Скот Бейкър
Правилото на знанието (23)

21.

Загледах се в устройството в ръцете ми. Сините му светлинни меко осветяваха каменните стени и пръстения под. От тях сякаш самата ми кожа светеше. Тогава видях нещо по кожата си. Белег от вътрешната страна на предмишницата ми. Дръпнах синята светлина на цилиндъра и погледнах ръката си на слабата светлина на факлата. Нямаше нищо — кожата ми бе гладка и чиста. Отново приближих синята светлина и огледах предмишницата. И го видях отново, едва различим, но ясен за четене: Х7. В ума ми проблесна спомена за деня, когато бях получил този знак.

Намирах се в Централата. Малка стая. Дванайсет души. Това бе единственият път, когато се видях лице в лице с всички други едновременно. Сложих дясната си ръка в малко гнездо, също като останалите до мен — другите офицери. Щом ръката ми легна на място, горната част се спусна и за момент усетих леден студ по кожата си. Гнездото се отвори със съскане и извадих ръката си от него.

Знакът ясно си личеше на изкуствената синя светлина — Х7.

Офицер Х7 от проект „Журналист“. И ето ме тук. Беше проработило. Боже мой, беше проработило и бях тук. Докоснах с безчувствени пръсти слепоочията си, когато сериозността на положението ме блъсна с цялата си сила.

Аз бях част от най-секретен и важен проект, предприеман някога от човечеството. Детайлите се пазеха толкова ревниво от ръководителите на проекта, че ми бе дадена само толкова информация, колкото да изпълня собствената си мисия. Знаех съвсем малко за проекта като цяло, като се изключи основната му цел и интензивното обучение. Трябваше да се подготвя. Обучението трябваше да ме подготви за живот в миналото, почти две хиляди години преди да се родя.

Затворих очи и оставих спомените да ме изпълнят. Включиха ме в проекта, докато служех в Ирак. Обучението ми бе широкообхватно. Беше продължило шест години, което не бе много време, като се имаше предвид онова, което трябваше да постигна. Учеха ме как да оцелявам, как да се стопявам в сенките на обществото, в което щях да вляза. И се справях чудесно! Изучих езиците и диалектите от епохата. Арамейски, иврит, латински, самарянски. И всичко това само за няколко години. Как го бяха постигнали? С технологии.

Централата ни пое и обучаваше съзнателния ни ум, докато бяхме будни, но също и подсъзнанието ни, докато спяхме.

Към хипоталамуса ми, най-примитивната част от мозъка, бяха добавили порт и чрез него на пръв поглед автономните процеси на тялото ми бяха подложени на фина настройка. Пулс, дишане, отделяне на хормони. Всичко това бе измерено, променено и записано отново, давайки на тялото ми достъп до пълния потенциал на физическите му възможности, далеч надхвърлящи онова, което е достъпно само чрез съзнателните физически тренировки. Други области от мозъка ми също бяха усилени, най-вече онези, които управляваха координацията и възприемането на информация. Способността ми да се уча се увеличи десетократно и краткото време, за което усвоявах нови неща, бе смайващо.

Бойните ми умения бяха усъвършенствани както чрез традиционни методи, така и чрез образно обучение, докато спях. Тялото ми тренираше само и рефлексите ми бяха наточени до такава степен, че времето, необходимо ми да реагирам на дразнител, бе нищожно малко. Движех се така, сякаш виждах в бъдещето. Беше ми прехвърлена цялата известна информация за периода, в който щях да съществувам. Бях обучен за известните обичаи, езици, култура и история. Научих повече, отколкото би могъл да поеме нормален мозък за времето, с което разполагах. И най-важното, бях научен на едно абсолютно задължително правило, Правилото на знанието — не можем да променяме нещо, за което знаем, че се е случило. След това бях пратен в миналото.

Не зная много за самия процес. Обясниха ми теорията с термини, които не схващах, но знаех, че пътуването е еднопосочно и че макар да ме пращаха с друг агент, никой от двама ни не знаеше самоличността и инструкциите на другия… единственото, което знаех, бе моята мисия.

Моята мисия. Господи, моята мисия! И двамата имахме мисии. Имаше единайсет други, но нямах представа как са разпределени. Знаех само моето назначение — да събирам важни исторически данни. Документи, книги, неща, представляващи интерес.

Бяха ми дали конкретни цели, които да проследя, но трябваше също да се възползвам от изникналите възможности и да събирам интересни неща. Имаше и нещо друго. Нещо, за което се бях подготвял шест години. Трябваше да проведа интервюто.

Интервюто бе определено от Централата като абсолютен приоритет. То бе причината за целия проект, както ми бяха казали. И аз се взирах в предмета в ръцете ми, въртях го и си мислех какво трябва да направя. Трябваше да намеря един човек, където и когато да се появеше. Трябваше да открия и да запиша разговор с Йошуа от Галилея. Трябваше да интервюирам човека, наричан Исус.