Скот Бейкър
Правилото на знанието (12)

10.

Бяло петно се носеше по пътя в притихналата нощ. Огъната, очукана и цялата в дупки от куршуми, линейката се нуждаеше от спешна помощ. Беше пародия на самата себе си — трудно можеше да се повярва, че още се движи. За момента все пак се движеше. Бягаше от касапницата, която бе оставила зад себе си, от движението й зависеше съдбата на тримата души в кабината й. А после бензинът й свърши.

Шон се взираше напред в пътя. Нямаше представа накъде кара, но искаше да стигне там колкото се може по-скоро. Умът му препускаше, картини проблясваха пред очите му като изстрели. БЛЯСЪК! Човек, изскочил пред колата от нищото. БЛЯСЪК! Лицето на Лорън, докато четеше дневника. БЛЯСЪК! Мъжът в черно, екзекутиращ първо рецепциониста, а после и парамедика. Господи, помисли си Шон, когато си даде сметка, че самият той беше използвал за щит тялото на мъртвия шофьор. Какво ставаше? Правилата се сменяха.

Двигателят се закашля и линейката внезапно подскочи, когато изгуби мощност… после продължи напред.

— Какво беше това? — попита Лорън, която се мъчеше да избута лежащия в безсъзнание скитник, за да се намести по-удобно на седалката. Шон не си направи труда да поглежда таблото. Беше забелязал, че бензинът е малко, а след онова преследване от безименни, безлики убийци насред нищото горивото им беше на път да свърши съвсем.

„Поне всички оцеляхте, дори скитникът“ — отбеляза мозъкът му.

— Той още е жив, нали? — попита Шон.

Лорън се взираше в стрелката на бензина и предпочиташе да не казва нищо, сякаш изричането на някое предположение щеше да го направи истина.

— Да, още е жив. Направо не ми се мисли как ли ще мирише, когато умре. Тоест, ако умре — поправи се тя.

Преди малко беше превърнала цяла кола хора в барбекю. Шон знаеше, че тя още не осъзнава какво е направила. Той също губеше перспектива. Двигателят се закашля отново.

— Няма да успеем — най-сетне рече Лорън.

— Ще успеем — възрази той, без да е сигурен в какво точно ще успеят. — Никоя линейка не би тръгнала от болница без достатъчно…

Биип! Червената светлинка на горивото стана оранжева и до нея светна надпис: „Резерва“.

— Резерва ли? — зяпна Шон таблото. — Резерва? — повтори, погледна към Лорън и на лицето му се появи широка усмивка. — Разбира се. Резерва.

Облекчението беше добре дошло.

— Какво правиш? — попита той жена си.

— Ами, както сам каза, може би ни гонят, защото някой търси нещо. Мисля, че е или тази книга, или този човек — каза тя, посочвайки скитника, — или и двете. И мисля, че трябва да се опитаме да разберем какво става. Мисля, че…

Но Шон вече не я слушаше. Лорън също ги видя. Светлини на фарове. Зад тях, в далечината. Тя пое дъх и сякаш в отговор на неизбежната ситуация отвори книгата. Линейката взе поредния завой…

 

 

… с главоломна скорост по единствения път пред мен. Конят се дръпна на другата страна, вземайки следващия завой още по-бързо…

 

 

Светлините приближаваха.

 

 

… но аз упорствах. Едно копие профуча покрай ухото ми и се заби в дърво от лявата ми страна. Излязох на открито и разбрах, че е само въпрос на време някое от копията да улучи гърба ми, така че направих единственото, за което можах да се сетя — изкарах коня от пътя и препуснах с всички сили през шубраците отстрани.

 

 

— Трябва да се махнем от главния път. Не можем да им избягаме така.

 

 

Приведох се, за да се предпазя от клоните, които шибаха лицето ми. Надявах се, че поне част от конниците ще ме последват. Трябваше да ги отклоня от селото.

И тогава чух виковете зад себе си.

