Скот Бейкър
Правилото на знанието (64)

62.

Рон Шоу правеше последна проверка. Отговорите „в готовност, в готовност, в готовност“ пораждаха онази тръпка, която изпитваше винаги, когато знаеше, че следващото, което ще чуе, бе „“Азулехо", имате разрешение за излитане на югозападната писта".

Седеше със слушалките в малката четириместна чесна, доволен и готов да полети сам през първия си почивен ден за последните шест месеца. Изненада се, когато чу следващите думи от кулата.

— Останете в готовност, „Азулехо“, имаме проблеми на пистата.

Какво? Проблеми на пистата ли?! Рон се облегна назад и затвори очи, мъчейки се да запази празничното си настроение. Не успя.

Когато отвори отново очи, видя някакъв парцалив и мърляв мъж на скутер да се носи по пистата към него. Още по-шантава бе гледката на двамата тлъсти охранители, тичащи подире му. Полицейски микробус профуча със свистене на гуми покрай тях в опит да настигне скутера.

Сцената щеше да е смешна, ако внезапно от микробуса не проблесна жълта светлина, последвана от бял пушек. Гледката смути Рон и смущението само се засили, когато осъзна, че скутерът се носи право към него. Което означаваше…

Тряс! Предното стъкло се пукна. Куршум ли беше това? Не, разлетели се парчета от настилката, откъснати от нелепата стрелба. Какви ги вършеха тези?

— Кула, този тип взе да приближава, искам разрешение за рулиране, тук се стреля. Приемам.

Мълчание. Шум.

— Кула?

— Извинявайте, „Азулехо“, искането е отхвърлено. Стойте в готовност на мястото си. Край.

Гласът с британски акцент млъкна. Не беше обичайният диспечер.

Рон гледаше с обезпокоителен интерес как мъжът със скутера, който приличаше на Робинзон Крузо, кара на зигзаг между различните препятствия из летището. Багажни коли, цистерни и контейнери му осигуряваха временно прикритие от преследващия го полицейски микробус. И изведнъж той отново се озова на открито, на пистата — и продължи да се носи право към самолета на Рон.

— Кула, ще се преместя от…

— Не разрешавам — прекъсна го кулата. Кулата никога не прекъсваше. — Останете на позиция.

Рон се взираше в летящия към него мъж и в полицейския микробус подире му, от който продължаваха да стрелят като луди. Знаеше, че това е пълна лудост, но също така си даваше сметка, че слизането от самолета само ще го остави открит за някой заблуден куршум. Витлото се въртеше отпред и създаваше лъжливо усещане за защита. Перките сякаш бяха навсякъде едновременно, но той знаеше, че не е така.

Сниши се зад таблото на малкия самолет и мъжът със скутера, който бе на пет-шест метра от него, изчезна от погледа му. Рон въздъхна с облекчение — след като скутерът го отминеше, полицаите щяха да престанат да стрелят към него, нали?

Тъкмо се надигаше, когато отсрещната врата се отвори и един дрипав, брадат и плувнал в пот човек се качи на мястото до него. Защо не беше заключил вратите? Ами, оправда се той, може би защото не беше очаквал други пътници, след като бе излязъл на пистата с намерение да излети.

Беше прекалено потресен, за да каже нещо, но това не важеше за пътника му.

— Тръгвай! — нареди непознатият. — Тръгвай веднага!

— Я се разкарай! — сопна се Рон на мъжа, който миришеше на клоака.

Непознатият се огледа, наведе се и измъкна нещо изпод таблото. Сигналният пистолет. Очите на Рон се разшириха от ужас, когато мъжът го насочи право в главата му.

— Тръгвай веднага! Онези там не са никакви ченгета. Ще ме застрелят, а ти… ако не тръгнеш веднага, аз ще те застрелям в лицето и ще отлетя сам!

Тонът му бе заповеднически и рязко контрастираше с парцаливата му външност.

Рон погледна непознатия в очите. Човекът беше отчаян, но не и луд. Пилотът бавно се намести в седалката и погледна напред. Микробусът се носеше с пълна скорост към тях.

— Давай! — отново извика мъжът.

Един куршум профуча покрай кабината, втори се заби във фюзелажа. Стреляха по самолета му! Рон стисна ядосано зъби, даде газ и воят на перките се усили. Самолетът подскочи напред. Рон стисна с две ръце лоста за управление. Микробусът приближаваше — ако искаше да успее, трябваше да се вдигне във въздуха колкото се може по-скоро. Имаше ли достатъчно разстояние между самолета и носещия се срещу него автомобил? Можеше ли да излети навреме? Със скоростта, с която приближаваха, щеше да разбере след около осем секунди.

