Скот Бейкър
Правилото на знанието (41)

39.

— Добре — заяви Шон и решително сложи ръка върху книгата, след като стигна до края на страницата.

— Какво? — запротестира Дейвид с тона на капризно дете. — Стига, дай да обърна страницата! Чакам го от пет минути.

Всъщност беше чакал около минута Шон да го настигне, като през цялото време сумтеше и пъшкаше нетърпеливо. Непрекъснатите му възклицания „Еха!“ и „О, не!“, докато четеше напред, вбесяваха Шон. Но не това беше причината да спре да чете.

— Добре, това е — каза той. — Няма как да е излязъл от тази ситуация.

— Но книгата продължава! — изтъкна Дейвид.

— Знам! Точно това ме тормози. Все едно гледаш някакъв сериал и героят попада в абсолютна безизходица, а следващата седмица се случва нещо шантаво, което спасява живота му в последния момент. Направо съм бесен!

— Е, какво чакаш тогава? Да разберем! — Дейвид се залюля напред-назад в леглото като дете, което всеки момент ще се пръсне от нетърпение.

Шон си пое дъх.

— Това е фалшификат — каза той.

— Какво? Защо? — изтърси неразбиращо Дейвид.

— Ами, за да се измъкне Фонтейн от тази ситуация, трябва да се случи нещо нелепо. Малбул и Мишка са в безсъзнание, а самият той е останал без сили и лежи проснат пред някакъв суперагент, готов да го наръга. Няма изход. Измъкне ли се от това, значи четем някаква глупост и цялата история е шантава измислица в стил Матю Райли, а не дневник. Някой трябва да се крие в сенките и да прониже Делисио със стрела в гърба. Просто е фалшификат.

— Имаме двайсет минути преди тръгване и съм на път да полудея, човече. Моля те. Моля те, обърни страницата.

Шон въздъхна.

— Хубаво. Както кажеш.

Обърна страницата и двамата продължиха да четат.

 

 

Погледнах през сълзи мъжа, който се канеше да нанесе последния удар. Бях оцелял срещу ордите римски гладиатори, за да бъда убит от един от моите хора. Делисио се усмихна и в следващия миг очите му се разшириха.

Той зяпна надолу към върха на стрелата, която стърчеше…

 

 

— Ха! — Шон скочи от леглото.

— Мамка му, пич, чел си тайно. Не е честно! — обвини го Дейвид.

— Ха! Нали ти казах! Нали ти казах, че е нелепо, по дяволите! — Шон насочи обвинително пръст към дневника. — През цялото време съм попивал всяка дума от тази глупост, вместо да търся убийците на Лорън. Пълен боклук. Невъзможно е.

Дейвид не знаеше как да отговори. Именно Шон му беше показал дневника и двамата знаеха, че цялата история с пътуването във времето е истина — бяха гледали записа на диска.

— Може пък просто да е късметлия. Хайде, дай да прочетем останалото, може нещата да се изяснят. Или пък Фонтейн малко преувеличава?

— Добре — с доста саркастичен тон се съгласи Шон. — Но дори да оцелее при сблъсъка с Делисио, с него е свършено. Нарязали са го на Големите игри и в другите битки, изгубил е тонове кръв. Трябва му специализирана медицинска помощ, за да оцелее. И сигурно цял камион антибиотици след цялото онова пълзене в тинята с отворени рани, както и конска инжекция против тетанус.

Дейвид разбираше, че напрежението от последните няколко дни е оказало влиянието си върху Шон. Човекът беше изгубил жена си. Преследвали са го по петите. През цялото време е бягал и не е имал време да скърби. Дейвид не приемаше лично избухването му. Затова си пое спокойно дъх и продължи да чете, докато Шон крачеше напред-назад из стаята.

 

 

Той зяпна надолу към върха на стрелата, която стърчеше там, където беше сърцето му. Коленете му се подгънаха в мига, когато втора стрела прекъсна гръбначния му стълб при врата и прониза трахеята му.

Лежах по гръб и дишах. Не разбирах, но точно в този момент не ми и пукаше. Просто дишах. После изгубих съзнание.

Събудих, се от остра миризма на амоняк, от която се задавих. Видях лице на мъж, беше стар. Много по-стар от годините, до които доживяват повечето хора от тази епоха. Трябва да беше на осемдесет, но очите му бяха бистри и когато заговори, гласът му бе изпълнен с младежка енергичност.

— А, Греъм. Боже мой, момче, добре ли си? Не, разбира се, че не си добре. Но си жив и на нас така ни харесва. Хайде, торба с кокали такава. Прекалено съм стар, за да те нося. Вдигни си провисналия задник и тръгвай с мен.

Мъжът говореше бързо на английски. С усилие се надигнах на лакти и се огледах. Едва различих телата на Малбул и Мишка, отнасяни на грубо сковани носилки.

— Кой си ти? — попитах, докато се изправях с мъка.

Старецът не обърна внимание на въпроса ми и продължи да говори.

— Зад ъгъла и надолу по улицата. От петдесет години чакам този момент. Един старец започва да се пита дали е с всичкия си след известно време. Но после поглеждам отново ръката си и си спомням. Все пак ми се струва толкова отдавна. Копелетата ме пратиха прекалено далеч назад — петдесет години по-назад! Май още не са го превърнали в точна наука, ако разбираш какво искам да кажа. Професор, как ли пък не! Копеле! Въпреки това използвах времето пълноценно. Това, че си мое назначение, не означава, че не мога да спечеля малко от специалните медицински познания, които имам, нали така?

Сграбчих стареца за ръката, за да го накарам да престане да дрънка.

