Скот Бейкър
Правилото на знанието (15)

13.

Пред мен имаше деветдесет стъпки открито пространство, в края на което бяха подредени римските войници. Знаех, че използват невинното момче, за да ме накарат да се бия. Усмихнах се и си казах, че някой удар в главата може и да ми върне паметта.

Забих пети в хълбоците на коня. Не си направих труда да говоря, не извиках да го пуснат. Знаех, че всичко това е номер. Сигурно изобщо не бяха замисляли атака срещу селото, но защо си бяха направили целия този труд заради мен?

Първите противници приближиха отдясно. Двама войници подкараха конете си и извадиха късите си мечове. Препуснах право към тях. На лицата им се изписа смут, но те не намалиха скорост. Вдигнаха оръжието си. Насочих се точно между тях и когато стигнаха до мен, войниците бяха принудени да се разделят от двете ми страни. И двамата замахнаха хоризонтално към врата ми. Докато стоманата фучеше към ключицата ми, аз рязко се дръпнах назад и видях как остриетата прелетяха над мен.

Конят ми още препускаше в галоп към войниците, които държаха Мишка. Други двамина се отделиха от редицата да ме пресрещнат, после още двама. Мишка извика името ми, единственото име, което знаех, но удар в устата го накара да млъкне. Виждах, че ще се блъсна право в стената от четиримата конници пред себе си. Те държаха здраво поводите и нямаше да ми позволят да мина през тях. Нямах избор. Все още почти легнал върху гърба на препускащия жребец, вдигнах крака и изритах силно нагоре, инерцията ме прекатури и излетях зад задницата на коня. Докато бях с главата надолу, видях как първите двама ездачи отклоняват конете си. Краката ми описаха кръг и се приземих стъпил на тях, след което се втурнах след жълто-кафявия си жребец. Конят спря, когато стигна до римляните. Обърна се странично, принуждавайки четиримата ездачи да го заобиколят. Стигнаха до него миг преди мен и замахнаха с мечовете си. Пролуката, създадена от коня, бе всичко, което ми трябваше. Както тичах, аз се метнах напред, направих кълбо под коня и се озовах от другата му страна. Спринтирах с всички сили.

И ето че сега тичах, следван по петите от тълпа облечени в червено и кожа преследвачи — шестимата конници зад мен и онези, които ме гонеха по пътя. Отпред се образуваше редица мъже, които слизаха от конете, за да ме посрещнат.

Започнаха да се събират от краищата, за да направят стена. Нямаше как да мина през дългите колкото телата им щитове, държани един до друг, нито през дългите копия, които стърчаха от напредващата редица.

Намалих, спринтът ми премина в тичане, после в тръс и накрая в ходене. Гърдите ми се повдигаха и отпускаха тежко от напрежението и жадно гълтах въздух. Онези отзад също се спешиха и преди да се усетя, около мен се образува кръг от легионери, които бавно приближаваха. Бях заобиколен, а още не знаех защо тези хора ме преследват.

И тогава се започна. От кръга излезе войник — без меч и без копие. Не разбирах, но и нямах време да мисля, докато той тичаше към мен.

Изнесох десния си крак назад и когато онзи ме нападна, се оттласнах напред, изритах и забих стъпало право в лицето му. Ефектът бе драматичен. Главата му полетя назад, докато тялото продължаваше да се носи към мен. Войникът направи задно салто и рухна по корем на тревата. Повече не помръдна.

От кръга излезе втори — бавно, преценяваше ме. Той също не беше въоръжен. Когато ме доближи на няколко стъпки, приклекна разкрачен и скочи, улучи ме в гърдите с рамото си. Докато падах назад, забих коляно в слънчевия му сплит и се вкопчих в ремъците на раменете му. Едрият мъж се преметна над мен благодарение на собствената си инерция. Падна по гръб, без капка въздух в дробовете. Възседнах го и сграбчих брадичката и тила му. Рязко завъртях и шийните му прешлени изхрущяха. Изправих се, готов да посрещна следващия нападател.

— Достатъчно! — разнесе се вик. Беше дълбокият баритон на центуриона, когото бях видял на пътя; същия, който се бе опитал да отведе Мишка в Хоразин. — Доведете го.

От плътния кръг войници полетя мрежа и падна върху ми. Беше направена от дебело въже и имаше каменни тежести по краищата. Тежестта й ме изненада и ме повали на колене. В същия миг един войник се втурна напред и последното, което видях, беше задният край на дръжката на копието му.