Скот Бейкър
Правилото на знанието (34)

32.

Тунелите бяха тъмни и зловещи. Оранжевият пламък на факлата на Мишка хвърляше светлина само на няколко стъпки пред нас. Той ни поведе по стълбища и през безброй врати, скрити в каменните стени.

— Оттук ще стигнем до тунелите, които минават под града — каза Мишка, без да забавя крачка. — Напуснах поста си на четвърта порта, когато те видях в другия край на арената. Казах на началника си, че трябва да ида до нужника. Сигурно вече ме търси.

— Какво правиш тук? — най-сетне събрах сили да го попитам. — Мислех те за мъртъв.

— Ами не. Здравата ме пребиха, но после ми дадоха работа. Бях зачислен направо към арената. Помагам в игрите. Нали се сещаш, слагам брони, водя гладиаторите в стаите им и тъй нататък. Ясно ми дадоха да разбера, че за един роб единственият начин да оцелее, е да изпълнява всичко, каквото му се нареди. — Той докосна разсеяно тила си. — Много ясно ти дават да разбереш това.

От тунела зад нас долетяха гласове. Откъде можеха да знаят къде сме? Явно Мишка не беше единственият, който познаваше тези проходи. Гласовете не бяха далеч.

— Накъде водят тунелите? — попитах.

— Ами — започна той, — свързват какви ли не неща. Някои водят към различни места в града, а други — до клетките, където държат животните.

— Където държат зверовете ли? — намеси се изгубилият търпение Малбул.

— Не се безпокой, има големи железни порти, които ни отделят от тях.

И сякаш по даден знак в тунела отекна друг звук. Не беше човешки — неземен, дълбок, измъчен. Рев на звяр.

— И не биха отворили портите без причина, нали? — попитах риторично Мишка.

Всички дружно ускорихме крачка и продължихме в мрака по-далеч от звука.

Беше същински лабиринт, невиждан от човешко око от десетилетия. Пръстта под краката ни се смени с камък, а после с дълбока един палец вода. Влагата идваше отвсякъде — от стените, от тавана, от самите камъни. Единственото, което не излизаше от главата ми обаче, бяха спорадичните гърлени звуци, изпълващи мрака.

Бях ужасен. Дали защото това бе върховният миг в деня, в който трябваше да защитавам живота си, или заради зловещата атмосфера, изведнъж ме връхлетяха всички клишета — по кожата ми полазиха тръпки, космите на тила ми настръхнаха, кръвта ми се смрази.

— Мишка? Какъв е най-бързият начин да се махнеш от този град? — попитах.

Момчето се поколеба.

— Не… не знам — заекна то.

— Акведуктите — неочаквано се обади Малбул. — Ако стигнем до акведуктите, ще можем да ги следваме нагоре до планините.

— Не искам да ходя в планините. А да стигна морето. Трябва да отплавам за Израел… тоест Юдея.

Ревът се разнесе отново. После се чу нещо друго. Не рев на лъв, а на нещо много, много по-голямо.

— Какво е това? — прошепнах, започвайки да си представям какви ли не свирепи създания, движещи се безмилостно по прохода. Продължавахме да крачим с бързо темпо, доверявайки се на решенията на Мишка, когато стигахме до поредната пресечка между тунелите.

— Ами реката? — хрумна ми. — Малбул, нали каза, че има река, която минава през средата на града. Тя не е ли най-краткият път до морето?

— Би била, но за да стигнем до нея, трябва да излезем от Колизея през една от другите порти, а те вече несъмнено са под силна охрана. Пък и мисля, че ще е трудно да се придвижваме по реката, без да ни забележат…

Звукът, който накара Малбул да млъкне, беше неестествено дълбоко ръмжене, което по-скоро се усещаше, отколкото чуваше, сякаш бе под обхвата на човешкия слух. Отекна в стомасите ни и ние замръзнахме. Идваше право пред нас.

Тримата напрегнахме очи в мрака отвъд светлината на факлата. Ето там. Проблясък. Жълто отражение в очи.

— Видя ли… — започна шепнешком Малбул.

— Виждам — прошепнах в отговор, взех факлата от вцепененото момче и го избутах зад нас.

Котки. Котешки очи, светещи в жълто. Но по-смущаващо от котката, стояща пред нас в тъмното, бе разстоянието между очите. Твърде голямо. Ако наистина бяха на котка, тя бе най-едрата на земята.

Ръмженето се разнесе отново, като приближаваше. Звукът издаде размерите на създанието. Огромно. Тежко. Да не би да държаха тук животно, отдавна забравено в моето време? Някаква гигантска котка, запазена за онези, които се опитват да избягат през недрата на Колизея?

Започнахме да отстъпваме много, много бавно.

Нов звук. Зад нас. Шляпане на лапи.

Намирахме се в капан.

— Питие, сър? — попита стюардесата.

— Ъ? — сепна се Шон.

— Питие? Желаете ли нещо?

Тя го озари със заучена усмивка. За момент Шон не я разбра. Питие ли? Нима не знаеше, че всеки момент ще бъде изяден от… нещо? Не. Не той. Дневникът му действаше много странно. Изпитваше такова съпричастие към случващото се, че наистина усещаше как страхът буквално изскача от страницата. Помаха му и с неохота го пусна обратно в реалния свят.

— А, искам… ъъъ… само кафе.

— Разбира се — отново се усмихна стюардесата и започна да налива някаква димяща течност от сребрист чайник.

— Добра ли е книгата? — обади се глас до него.

Шон се обърна. Нима не знаеха? Нима не знаеха какво се случва?

Лорън бе мъртва, някакви хора се опитваха да го убият, той… не, Саул щеше да бъде изяден от нещо огромно.

— Да, не е лоша — отвърна Шон, като се мъчеше да не завърже разговор.

— Не съм много по четенето — каза дебелият американец. — Предпочитам филмите. Много обичам да се излегна и да гледам филми. Навремето ходех до видеотеката, но сега можеш направо да ги свалиш от мрежата.

— Много хубаво — отвърна Шон по най-неутралния начин, на който беше способен.

— Дами и господа — разнесе се гласът на капитана, — в момента летим на височина малко под единайсет хиляди метра и със скорост около деветстотин и шейсет километра в час. — Той замълча по начина, по който го правят капитаните на самолети. — Аааа… времето навън е слънчево, температурата е двайсет и пет градуса по Фаренхайт, което е равно на трийсет и четири под нулата по Целзий.

„Добре, ще го запомня, ако реша по-късно да изляза да се разходя.“ Мозъкът на Шон бе раздразнен като самия него.

Той се намести отново между дебелака и жената. Дори да искаше, нямаше къде да отиде. Намираше се в капан.