Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rule of Knowledge, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2018)
Издание:
Автор: Скот Бейкър
Заглавие: Правилото на знанието
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: австралийска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 09.02.2015
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-561-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4768
История
- — Добавяне
48.
Дейвид измънка и се размърда малко. Локвичката лига, събрала се под бузата му, залепваше лицето му към кожата на дивана. Седящият до него Шон надушваше алкохолните изпарения от порите на кожата му. Той погледна часовника си и въздъхна. Дейвид едва ли щеше да е в състояние да пътува след час, когато излиташе самолетът им за Пакистан.
До края на дневника оставаха само няколко страници. Шон пое дълбоко дъх и се върна в Йерусалим за последен път.
Цял Йерусалим беше буден. До изгрев-слънце оставаха не повече от два часа, когато стигнахме градските стени. Римляните се сражаваха със зилотите. Възползвахме се от суматохата и се промъкнахме незабелязано през портата, за да влезем в самия град. Знаех, че след около сто години зилотите ще вдигнат голямо еврейско въстание и римляните ще го потушат по най-жесток начин. Знаех го от часовете по история, но се запитах също дали историята не се променя в момента. Ако покушението беше успешно, историята, която познавах, можеше изобщо да не съществува.
— Накъде? — попита Хамза.
— На север. Исус и последователите му са нощували на хълмовете. — Можех само да се надявам, че агентите на Баришников или Делисио не са стигнали там първи.
В този момент от ъгъла изскочи крещяща и викаща тълпа. Хората се появяваха от тесните улички от дясната ни страна. Не бяха зилоти, а смесица от евреи и римляни. Жители на Йерусалим. Отстъпихме в една странична уличка да им сторим път, когато забелязах нещо изключително странно. Жени и мъже плачеха.
— Какво става? — удиви се Малбул.
Тълпата изпълваше тесните улици и растеше непрекъснато. Не можех да видя какво става през непреодолимото множество.
Хамза и Малбул останаха плътно зад мен, когато бяхме погълнати от масата хора.
— Хамза, кой ден сме?
— В какъв смисъл? Петък сутринта.
— Сигурен ли си? Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен.
Обзе ме ужас. Петък? Бях изгубил представа за времето и се оказваше, че съм с един ден назад. Не по същия начин като теб, Шон, но вече се случваше. Някаква жена изпищя отляво, след което се разплака истерично.
— Вижте! Пипнали са го! Пипнали са го! — изкрещя тя.
Не можеше да бъде. Раздвижих език и натиснах ключето в задната част на кътника си, за да включа камерата.
Пристъпих до една жена недалеч от мен.
— Какво става?
Със сълзи на очи тя сграбчи дрехата ми, сякаш ме умоляваше да помогна.
— Хванали са го. Задържали са го.
В следващия миг бях откъснат от хватката й и понесен от растящата тълпа.
Хванах ръката на мъжа до мен, докато се блъскахме по улицата. Той изглеждаше ужасно уплашен и се помъчи да се освободи.
— Какво става? Знаеш ли какво става?
Мъжът се отскубна от мен.
— Казвам ти, не го познавам! Не го познавам!
И започна да си пробива път през тълпата, обезумял от мъка. В далечината изкукурига петел, оповестявайки настъпването на новия ден. Мъжът спря, обърна се и ме погледна с безумни, широко отворени очи. После на лицето му се изписа много странно изражение, когато осъзна какво е станало. Главата му клюмна, а тълпата продължи да се блъска и ни понесе нататък. Замръзнах, осъзнал, че току-що съм се натъкнал на първия папа — Петър, апостола на Христос.
Обърнах се и се опитах да погледна по-нагоре по изкачващата се улица, вече осветена от факли. Твърде бързо. Случваше се твърде бързо. Трябваше да имаме цял ден. Оказваше се, че нямаме.
— Към храма! — извиках на Хамза, докато тълпата ни разделяше и увличаше със себе си. — Стигни до храма и се оглеждай за Баришников. Изпревари тълпата.
Хамза беше погълнат от шума и масата хора и изчезна от погледа ми. Обърнах се отново и сграбчих Малбул за ръцете, докато тълпата ни блъскаше от всички страни.
— Стой до мен — заръчах му на латински. — Говорят за мъжа, за когото ти разказах, когото трябва да интервюирам. Задържали са го. Сега го водят на съд. Трябва да намерим Баришников и римляните, които искат да го убият. Трябва да стигна до него, преди да се изправи пред съда.
Малбул кимна и тръгна след мен, без да ме изпуска от поглед. Накрая тълпата се изля на една по-широка улица и започнах да си пробивам път напред. Не можех да стигна до източника на цялата суматоха. Най-влиятелната личност в съвременния свят беше водена към решителен момент в историята. Трябваше да говоря с него преди това. Трябваше да попреча да бъде убит окончателно. Щях да закъснея. Само с един ден, но ден, който щеше да промени всичко.
Навсякъде около мен хората викаха; някои плачеха, други проклинаха, но всички бяха силно развълнувани. Камъните и пясъкът под краката ми бяха подритвани от тътрещата се тълпа, докато най-сетне, след бавно мъкнене из града, стигнахме при двора на първосвещеника. Някои от тълпата успяха да се вмъкнат вътре, а останалите се блъскахме за по-удобна позиция при портата. Още бе тъмно и единствената светлина беше от горящите факли. Извиках на Малбул и той клекна. Качих се на раменете му. Едрият африканец се изправи в целия си ръст и така се издигнах над масата хора.
Пак не можех да видя Исус, но в далечината съзрях кръг от мъже в роби и шапки в жълто и кафяво. Бяха около двайсетина, събрани за съда. Нямаше съмнение, че всичко е било замислено предварително. Малбул продължи да си пробива път напред и хората мърмореха, когото ги разблъскваше с едрото си тяло. Напрегнах слух и посегнах към хълбока си, за да усиля звука на записващото устройство. Накрая стигнахме до кръг от войници, които не ни пускаха да продължим напред. Дръпнаха ме грубо да сляза от раменете на Малбул. Не оказах съпротива, тъй като най-сетне виждах двора.
И тогава се започна. С очите си видях сцена, която не бе виждал нито един съвременен човек, но милиони са си я представяли — кръга от свещеници, войниците и тълпата последователи и обвинители, всички натъпкани в двора на първосвещеника. Имаше разкази, филми и театрални представления на тази тема, но това бе истинското събитие. Точно тук и точно сега.
Навсякъде имаше старейшини, писари и висши свещеници. Пред тях, с гръб към мен, стоеше прегърбен човек. Едното му рамо бе малко по-отпуснато от другото, а косата му, сплъстена от кръв и пот, се спускаше до раменете му. Ръцете и краката му бяха вързани и той не помръдваше под тежестта на веригите.
Накрая един от мъжете заговори с дълбок баритон и тълпата се смълча.
— Кой е този просяк? Кой е този вързан човек пред мен? Защо е с вериги? — попита той, преструвайки се на изненадан, сякаш не бе имал представа, че това ще се случи.
— Това е размирникът, когото наричат Исус! — отвърна един от другите свещеници.
От тълпата моментално се надигнаха уплашени и гневни викове. В ноздрите ми нахлу вонята на пот от хиляди човешки тела.
Мъжът с дълбокия глас заговори отново, продължавайки заученото представление.
— А! Това значи е Исус от Назарет! Това е човекът, причинил толкова беди на хората!
Докато казваше това, един от стражите, които държаха Исус, заби лакът в корема на задържания. Трепнах, когато го видях как се превива от болка.
— Гледай господаря Каяфа, когато ти говори, куче!
Първосвещеникът леко се усмихна и вдигна ръка в демонстрация на театрално благородство. Бях изумен колко безочливо се гаврят с този човек. Кръвта ми изстина.
— Казват, че си цар! — продължи мъжът с дълбокия глас. — Кажи ми, къде е царството ти?
Преди пленникът да успее да отговори, се обади друг свещеник.
— От кой царски род произхождаш? — попита той, като се усмихваше и изнасяше представление за тълпата.
Окованият човек не отговори. Презрителните викове се надигнаха отново.
— Говори! — обади се трети свещеник.
— Ти не си ли от Галилея? Не си ли син на дърводелец? А казваш, че си цар? Някои твърдят, че си Илия. Как ще отговориш?
Човекът продължаваше да мълчи.
— Защо не говориш? Доведен си тук като богохулец, нищо ли няма да кажеш?
— Защити се! — подкани друг свещеник.
Тълпата отново надигна колективния си глас, но човекът продължаваше да мълчи. Опитах се да се промъкна покрай един страж, който изглеждаше разсеян от ставащото, но той ми препречи пътя. Като по даден знак тълпата се смълча и погледнах покрай стража как човекът вдига глава. Той се изправи в целия си ръст, някъде около шест стъпки.
— Говорих открито. Говорих на всички. Учех в храма, където се събираме. Питай онези, които са чули какво съм имал да кажа.
Първосвещеникът се огледа смутено. Тогава се намеси един от стражите, отговорен за раните на задържания.
— Как смееш да говориш така на първосвещеника! Ама че безочливост!
Той подчерта думите си, като зашлеви задържания през лицето. От удара човекът се просна на земята и събралите се свещеници завикаха гневно. Човекът бавно се изправи, пое дъх и заговори отново.
— Ако това… — Той изстена и продължи: — Ако това, което съм казал, е лошо, кажете ми. Какво лошо съм казал? А ако не е, защо ме удряте?
Каза го просто, като подчертаваше тормоза без ни най-малък намек за агресивност.
Докато свещениците бяха обърнати към тълпата, погледът ми се плъзна по лицата им и се спря върху набит мъж с широк нос. Едната му ръка стискаше жезъл, а другата бе отпусната покрай тялото му. Той гледаше събранието с крива усмивка, доволен от себе си, горд от представлението. И тогава ми просветна. Вперих поглед в него. Беше облечен също като останалите, с дълга роба на кафяви и жълти ивици и висока шапка, която се разширяваше, а в задната си част имаше парче плат, спускащо се под кръста му. Той гледаше събралото се множество и за момент погледите ни се срещнаха.
Усмивката му изчезна. Лицето посърна, а очите му се отвориха широко.
Внезапно той отметна глава назад и изкрещя, притиснал с пръсти слепоочията си. Първосвещеникът беше започнал да говори отново, а тълпата завика. Шумът беше толкова силен, че мъжът, който вече беше паднал на колене в агония, не привлече вниманието на никого.
— Тогава ще изслушаме хора, които са те чули да говориш. Доведете онези, които имат свидетелства срещу него — нареди Каяфа, първосвещеникът на фарисеите.
Аз обаче не гледах към него. Погледът ми бе прикован в коленичилия свещеник, който дереше главата си с нокти. Изведнъж той повърна.
Онези около него се дръпнаха настрани, но почти не му обърнаха внимание. При други обстоятелства станалото щеше да предизвика тревога, но всички присъстващи бяха развълнувани силно и вниманието им бе погълнато от съда. Свещеникът избърса уста и вдигна глава. Физиономията му беше преобразена. Той погледна първо подсъдимия, когото обвиняваха, че използвал бесове, за да прогонва бесове. После насочи взор към хълма отвъд стените на двора, към римския квартал. Накрая погледът му се спря върху мен. Беше ме познал.
Нямаше съмнение чии са очите на това лице с тъмна гъста брада. Владимир Баришников. За миг погледите ни се срещнаха и после той скочи с бързината на змия и се втурна през тълпата.
Знаех на какво съм станал свидетел току-що — на събуждане, на внезапно проумяване и на пробиване на бариера в мозъка. Присъствието ми беше събудило заспалите спомени у руския агент. Пробивайки си път през тълпата, показвайки лицето си, аз бях задействал плана му. Бях причинил точно онова, което трябваше да предотвратя. Наругах се и се обърнах към Малбул.
— Руснакът. Онзи свещеник, който избяга. Той е. Баришников.
Малбул поклати глава в знак, че не го е видял.
— Трябва да спрем тази гавра! — каза той, когато друг страж зашлеви Исус през вече разраненото лице.
— Не можем. Не можем да променяме нищо.
— Какво искаш да кажеш? Те бият онзи човек без причина. Окован е и го пребиват пред тълпата. Унижават го. Какво е направил?
Опитах да отделя случващото се пред мен от знанието ми за събитието и видях как изглежда сцената.
— Трябва да останеш тук — казах. — Трябва да се погрижиш да не го убият. Тук има двама римски агенти, които не искат той да оцелее до сутринта. Остани с него и гледай. Намеси се само ако са на път да го убият. Той ще бъде зверски пребит, но не прави нищо, освен ако някой не посегне на живота му. Трябва да ми се довериш. Разбра ли? Той трябва да умре на кръст, а не по друг начин.
Малбул ме зяпна в недоумение, но накрая бавно кимна. Кимнах му отсечено в отговор и се втурнах след Баришников.
Измъкнах се от тълпата и се огледах отчаяно. Дворът беше ограден от високи стени и предположих, че Баришников ще стреля точно от тях. Арбалетът щеше да бъде изобретен след хиляда години, но от стените не беше проблем да се хвърли копие в гърба на задържания.
Обиколих периметъра, но така и не успях да открия руснака. Къде беше той? Нямаше къде да отиде.
И тогава, почти случайно, погледнах към западната улица. Баришников тичаше като обладан от бесове. Хукнах след него, следван от надигналите се от двора викове „Този съд е подигравка!“ и „Къде са другите съветници?“.
Сърцето ми биеше бясно, докато настигах руснака. Знаех, че винаги съм бил по-бърз от него. През ума ми обаче мина една смущаваща мисъл — той бе единственият агент, който не бе побеждаван в двубой. Привлечен от Спецназ, руските специални служби, Баришников беше експерт по ръкопашен бой. Какво щях да правя, когато го настигна?
Къде отиваше той? Погледнах улицата, по която тичахме, и се съсредоточих. За миг подсъзнанието ми избълва и най-малките подробности за това място, запечатани по време на обучението ми в Централата, докато спях. Баришников бягаше на запад. Внезапно разбрах накъде — към двореца на прокуратора. Съдът над Исус скоро щеше да се пренесе там. Той искаше да изпревари тълпата.
С всяка крачка догонвах набития руснак.
— Владимир! Спри! — извиках на английски.
Той се озърна през рамо, но не отговори, а продължи да пуфти тежко по криволичещите улици на града. Колко ли време беше прекарал тук, водейки живот на свещеник? Трудно ми бе да преценя възрастта му, но явно не беше във формата, в която е напуснал Централата. Зад мен от храма се появиха светлини и се заизвиваха като змии по улиците. Тълпата също се отправяше към двореца на римския управител.
Алеята направи завой и се спусна надолу по склона. Веднага след като Баришников взе завоя, аз се хвърлих отгоре му. Паднахме тежко и се затъркаляхме надолу. Ударът изкара въздуха от дробовете ми и от отрязаните ми пръсти запръска кръв като от маркуч.
Баришников понечи да се изправи, но го докопах и го дръпнах надолу. Той замахна с крак и ме изрита право в лицето, като ми изби два зъба. Хватката ми отслабна и руснакът успя да освободи дрехата си, но не побягна. Знаеше, че трябва да се справи с мен тук и сега.
— Дойде точно навреме. Сякаш съм живял в сън, а ти ме събуди — каза той, продължаваше да говори на местния език.
— Дори ивритът ти е с руски акцент — отвърнах на английски. — Не можеш да го направиш, Владимир. Делисио е мъртъв. Ти се провали.
— Провалил? — Баришников повдигна вежда. — Тъкмо обратното. Щях да се проваля, ако не беше ти. Но ти дойде и ме спаси. Спаси нашия Господ.
— Спасил съм нашия Гос…
Ритникът му ме улучи право в слабините и аз рухнах на колене. Очите ми щяха да изхвърчат от орбитите от влудяващата болка, известна на всеки мъж. Стомахът ми се преобърна и едва забелязах как острието се показа от робата на Баришников и проблесна на лунната светлина. Неспособен да помръдна, зачаках удара. Когато дойде, той обезглави Баришников.
Главата му отскочи два пъти, преди тялото му да рухне на земята.
Хамза стоеше зад него с меч, покрит със съветска кръв. Не разбирах, нито се оплаквах. Усмихнах се на приятеля си, но усмивката, с която ми отвърна той, бе изпълнена с тъга.
— Хамза? — промълвих, без да си правя труда да му благодаря — нямаше нужда от думи в случая.
Очите на йорданеца, който бе мой приятел и довереник, се напълниха със сълзи и усмивката му стана по-широка. Не разбирах как е знаел къде да бъде. Той ми отговори, преди да успея да го попитам.
— Мисията ми беше ти. Винаги е била, братко. И сега е изпълнена.
— Какво? Какви ги говориш? Баришников каза нещо. Каза, че съм спасил нашия Господ. Знаеш ли какво означава това?
— Зная — рече Хамза. Сълзите вече се стичаха по бузите му. — Имам съобщение за теб от професора — добави, имаше предвид лидера на проекта от Централата, който ме харесваше особено много поради причини, които тогава не можех да проумея.
— От професора ли? Какво? Какво съобщение?
— Каза ми да ти напомня: „Запиши го. Запиши всичко, което си видял тук. Всичко, което си направил“.
Стоях на колене и се взирах в него. Не разбирах. Очевидно сега разбирам. Но Хамза не беше свършил.
— Аз също имам послание за теб. Обичам те, братко. Ас саламу алейкум. Благодаря ти.
В следващия миг в гърдите на Хамза се заби копие. Силата на удара отхвърли тялото му назад. То изчезна. Хамза го нямаше. Всичко се случваше твърде бързо. Прекалено бързо. Не бях готов за това. Не бях имал възможност да се подготвя, нито дори да се изненадам, когото чух гласовете на стражите от улицата над мен.
— Убили са свещеник! Убили са свещеник!
Полетя второ копие и едва успях да се претърколя настрани. Какво ставаше? Все още измъчван от ужасната болка в слабините, наполовина паднах, наполовина скочих на долното ниво. Приземих се до тялото на приятеля ми. Той лежеше със спокойно лице, а копието стърчеше от гърдите му. Беше мъртъв. Просто така. Нямах време да размишлявам върху безумието, разиграло се току-що. Втурнах се в мрака.
Тичах презглава на запад. Убийството на свещеник в Йерусалим се наказваше със смърт на място. Спомних си момента, преди Делисио да бъде убит. Поразително напомняше случилото се преди малко. Само секунди преди да бъде пронизан от стрелата, той бе казал: „Със смъртта ти никой няма да може да ги спре. Боя се, че никога няма да вземеш интервюто си с Христос“. Бях решил, че никога няма да направя интервюто, защото те ще убият Исус, но той бе имал предвид, че това няма да стане, защото е убил мен. И тогава ми просветна. Изобщо не са имали намерение да убиват Исус. Смятали са да го спасят от кръста. Тогава кого? Кого щяха да…
Мисълта ме удари като чук. Пилат. Щяха да убият Пилат Понтийски. Щяха да „спасят нашия Господ“, като премахнат прокуратора.
По челото ми изби студена пот. Последиците започнаха да се разклоняват в главата ми като ледени кристали във вода. Не бяха дошли да убиват Исус, поради което и не е имало никакво покушение — а бяха тук, за да го спасят. Щяха да убият човека, който в крайна сметка бе виновник за смъртта му. Пилат Понтийски, управителят на Йерусалим. Баришников бе тичал към двореца му. Ако искаха да попречат на разпятието, трябваше да го направят преди процеса малко след изгрев-слънце. Което означаваше…
Изскочих от скривалището си и се втурнах с нови сили. Агентите на Делисио още действаха и докато тичах, ме изгаряше един въпрос — кои бяха те? Как щяха да се доближат до прокуратора?