— Кой си ти? — попитах отново.

Той се обърна и ме погледна в очите.

— Стига, Греъм. Толкова ли много съм се променил? — попита леко развеселен.

И тогава я видях. Малката бенка над лявата му вежда, характерната трапчинка на върха на носа… и разпознах човек, когото бях познавал навремето.

— Майлс? — възкликнах, неспособен да повярвам на очите си.

Старецът се усмихна.

— За теб е минал не повече от месец, нали? А за мен са повече от петдесет години. Кучите синове ме изпратиха прекалено далеч назад. „За да сме сигурни, че няма да пристигнеш твърде късно — така каза. — Трябва да сме сигурни; ще ти дадем една година преднина.“ Една година, как ли пък не! Цели петдесет!

— Пет десетилетия чаках да пусна стрела в гърба на предателското копеле — продължи той. — Не беше лоша стрелба за дърто момче като мен, ако ме питаш. Морските пехотинци биха се гордели с мен. Разбира се, знаех, че идва, и той обърна гръб към мен. Въпреки това щяхме да си имаме неприятности, ако не бях улучил. Копелето щеше да ми изпотроши дъртите кокали. И после щеше да ти го начука за всеки случай. И всичко щеше да приключи, нали? А, стигнахме.

Като вървеше енергично, без да престава да дрънка, Майлс ме поведе към малка дървена врата, през която помощниците му вече бяха внесли Малбул и Мишка. Посочи нещо като чакалня на античен доктор и каза:

— Дори построих проклетата лечебница тук, за да съм сигурен, че няма да съм далеч, когато дойде денят. Не беше много добре за бизнеса, от мен да знаеш, но го докопах! Право през духалника! Да не говорим за басовете, които спечелих от екипа си, които се обзалагаха, че няма да си там. Отне ми известно време да налучкам мястото и тъкмо се канех да ида да се изпикая, когато се появи. Само си помисли! Петдесет години чакане да ти спася задника и да пропусна шанса, защото ми се е допикало. Голям виц щеше да се получи. А сега…

Той влезе в задното помещение, отиде до тапицираната пейка в средата и я потупа със старата си кокалеста ръка.

— А сега да видим този твой нос и да се погрижим да не оплескаш всичко в кръв. Но първо вземи това. — Той протегна ръка. В дланта му лежеше малка бяла капсула.

— Какво е?

— Силен малък коктейл антибиотици. Ще ти трябва и инжекция против тетанус, затова се надявам, че не се страхуваш от игли.

— Игли ли? Какви ги говориш?

Старецът явно се забавляваше. Дотътри се до един шкаф и го отключи. Когато се върна, носеше няколко ампули и спринцовка. Погледнах го тъпо и той отново се разсмя.

— Е, не всички сме оператори, нали се сещаш? Казаха ми само онова, което трябва да знам, но когато пристигнах, нямах представа кой съм и какво правя. Трябваше да разчитам единствено на това.

Той запретна ръкава си и оголи стара кокалеста ръка. Увисналата кожа на предмишницата беше покрита с петна, но не те привлякоха вниманието ми. Отдолу имаше избледнял белег. Беше една-единствена дума: ПОВЪРНИ.

— Беше пресен, когато пристигнах. Още кървеше и щипеше ужасно. Сигурно затова го забелязах. Никой от тези тъпи копелета не ми вярваше — продължи той, като кимаше към помощниците си. — Веднъж се опитах да кажа на двама от тях, но те си мислят, че съм изкуфял. Все пак това беше единственото, което можех да направя, така че… повърнах. Бръкнах си в гърлото и прочее. Стомашен сок и така нататък — и сред тях нещо друго. Малка частица от дома. Малка метална капсула с инструкции в нея. Щом я докоснах, в главата ми нахлуха картини, звуци и всички гадости, през които щеше да преминеш.

И така петдесет проклети години седях и те чаках да се появиш на Големите игри. Касапницата дори не съществуваше по времето, когато дойдох тук, така че трябваше да подхвърля идеята на един стар организатор, докато го лекувах. Можеш ли да си представиш? Никой не отдава на стария Майлс заслугата, че е въвел кървавите Големи игри, нали? В никакъв случай! Но аз ги измислих, да знаеш; казах им, че е адски добра идея да накараш сто от онези нещастни кучи синове да се кълцат едновременно един друг. И го направих, защото ми писна да чакам на друг да му хрумне проклетата мисъл, докато те чакам да пристигнеш. Не можеш да се появиш на шибаните игри, ако не съществуват, нали така? Копелета. Петдесет години. Петдесет проклети години по-рано, копелета такива!

 

 

Дейвид спря да чете. Този път той не искаше да обръща страницата.

Шон още крачеше напред-назад и си говореше сам.

— Шон — повика го Дейвид от леглото, но той продължаваше да мърмори нещо под нос. — Шон — каза отново.

Но Шон продължаваше да си мърмори.

— Стрикленд! — изкрещя накрая.

Шон спря.

— Какво?

— Ъъъ, по-добре ела да видиш сам — предложи Дейвид.

— Не искам да го гледам. Пълен боклук. Казах, че в гърба му ще се забие стрела, и се случи точно това, нали? Като в някакъв долнопробен екшън!

— Ъъъ… Да, освен това каза, че трябва да вземе антибиотици и да му бият инжекция против тетанус… И познай какво?

Шон най-сетне спря и погледна към Дейвид.

— Какво?

— Става точно така.

Шон повдигна вежда, но сърцето му затуптя малко по-бързо.

— Ела и го прочети — подкани Дейвид. — Тук става нещо странно.

Шон измърмори нещо, но се подчини.