачете.