Скот Бейкър
Правилото на знанието (65)

63.

Бяха претърсвали района в продължение на повече от година. Бяха идвали под всякаква маскировка — като туристи и като планинари; двама дори бяха станали доброволни планински водачи, за да проучат пътеките. И какво откриха? Нищо.

Планината Грандфадър беше голяма. Много голяма. Привличаше туристи през цялата година и когато снеговете го позволяваха, предлагаше всякакви приключения — от едночасови разходки сред природата до триседмични преходи по различни маршрути. Всеки мислим сантиметър от планината, който беше достъпен, както и много от недостъпните райони бяха претърсени пряко или непряко от екипите под ръководството на представителя на Светата римокатолическа църква кардинал Франсоа Льоклер. Търсенето бе започнало само месец след смъртта на папа Николай II през 2005 г. и ги бе довело тук миналата година. Членовете на екипите знаеха само, че издирват някакъв стар дневник и карта.

Планината Грандфадър не беше се променила много. Това се харесваше на животните, макар че през последните няколко години тълпите се бяха увеличили. Блу Ридж бяха покрити с гори, каквито най-често можеха да се видят в Канада. Материковата скала, която образуваше скалните отвеси и пукнатини, беше на повече от милиард години, по-ранна от образуването на самите континенти. Сега обаче мястото се беше превърнало в туристически рай с прочутия си висящ мост на височина километър и половина, който бе дълъг седемдесет метра и минаваше над двайсет и пет метрова пропаст. Мостът даваше на онези, които оставаха вечерта тук, съвсем нова представа за елитен клуб.

Двайсет и девет годишната Джорджина Милани много пъти си беше заслужила място в клуба и последната задача определено й харесваше. Справяше се с лекота и единственото, което трябваше да прави, бе да търси. Разбира се, това беше представата на Льоклер за наказание. Тя бе един от най-добрите му убийци, но имаше проблеми с овладяването на страстите си. Предишното й назначение в Иран завърши внезапно, когато се засегна от твърдението на един от персийските си колеги, че жените не трябвало да излизат от къщата, да се покрият подобаващо, и че не ставали за този вид работа. Италианката с буйна кръв реши, че това е невярно, и го доказа, като уби него, семейството му и двама свидетели.

Именно тя се обади на облечения в черно страж и предупреди другите четирима, които претърсваха планината през този ден. Когато пристигна на мястото на катастрофата, Джорджина откри, че туристите вече са освободили изпадналия в безсъзнание пилот и правят с подръчни материали носилка, за да го отнесат. Тя отиде при останките от самолета; името „Азулехо“ все още се виждаше от едната страна.

Обиколи кабината, като се чудеше как ли е оцелял пилотът. Погледна нагоре по склона, откъдето самолетът се беше забил в дърветата, и си представи силата на удара. Мислено видя как кабината се премята неконтролируемо, повлякла дървета и клони, как отскача, за да се забие в онази скала и най-сетне да спре.

Приближи останките и забеляза още нещо. Групата камъни, при които най-сетне бе спрял самолетът, беше променена. Една канара, която бе стояла на мястото си през цялото време, откакто Джорджина бе в парка, се беше изтърколила на повече от половин метър настрани, разкривайки дупка в земята. Фактът, че по камъните имаше кръв, я накара да провери по-подробно. Да, някой беше влязъл вътре. Имаше следи в калта. Не отпечатъци от подметки, а от боси крака.

Тя включи фенерчето, което винаги висеше от едната й страна, и се пъхна в отвора. Пръстта бе прясно разровена, но малката пещера беше напълно изолирана от външния свят. Помещението беше херметично затворено — поне е било, преди самолетът да избие канарата. Джорджина знаеше, че е минавала оттук поне хиляда пъти, без изобщо да подозира, че отдолу има кухина. Мястото можеше да остане скрито години, ако не и векове наред.

Бързо се върна обратно при входа. Туристите бяха прехвърлили човека на носилката и се готвеха да го отнесат, но тя се добра до него преди това. Разблъска грубо хората и се наведе над пилота. Беше същинска развалина, жив, но не и в съзнание. Плесна го по бузата.

Нищо.

Пак го плесна, този път силно.

— Хей! — обади се някакъв тип.

— Разкарай се, аз съм професионалист! — сряза го тя със силен италиански акцент и подчерта думите си с още една звучна плесница.

Този път пилотът изстена.

Джорджина моментално отвори клепачите му и извади химикалка от раницата си. Завъртя я, докато в единия й край не светна ярка зелена светлина. Тя задвижи светлината и видя, че очите му я следят.

— Господине, искам да се съсредоточите върху светлината. Съсредоточете се върху светлината, господине. Добре. Много добре. Кажете ми кой е бил с вас в самолета. Имаше ли друг човек в самолета?

Рон следеше светлината с очи. Ужасно го болеше, но изведнъж нещата станаха някак по-лесни. По-лесни, когато следеше светлината. Тя започна да танцува и да оформя разни шарки. Започваше да се чувства по-добре.

— Господине, кой беше с вас в самолета?

Тя искаше да знае за лудия. Не, не луд… отчаян.

— Ш — опита Рон, но се закашля от кръвта в гърлото му. Всичко беше наред, светлината още бе там. Нищо не го болеше. Опита отново. — Шшштрийтлънд — изгъргори той.

— И какво правеше той, защо беше с вас? — притисна го тя.

Рон гледаше светлината. Гласът й му харесваше.

— Съкровишше. Карта на съкровище — отговори.

И умря.

Джорджина отново го зашлеви, но това не помогна. „По дяволите.“ Тя доближи радиостанцията до устата си и заговори на мъжа в черната кола.

— В самолета е имало и друг човек. Оцелял е и картата е у него. Повтарям, картата е била намерена и отнесена от мъж на име Стрийтлънд.

Шум. Шофьорът изобщо не беше очаквал да получи подобно съобщение. Смяташе, че може би един ден ще намерят картата, но изобщо не бе подозирал, че ще научи за откриването и отмъкването й наведнъж.

— Чуваш ли ме, тъпо американско копеле? Веднага слизай при къмпинга!

— Разбрано. — Джорджина не можеше да го види, но знаеше, че черният мерцедес вече е вдигнал пушилка след себе си, за да дойде колкото се може по-бързо.

Къде можеше да е той? Накъде би побягнал? Току-що беше преживял самолетна катастрофа, която бе убила пилота, така че не би могъл да отиде далеч. Джорджина разсеяно си помисли за думата, изписана върху корпуса. „Азулехо“ — „Синигер“ на испански.

Високият висящ мост се люлееше на вятъра. От мястото, където Шон беше намерил вързопа, мостът бе най-краткият път до онова, което му трябваше най-много в този момент — кола.

Беше я виждал. Тя не знаеше, но той я беше виждал — жената от болницата. Ченгето. Жената, чието лице бе превърнал на безформена пихтия. Беше я виждал. Черната коса, гладката кожа и дразнещо красивото й лице.

Той бе на около четири метра от нея, когато тя влезе в пещерата, от която току-що беше излязъл. И в момента, в който жената се скри от погледа му, той побягна. Нагоре. Тя нямаше да го очаква.

Сега стоеше на люлеещия се мост. Тук нямаше никого — всички се бяха разбягали, когато самолетът падна. От катастрофата бе минал почти половин час, но на паркинга от другата страна все още имаше няколко коли. Без да спре, за да си поеме дъх, Шон закуцука напред с цялата скорост, на която беше способен. При разбиването в земята беше изгубил съзнание. Липсваха му четири зъба, бе пукнал няколко ребра и натъртеното му тяло вече се покриваше с пурпурни отоци. Раната на челото отново се беше отворила и кръвта течеше в очите му. Беше намерил пилотска шапка сред останките и я бе взел, за да му послужи като превръзка за кървящия скалп. Щеше да му остане белег. Приличаше на мъртвец.