Тичах по улиците, докато не стигнах до високите колони на резиденцията. Спрях пред портата. На двора вече имаше движение и стражата беше нащрек. Трябваше да намеря друг начин да вляза.
Тълпата се намираше само на няколкостотин стъпки зад мен и вниманието на стражите беше отклонено от масата хора, излели се на улиците да видят какво става. И тогава осъзнах, че изобщо не е нужно да се промъквам. Носът ми беше разбит, пръстите ми бяха отрязани и кървяха, но увереността ми бе непокътната, както и знанието, внушено в мисията ми. Въоръжен с тях, тръгнах направо към портата на прокуратора.
Бях пресрещнат от центурион, който ме изгледа от глава до пети.
— Какво искаш?
— Имам спешно съобщение за прокуратора — отвърнах с цялата дързост, на която бях способен.
— Прокураторът спи. Не приема посетители в този час. Ела пак след закуска.
— Кажи на Пилат, че Каяфа е задържал юдей на име Исус. — Обърнах се и посочих надолу по улицата точно когато тълпата се появи на ъгъла. — Виждаш ли суматохата? Ще разбият портите и ще започнат да викат прокуратора. Съветвам те преди това да ме пуснеш при него, за да му обясня за какво става въпрос, преди да се изправи пред разгневеното множество.
Мъжът се поколеба, несигурен как да постъпи.
— Чакай — каза накрая и се отдалечи, като остави само един страж при портата. Войникът беше видял тълпата и пристъпваше нервно. След малко центурионът се върна. — Кой си ти, дето искаш да се явиш пред прокуратора?
Кой наистина? Бях се надявал, че вече ще съм си проправил път вътре.
— Чуй ме. Кажи на Пилат, че знам, че жена му се е събудила тази нощ с кошмари. Кажи му, че мъкнат в дома му човека, когото тя е сънувала, и че аз съм единственият, който може да го подготви за онова, което предстои.
Центурионът ме изгледа подозрително.
— Кажи му! — със заповеден тон наредих аз. Имаше писмени сведения, че жената на Пилат се е събудила и му е разказала съня си. Надявах се това да не е една от многото разкрасени истории, появили се между събитията и описването им.
Центурионът изчезна. Тълпата приближаваше и когато войникът се върна, множеството беше само на петдесет стъпки от портата. Видимо смутен, центурионът стана още по-нервен, когато погледна към приближаващата зад мен тълпа.
— Прокураторът иска да му се явиш — каза той и понечи да ме поведе, но се поколеба и посочи нагоре към стълбите. — Качвай се горе. Очаква те. — Центурионът изтича обратно към портата, където тълпата настояваше войниците да я пуснат.
Изпълнен с облекчение и донякъде неспособен да повярвам на успеха си, изтичах нагоре по стълбите към терасата и вратите, гледащи към портата. Вместо да почукам, аз се метнах наляво зад една масивна колона и потърсих друг начин да вляза. Реших, че жилищната част ще бъде твърде добре охранявана, за да могат агентите да предприемат нещо, и че ще им се наложи да изчакат Пилат да бъде повикан да излезе. Намерих малко стълбище, водещо към мецанина, на нивото на балкона, почти на покрива над просторния каменен двор. Позицията ми даваше най-добрата възможност да се оглеждам за агентите, но откъде можех да зная кои са те?
Стигнах покрива и погледнах надолу. Тълпата беше много по-голяма, отколкото бях предполагал. Хората бяха десет пъти повече от очакваното и атмосферата бе много по-разгорещена. Хората бяха на път да се сбият — онези, които искаха кръв, и другите, които твърдяха, че всичко това е грозна пародия.
Стражите пристъпиха напред и поведоха окования, кървящ и с вързани очи Исус нагоре по стълбите. Влачеха го и не спряха, когато той падна. Щом стигнаха на площадката, вратата се отвори и войниците го вкараха вътре.
Сред тълпата на двора видях голите, блестящо черни рамене на Малбул. Той се оглеждаше отчаяно, не искаше да изпуска от поглед Исус — без да има никаква представа за ролята си в ставащото, но въпреки това готов да направи всичко, защото ми се доверяваше. Огледах стражите, изникнали сякаш от нищото, за да изпълнят пространството между колоните. Невъзможно беше да се каже кои може да са агентите.