— Това е той. Този ни трябва!

Не разбрах смисъла. Изхвърчах от гъсталака на открито и със закъснение осъзнах, че съм попаднал в капан.

 

 

Линейката зави рязко наляво и продължи по първото изпречило им се отклонение. Шон изключи фаровете и отново рязко завъртя волана, когато видя друг път с табела: „Шарлот 20 км“. Цивилизация. Бяха толкова близо, а ето че и преследващите ги светлини също завиха на първото отклонение.

— Как успяха да ни настигнат толкова бързо?

 

 

Зададох си въпроса, но знаех отговора. Очакваха ме. Стана очевидно, когато зърнах дългата редица коне на откритото. Дръпнах поводите на коня. Нямаше къде да бягам. Зад мен преследвачите ми излязоха иззад дърветата и намалиха, когато видяха, че съм заобиколен. Осъзнах, че целта им изобщо не е била да атакуват селото. Бяха дошли за мен. В този момент чух трескав вик някъде от редицата. Очите ми казваха кой е, но сърцето ми не искаше да повярва.

Двама едри войници държаха Мишка, който риташе и крещеше. Пред очите ми единият го зашлеви през лицето. Бавно обърнах коня си към тях. Плътната редица конници, може би двайсет на брой, наблюдаваше от разстояние. Подкарах напред.

 

 

Линейката изкачи едно било и пътят рязко се спусна надолу. По всичко личеше, че пътуват по пряк път към покрайнините на града.

— Потърси карта — каза Шон. Когато Лорън не реагира, той заговори отново, този път по-силно. — Затвори книгата и потърси карта до болницата! Всички линейки имат карти. Трябва да знаят алтернативните пътища, ако главните са блокирани.

Лорън разрови в жабката. Вътре имаше пътен указател върху ръчна радиостанция и някакви официални на вид документи.

— Намерих! — обяви тя и извади радиостанцията и указателя.

— Опитай да се свържеш по радиото с някого, а след това ме упътвай към болницата.

Вече наистина се намираха в предградията. Къщи, улични лампи и други коли профучаваха покрай тях. Обстановката донякъде успокои Шон — малко вероятно беше преследвачите им да открият огън, когато наоколо има други хора.

Грешеше.

Първият изстрел беше високо и куршумът улучи една от червените светлини на покрива.

— Не им пука — прочете мислите му Лорън. — Добре, отпред има главна улица. Завий наляво. — Тя включи радиостанцията, но от нея се чу само шум.

Шон завъртя волана и се вряза в трафика. Някаква бутилка излетя от отворените задни врати на линейката и се разби на пътя, колите зад тях рязко завиха, за да я избегнат.

— Право напред — каза Лорън и завъртя картата. — Или май наляво.

— Лорън! — озъби се той. Погледна огледалото от нейната страна и видя, че черната кола също е взела завоя.

— Надясно. Категорично надясно — каза тя, но не толкова убедено, колкото би искал съпругът й.

Шон рязко завъртя волана, а още два куршума се забиха в задната част на линейката. Той трепна и инстинктивно се сниши, когато ударите отекнаха в кабината, а щом се изправи, пред него имаше стена от трафик.

— Ааах! — изрева той, когато колите в първата от трите колони рязко завиха пред него, надувайки клаксони.

Лорън завъртя картата.

— О, наляво е било — тихо рече тя.

Шон на мига се пресегна и натисна някакво копче. Сирените и оцелелите светлини оживяха, предупреждавайки насрещния трафик. Пътят се отвори пред тях, сякаш водите на Червено море се бяха разделили.

Черното беемве използва съвсем различен подход да разчисти пътя си в насрещното движение — с автоматичен огън. Въпреки включените сирени Шон и Лорън чуваха бързия пукот на сеещите разрушение автомати. Беемвето буквално проби дупка в центъра на трафика със стрелба право в централното платно.