„Но знаеш ли какво? — обади се мозъкът му, докато прекосяваше люлеещото се съоръжение. — Не си мъртъв. Жив си и пакетът е у теб, с дневника и картата.“

Мисълта предизвика щърбава усмивка, секунди преди поредната експлозия в главата му да го просне по очи. Бам! Образи. Върховете на пръстите го засърбяха — пъпчиците, за които почти беше забравил. Какво ставаше?

„Падаш — обади се мозъкът му, докато в ума му се сменяха образи. — Падаш… от мост. Хвани се за нещо.“

— О.

Шон заразмахва ръце и крака, все още ослепен от болката. Успя да се вкопчи в нещо и инстинктивно го дръпна към гърдите си. Глезенът му се опря на нещо друго. Той изви крак и уви въжения парапет на моста под коляното си. Когато зрението му се възвърна и Шон осъзна какво се бе случило, сърцето му заби три пъти по-бързо — беше паднал, бе изпуснал и хванал отново вързопа и сега висеше с главата надолу от високия километър и половина мост.

Замря за момент, за да дойде на себе си. Погледна към скалите и гората долу. Беше оцелял при самолетна катастрофа, за да се размине на косъм с падане от мост — защо? Никой не стреляше по него; никой не го гонеше. Беше заради експлозията в главата му, най-лошата от всички досега.

Давайки си сметка, че раздраните му дрехи приличат на оплескани в кал животински кожи и че кръвта и мръсотията са го направили неузнаваем, Шон се изкатери обратно на моста и измина останалото разстояние. Огледа паркинга. Имаше три избора — син микробус някъде от 70-те, малък „Хюндай“ хечбек и — ами как иначе — червено „Порше“.

Трясък на разбито стъкло.

Пищяща аларма.

Опити за запалване.

Пищяща аларма.

Още опити за запалване.

Шон си признава, че изобщо не го бива за крадец на коли.

Минават три минути. Алармата продължава да пищи.

Запалване!

Шон превключи на задна и спортната кола се завъртя на сто и осемдесет градуса, преди да полети надолу по планината.

Джорджина беше чула алармата и бе разбрала какво става, но бе твърде надолу по склона, за да направи каквото и да било. Видя червеното порше да профучава на пет минути път от нея, но нямаше съмнение кой караше колата с такава главоломна скорост. Мъжът, откраднал картата. Мъжът, когото щеше да хване. Мъжът, когото щеше да убие. Гонитбата започваше.

Шон не беше сигурен къде се намира, но знаеше къде отива. Трябваше да занесе картата на сигурно място, на единствения човек, на когото можеше да има доверие. Трябваше да стигне до Тим.

Понесе се по лъкатушещия планински път на изток, към Вашингтон и брат си.

Тим беше пробил в света на политиката. От собственик на автосервиз в Северна Каролина бе станал адвокат, след което беше избран за сенатор в столицата. Шон се гордееше с брат си, но не го беше виждал от онази вечер преди четири години, на годишнината от смъртта на родителите им, когато Шон беше казал някои неща, за които моментално бе съжалил.

Напоследък Тим бе толкова зает, че Шон така и не намери възможност да му се извини, и с годините му ставаше все по-трудно дори да се опита да го направи. Всичко започна със спомени за старите времена и се стигна до момента, когато Шон обвини брат си, че го е изоставил, за да търси слава и богатство в големия град. Тим си беше тръгнал бесен и дълбоко обиден. Шон знаеше истината — знаеше, че Тим бе жертвал до голяма степен собствените си амбиции и бе сменял филтри за масло, само за да може по-малкият му брат да завърши училище.

Всички пари, които Тим печелеше, отиваха за обучението на Шон и той го знаеше. Гордееше се обаче, че никога не е молил Тим за каквото и да било. Онази вечер Тим му се бе сторил необичайно дразнещ и Шон се мразеше дълго заради реакцията си. Гордостта обаче му попречи да отиде във Вашингтон и да се извини.

Шон погледна вързопа на съседната седалка и изпита благодарност, че масата животински кожи ще се окаже катализатор за онова, което трябваше да направи преди много време. Мисълта му правеше компания през следващите два часа — последните два лишени от събития часове в живота на Шон.