Земята се понесе покрай прозорците на малкия самолет. Шон гледаше към колесника и мислено го подканваше да се вдигне. Още един куршум ги улучи, този път доста по-точен — в подпората на крилото от неговата стена зейна дупка.

„Хайде!“ — изкрещя мозъкът му, пригласяйки на желанието му да оцелее.

Микробусът се носеше към тях. Разстоянието се стопяваше.

Куршуми. Стъклото на прозореца от страната на Шон се пръсна. Още един куршум улучи горната част на предното стъкло. Попадението не бе пряко, за да го пръсне, но остави дълга вертикална пукнатина.

Чесната набираше скорост. Микробусът приближаваше. Четири секунди. Три. Шон свали насочения към пилота пистолет. Две. Рон задърпа с всички сили лоста към себе си.

— Ааааргх! — изръмжа той, колкото от усилията, толкова и от ужас.

Шон подаде пистолета през счупения прозорец. Една секунда. Той дръпна спусъка.

Всичко се случи едновременно.

Чесната вдигна нос и се отлепи от земята, колесникът удари покрива на микробуса и се откърти. Сигналната ракета обаче вече беше улучила целта си. Микробусът тъкмо се озова зад излитащия самолет, когато кабината му експлодира. Двигателят под нея направи същото. Ударната вълна едва не изтръгна лоста от ръцете на Рон. На пилота му призля.

Шон насочи за миг пистолета обратно към главата на Рон — втората сигнална ракета още беше в цевта. След като минаха през черния пушек, погледна надолу и видя как микробусът изчезва някъде зад тях. Той все още се движеше, изгубил управление, целият в пламъци. Подобно на огнена топка, мина през една бариера и се заби в един трафопост. Експлозията беше наистина забележителна. Високото напрежение подпали горивото в големия резервоар и се разнесе оглушително бум.

Рон гледаше право напред, но чу трясъците дори през слушалките. Експлозия след експлозия, цяла верига от разрушение.

— Какво беше това? — извика той, но Шон не го чу от шума на двигателя.

Рон се осмели да погледне мъжа, който още държеше сигналния пистолет насочен към слепоочието му. Посочи големите слушалки, окачени на вратата до Шон. Вятърът нахлуваше през счупения прозорец и едва когато Шон си сложи слушалките, воят затихна достатъчно, за да може да чува собствените си мисли.

— Накъде пътуваме? — попита Рон пътника си.

Шон присви очи, когато чу гласа на пилота в слушалките.

— Просто говори. Микрофонът се активира автоматично.

— На север. Север и запад. Към Буун.

Пилотът кимна, но не каза нищо. Не искаше да показва какъв ужас го е обхванал. Знаеше, че паниката не е най-доброто състояние, в което можеш да управляваш самолет, и все още таеше някаква надежда, че ще успее да се измъкне жив.

— Знаеш ли планината Грандфадър? — попита Шон.

Рон кимна и посегна към някакви копчета. В отговор Шон опря пистолета в главата му.

— Трябва да оповестя курса ни. Не го ли направя, ще ни свалят. Ако искаш да стигнеш дотам, трябва да ми позволиш да го направя.

Шон го изгледа за момент и накрая кимна.

Радиостанцията изпращя.

— Имате разрешение да продължите на северозапад към Буун — обади се кулата, сякаш не беше се случило нищо необичайно.

— Какво беше това? — попита Рон и посочи назад.

— Микробусът се удари в трафопост и експлодира — просто отвърна Шон.

— Май ще има прекъсвания в тока — отбеляза Рон с надеждата, че скоро ръката на мъжа ще се умори и той най-сетне ще свали сигналния пистолет.

— Така е.

Шон отново погледна пилота. Съмняваше се, че ще се опита да му посегне — защо да го прави, щом така щеше да изложи на опасност собствения си живот?

— Цялото летище остана без ток днес — малко тъжно рече той. Рон не забеляза използваното глаголно време.

Следващите двайсет минути летяха мълчаливо. Шон най-сетне свали пистолета. Гледката под тях се променяше драматично през това време, зелените хълмове на Каролина се смениха със суровите била на Блу Ридж. Но нито размерите, нито великолепието на планината впечатляваха Шон — не и след прохода Хибер.

— Е, нещо против да попитам защо ченгетата те преследват? — обади се Рон.

— Не бяха ченгета — промърмори Шон със същия далечен тон.

— Така ли? На мен ми приличаха на ченгета — отвърна Рон, като се мъчеше да не звучи антагонистично.