Коли със спукани гуми, радиатори и глави на шофьори се разлетяха от централното платно към страничните. Някои започнаха да се преобръщат като в холивудски филм. Коли блъскаха други коли, хора не успяваха да се дръпнат, автомобилите отпред изиграваха ролята на рампи за онези отзад, които политаха към небето, преобръщаха се и се въртяха, а ускорението им се увеличаваше от експлодиращи във въздуха резервоари при сблъсъците и от попаденията на куршумите. Колосалната касапница, която във вечерните новини щеше да бъде наречена „Дербито в Шарлот“, имаше кумулативен ефект върху стотици шофьори, които изпадаха в паника, умираха или губеха контрол върху бързодвижещите се автомобили.

Черното беемве летеше през хаоса, разрязвайки трафика като скалпел. В продължение на десетина секунди.

Движещ се в обратната посока „Лотус“, известен в целия свят с аеродинамичния си дизайн, се появи сякаш от нищото и се заби на пълна скорост под предната броня на преследвачите. Последвалото от сблъсъка салто на черното беемве беше прекъснато във въздуха от друга летяща кола, която се вряза в него. Преобръщането на беемвето напред рязко спря и колата се завъртя около вертикалната си ос с невероятна скорост. Подобно на падаща от небето сонда, тя се понесе към касапницата долу и се заби върху открит автомобил, каран от възрастна жена със синя коса. После беемвето експлодира.

Шон гледаше всичко това в огледалото.

— Еба си майката — невярващо прошепна той.

Лорън беше така ужасена и омагьосана от страховитата сцена зад тях, че изобщо не обърна внимание на думите му. Тя гледаше през отворените задни врати как пушекът, пламъците и преобърнатите коли се отдалечават, преди да изчезнат напълно на поредния завой.

Едва тогава погледна надолу към окървавената си блуза.

И го почувства — през дясната ръка, точно под рамото. Един куршум я беше улучил, а тя дори не беше забелязала — до този момент. Раната туптеше. Лорън зяпна как кръвта напоява бялата дреха. Шон също забеляза и заговори, обхванат от страх, но се мъчеше да запази гласа си спокоен.

— Лорън. Съсредоточи се — каза й и я накара да се върне в реалността. — Трябва да ме ориентираш към болницата. Трябва да стигнем до болницата.

— Нещо ми казва, че тази нощ там ще бъдат доста заети — промълви тя и се обърна, като придържаше ръката си. В гласа й нямаше хумор, а само ужас и неразбиране. Тази нощ трябваше да отпътуват за Англия. Шон трябваше да репетира речта си, а не да се занимава с това… каквото и да беше то.

След още десет минути лудешко каране той вкара линейката в паркинга на спешното отделение, точно когато шест други линейки излизаха с включени сирени.

Към тях незабавно се втурнаха медици. Изглеждаха шокирани от вида на линейката, но не зададоха никакви въпроси. Новината за касапницата на магистралата явно беше стигнала дотук.

„Добре, спестиха ти въпросите“ — обади се мозъкът на Шон.

Колички и столове ги очакваха, когато слязоха шокирани от линейката. Шон отказа да седне в стола, вместо това измъкна скитника от кабината и го сложи на една от носилките. Лорън обаче се свлече в докарания до нея стол. Отпусна се на пластмасовата седалка и макар че тялото й спря, сърцето, умът и душата й сякаш продължиха надолу до земята. След като вече нямаше непосредствена опасност и отчаяна нужда да оцелеят, тя избухна в сълзи.

Шон стоеше разтреперан, докато медиците откарваха жена му и човека, когото бяха блъснали. Опита се да ги последва, но краката му го предадоха. Първата му крачка издържа тежестта му, но не и втората. Шон падна на коляно в средата на алеята и опря ръце в земята. Покрай целия хаос около него Шон Стрикленд беше съвсем сам, смазан от мъка и неспособен да помръдне.

Плачейки неудържимо, той се отпусна на земята.