Скот Бейкър
Правилото на знанието (56)

54.

Дейвид го болеше главата. Мозъкът му пулсираше и сякаш на всеки две секунди се опитваше да избяга от черепната кухина. Той погледна към Шон, седящ на задната седалка на раздрънканата стара кола. Возилото се лашкаше и подскачаше по пътя, като заплашваше да се разпадне при всяко следващо друсане. Шон изглеждаше добре, помисли си Дейвид, като се имаше предвид през какво бяха минали. Беше проспал почти целия полет от Париж до Пакистан. Дейвид не бе имал това удоволствие. Заради миризмата. Самолетът миришеше на престояла индийска храна и това съвсем не окуражаваше дрямката.

Шон беше нервен. Заради третия човек в колата, който седеше зад волана. Не бе мислил какво ще правят след полета. Не знаеше как ще стигне до границата с Афганистан, но си даваше сметка, че няма да е толкова лесно като да скочи в първото такси. Фактът, че нещата не зависят от него, беше повече от тревожен. Ситуацията изобщо не му харесваше.

След кацането в пакистанската столица Исламабад и преминаването през хаоса на претъпканото багажно отделение Шон и Дейвид тръгнаха към гишето за информация с надеждата да разберат какви да бъдат първите им стъпки, когато Дейвид видя табелата. На нея пишеше „Блек, Стрикленд“ и я държеше човек, който бе успял по някакъв начин да си пробие път до първия ред в тълпата пред изхода за пристигащите. Лицето му беше познато. Бяха го виждали неведнъж по Си Ен Ен през последните няколко години като журналист от фронтовата линия, отразяващ последните действия във войната на съюзниците срещу „Ал Кайда“ и талибаните. Крейг Шварц. Беше истинска загадка защо ги чака на летището.

— Имам инструкции да ви закарам до границата — отвърна журналистът, когато Шон го попита. — Единствените, които минават през пропускателните пунктове, са новинарските екипи и репортерите. Просто не може да се стигне там без съответните разрешителни.

Дейвид беше откачил. Откъде знаеше този човек, че ще се появят тук? Обяснението на Крейг просто не задоволяваше добре развитата параноя на компютърния инженер.

— Редакторът ми се обади и ми съобщи, че било жизненоважно да ви прекарам през границата. Не ми каза защо. Надявах се, че вие ще ми обясните.

Шварц не спомена, че се бе съгласил веднага, тъй като бе надушил история, макар да не разбираше изричното указание да не използва фирмената кола.

И така започна петчасовият им път, разнообразяван с танцуване около истината. Стана ясно, че Крейг не знае нищо за дневника или за Централата, а Шон нямаше намерение да съобщава информацията на Си Ен Ен. Шварц обаче беше журналист и ако го биваше в нещо, то бе в измъкването на информация.

След два часа дискретни и не така дискретни въпроси кореспондентът млъкна, след като разбра, че двамата няма да му кажат с какво са се захванали. Въпреки това бе твърдо решен да научи.

Постепенно пейзажът ставаше все по-пустинен, растенията оредяваха, земята сякаш си пробиваше път през зелената покривка, за да покаже сивите си, назъбени скали.

Нито Шон, нито Дейвид имаха някакъв план, но Шон имаше чувството, че ако просто стигнат на мястото, някак ще успее да разбере нещо. На Дейвид не му пукаше — целият му живот се беше оплел с тази авантюра и единственият начин да се почувства в безопасност, бе да я посрещне открито. Освен това искаше да се запознае с онзи, който е разработил кодека. Беше работил по разбиването му и на всяка крачка оставаше изумен от сложността му. Така че искаше да се запознае с ума, който го беше замислил — имаше огромна разлика между разбирането на нещо създадено и измислянето му.

Накрая признаците на живот се появиха отново и Шон направи справка с картата. Установи, че влизат в град Пешавар, на западната граница на Пакистан. Според пътеводителя корените на града се губели в древността, но много от сградите му били издигнати преди повече от две хиляди години.

Още преди да пристигнат, Шон беше решил, че ще спрат тук, за да се окопитят и да направят някакъв план.

Дейвид не беше от приказливите. След като махмурлукът му отмина, умът му започна да смила онова, което беше прочел, преди да се напие до безпаметство. Също като Шон, и той не искаше да говори за това пред репортера. Самото присъствие на Шварц засилваше подозренията му, че всичко това е някаква конспирация.

— Чували ли сте за патаните? — попита Крейг, решил да опита нов подход.

— Не. Трябва ли да съм чувал? — мрачно отвърна Дейвид.

— Всъщност, не. Просто те един вид владеят този район. Държавният закон важи само в пределите на града, след което обикновено се превръща в племенен.

— Е, знаехме си, че мястото ще е лайняно — каза Дейвид.

— Добре ли си? — попита Шон приятеля си.

— Разбира се — откровено излъга Дейвид.

— Изглеждаш ми малко разстроен.

— А, не съм. Просто си мисля за… — Той сниши глас. — Нали се сещаш. Онова, което прочетохме.

Шон не беше споменал нито дума за дневника, откакто бяха кацнали.

Дейвид се обърна и го погледна право в очите.