— Не бяха. Те са членове на група, която се опитва да ми отнеме нещо. По-скоро нещо, което мислят, че имам, но то още не е у мен.

— Как се казваш? — попита Рон с надеждата да установи достатъчно лична връзка с отчаяния човек, за да не бъде застрелян със сигнален пистолет в главата.

— Шон. Шон Стрикленд — толкова тихо отвърна онзи, че микрофонът се изключи и Рон не успя да чуе добре.

— Нещо против да ми кажеш за какво става дума? — подхвърли Рон, който вече започваше да си мисли, че може и да си спести летенето през целия щат.

— Да кажем просто, че съм иманяр и търся карта, която ще ме отведе до заровено съкровище — отговори Шон с тон, който ясно показваше, че приключват с темата.

Около половин час по-късно важният въпрос най-сетне беше повдигнат.

— Някакви идеи как ще ни приземиш? — попита Шон.

Пилотът се усмихна едва-едва.

— Хрумнаха ми доста идеи, но всички те ме плашат до смърт. Никога досега не съм се приземявал по корем, но ще предупредя Буун, че ще правим аварийно кацане. — Той посочи през прозореца. — Това там е твоята планина.

Шон погледна. Дори отгоре Грандфадър изглеждаше по-висок от околните върхове. Назъбен и прекрасен. От самолета успя да различи къмпинга, в който бяха нощували навремето с Тим. Изглеждаше съвсем миниатюрен. Сега бе по-развит, имаше постоянни постройки и…

Тряс!

Внезапното разтърсване на самолета накара и двамата да се усетят, че подпората на крилото от страната на Шон е изчезнала — пороят куршуми на летището най-сетне вземаше своето. Моментално светнаха предупредителни светлини и в слушалките зазвуча тревожен сигнал.

— Какво става? — неразбиращо попита Шон.

— Губим гориво. Можем да минем без подпората, но горивото е в крилете, а днес нямах планове да летя през целия щат!

Шон погледна навън и видя как безценната течност изтича във въздуха. Изражението му идеално предаваше обхваналите го паника и ужас.

— В крилото ли? Имаме късмет, че не са го улучили, докато стреляха.

Рон го изгледа косо. И тогава горивото свърши.

— Ох, мамка му! — изруга той. — Много сме далеч от летището, за да стигнем до него. Няма къде да кацнем!

Шон погледна надолу към Каролина Грандфадър. Не, не можеше това да е краят.

— Къмпингът.

— Какво?

— Къмпингът, ето там — посочи Шон.

Рон погледна покритата с палатки и бунгала поляна. Това бе единственото свободно от дървета място. Не се поколеба, нямаше място за колебание — твърде бързо губеха височина.

Определянето на приземяването им като кацане по корем щеше да бъде твърде свободно тълкуване на дефиницията. Самолетът се спускаше, като по-скоро падаше, отколкото планираше. Нямаше шум от двигатели, който да предупреди хората на земята, и те осъзнаха твърде късно какво става. Забелязаха самолета едва при първия разтърсващ земята удар.

Шон и Рон си бяха сложили коланите, но почти нямаше за какво да се хванат. Рон беше направил завой и се бе спуснал по склона с надеждата по този начин да намали удара. Нямаше значение. Първият допир със земята запрати и двамата напред към пукнатото стъкло, което най-сетне не издържа и се разби. Поради наклона самолетът докосна повърхността първо с опашката си, която заора в пръстта на къмпинга. Фюзелажът се пречупи на две, опашната част се отскубна, а предната се запремята след първото отскачане.

Шон и Рон се тресяха в кабината като парцалени кукли, едва задържани от неадекватните колани. Хората се хвърляха настрани в отчаяни опити да се спасят от връхлитащите ги останки от самолета. Няколко палатки бяха пометени, но корпусът на самолета мина през къмпинга сравнително бързо.

Рон беше изпаднал в безсъзнание и отпуснатото му тяло се спаси просто като не се съпротивляваше на силите, които му въздействаха. Шон обаче не беше такъв късметлия. Премяташе се из цялата кабина, удари безброй пъти главата, тялото и крайниците си, но за щастие, не счупи нито една кост.

Накрая, на петото си преобръщане кабината се вряза в дърветата и се понесе надолу по склона. Шон изхвърча през откритата задна част, където по-рано се намираше опашката. Прелетя във въздуха право към някакви клони, понесе се през тях и най-сетне се озова на земята насред кал, мъх и листа. Не можеше да помръдне и докато губеше съзнание, с интерес забеляза, че кабината продължава надолу през дърветата. Запита се кога ли най-сетне ще спре и дали Рон ще е все още жив, когато това стане.