— Прочете го. Човече, прочете го. Ние сме в Пакистан! Как се озовахме тук, по дяволите? — Гласът му започна леко да се повишава. — Така де, огледай се само. Наистина го правим и аз повярвах напълно, честна дума. Но онова последното? Прекалено трудно е за преглъщане. Просто ме кара да се съмнявам в цялата история. Чудеса?

Шон изгледа многозначително приятеля си, за да го накара да сниши глас, но Дейвид се разприказва още по-силно. Крейг мълчеше и напрягаше слух през шума на двигателя. Накрая Дейвид се отказа да си трае.

— Стига бе… пътуване във времето? Сериозно? Наистина ли е възможно подобно нещо? Ти си експертът и каза, че не може да се получи. Наистина ли мислиш, че някой може да е намерил начин да го направи? Или всичко е някаква завъртяна измама?

Рефлексите на Крейг не закъсняха нито за миг.

— Измама? Вие двамата наред ли сте? Пътуване във времето? Да не сте прекалили с научнофантастичните филми в самолета?

Шон изгледа кръвнишки Дейвид, бавно поклати глава и сви устни. Щом репортерът искаше информация, Шон беше готов да го залее с нея. Така поне можеха да го отклонят от дирята.

— Виждаш ли, времето е шантаво нещо — започна той и автоматично влезе в ролята на учител.

Крейг се заслуша с мисълта, че това най-сетне е началото на новината, която беше очаквал.

— Предполагам, че най-важната промяна е разбирането, че времето не е онова, за което се е смятало.

Дейвид се обърна и се загледа през прозореца. Беше се сетил каква е тактиката на Шон.

— За нас е естествено да мислим за времето като за нещо отделно и постоянно, намиращо се извън материалния свят. Оказва се, че това не е съвсем вярно.

— Така ли? — подканващо попита Крейг. Най-сетне започваше да получава нещо от тези двамата.

— Времето е втъкано в света ни по съвсем материален начин. То си има дори форма и се влияе от неща като гравитацията, която всъщност е само крива в онова, което наричаме пространство-време.

— Времето се влияе от гравитацията? Но то няма никаква маса, как гравитацията може да му въздейства?

— Кажи ми, според теб светлината има ли маса? — попита Шон, който вече започваше да набира скорост.

— Ами, всъщност не знам. Не мисля — запъна се Крейг.

— Но гравитацията й въздейства.

— Така ли?

— Разбира се. Какво според теб представлява черната дупка?

— Тя е нещото, което имам вместо стомах, както твърдеше майка ми — обади се Дейвид, показвайки, че започва да излиза от мрачното си настроение. Беше чел онлайн статиите на Шон и много от тези концепции му бяха познати.

Неволно се усмихна, докато слушаше как Шон обяснява за времето, гравитацията, черните дупки и всичко останало. И действаше — Крейг като че ли беше доволен да попълни научните си познания, без изобщо да заподозре, че го баламосват.

Преди Шон да успее да завърши обяснението на парадокса с близнаците, концентрацията му бе превърната на пух и прах, когато прозорецът до него се пръсна. Шокът вкара студена доза адреналин в кръвта му секунда по-късно, когато видя как Крейг клюмна напред и главата му тупна с глух звук върху волана. Колата веднага набра скорост и тръгна да излиза от пътя.

Дейвид сграбчи като обезумял кормилото, но то бе хлъзгаво от кръвта.

— Простреляха го! — извика той, докато Шон хващаше журналиста за раменете и го дърпаше назад.

Дейвид се помъчи да овладее колата, но кракът на Крейг бе стъпил здраво върху газта и автомобилът продължи да набира скорост. В отчаянието си Шон пусна Крейг и видя голяма черна дупка близо до слепоочието му, от която течеше гъста червена кръв. Той сграбчи ръчната спирачка между двете предни седалки и я дръпна рязко. Ефектът беше моментален.

Дейвид политна напред и неволно дръпна волана. Шон също полетя напред и поради липсата на колан мина между седалките и се заби в предното стъкло. Колата се завъртя, ръката на Дейвид продължаваше да държи кормилото. Рязкото движение освободи педала на газта и в продължение сякаш на цяла вечност колата остана опряна на левите си колела, преди да се изправи отново и да спре в облак от прах напречно на пътя.

Движението бе спряло и двамата останаха да седят за момент така, откъснати от дълбините на интелектуалната теория и запратени в суровата, практична светлина на деня. С труп в колата.

Колите на пътя постепенно потеглиха отново, като надуваха клаксони покрай тях. Секунди по-късно източникът на стрелбата се разкри. Един джип долетя зад тях и наби спирачки. Дейвид погледна първо в огледалото, после се обърна. Видя осем мъже, чиито лица бяха покрити с дълги черни кърпи като в някаква ужасна пародия на разбойници от Дивия запад.

Без изобщо да се замисля, Шон сграбчи безжизнения шофьор за широките му дрехи. Дейвид се спусна да му помага и в следващия миг мъртвият репортер се озова на задната седалка, а Шон бе седнал отпред, въртеше волана и даваше газ. От колелата се вдигна син дим от изгоряла гума. Автомобилът поднесе и полетя напред, а облечените в черно фигури скочиха обратно в джипа си и се впуснаха в преследване.

Нямаше нужда от думи. И двамата знаеха, че когато някой стреля и улучва човека до теб в главата, той е или много лош, или много добър стрелец. Нито Шон, нито Дейвид имаха намерение да научават за кое по-точно става дума.