Обърнах се с неохота и запълзях по покрива. Като че ли всички стражи бяха изкарани навън да овладеят тълпата. Тук никой не стоеше на пост. Спуснах се и намерих вратата, водеща към горния етаж. Трясъкът на разцепено дърво се изгуби в шума на тълпата.
Коридорът бе пуст, така че бързо се качих по стълбите. От третия етаж над откритата зала видях събралата се малка тълпа писари, свещеници и стражи. Когато осъзнах какво става, дъхът ми секна.
Отпред стоеше широкоплещест мъж, облечен във фина, поръбена със злато нощница. Имаше яки ръце и нито едно косъмче на главата. Изглеждаше на около четиридесет, но имаше осанката на военен. Това можеше да бъде единствено Пилат Понтийски. Прокураторът отиде при Исус, сгря и огледа останалите в помещението.
— Оставете ни — властно нареди той.
Всички се оттеглиха през вратата.
Пилат поднесе чаша на пленника, чието лице не виждах от позицията си заради сенките и косата му. Стражите бяха свалили превръзката от очите му.
— Пий — каза прокураторът.
Не успях да преценя дали беше предложение, или заповед.
Мъжът с бялата някога роба не реагира, така че Пилат свали чашата и направи пълен кръг около него.
— Кажи ми, наистина ли си цар, както казват? — попита той.
Този път зачака отговор и когато такъв не последва, раздразнението му се засили.
— Ти ли си царят на юдеите?
Отново зачака, а аз се промъкнах напред, неспособен да откъсна очи от двамата мъже в помещението.
След малко пленникът пое с мъка дъх през пресъхнало гърло — дъх, който сам по себе си показваше как страда.
— Ти ли ми задаваш този въпрос? Или питаш, защото другите са ти казали, че е така? — разнесе се дрезгав и глух глас, по чийто тембър личеше, че някога е бил плътен и мелодичен.
— Аз ли? Ти беше доведен при мен от собствените ти хора. От първосвещеника. От същите онези, на които твърдиш, че си цар! — Пилат говореше с истински неподправен интерес, а тонът му беше повече изненадан, отколкото обвинителен.
— Моето царство — започна отново човекът — не е такова, каквото си го представяш. То няма огради, нито стени или граници. То не е царство на този свят.
— И въпреки това си цар? — рече Пилат и въздъхна. — Те искат да те екзекутирам, разбираш ли?
Исус не отговори.
— Защо го искат? Какво си направил? Защо… — Пилат разпери ръце, — защо си тук?
Исус отново пое бавно дъх.
— Тук съм, защото съм роден да свидетелствам за истината.
— Истината? Но какво е истина?
— Всеки, който търси истината, чува гласа ми — каза пленникът и повече не проговори.
Пилат се обърна и тръгна към масата, на която лежаха доспехите му. Остави чашата, вдигна металната броня над главата си и си я сложи, с което за миг се преобрази от обикновен човек във войник. Стегна ремъците и направи знак на стражите да изкарат затворника навън. Вратата остана отворена и докато излизаха на площадката пред високото стълбище на двореца, чух как тълпата отново надигна глас. Пилат ги последва и се обърна към множеството от терасата.
— Този човек не е извършил нищо лошо. Разпитах го и не намерих вина в него — каза той на тълпата.
Моментално се чуха гневни викове и Пилат вдигна ръце, за да въдвори тишина и да може да говори отново.
— Той не е ли от Галилея? — попита римският прокуратор. От мястото си два етажа по-нагоре не можех да чуя как отговориха свещениците, но долових съскането им, когато Пилат каза: — Тогава е поданик на цар Ирод. Заведете го Ирод да го съди. Галилея е в неговата юрисдикция. Предайте му го.
След рязко дърпане на веригата задържаният се запрепъва надолу по стълбите, за да бъде отведен от тълпата. Клавдия, жената на Пилат, стоеше до прозореца в края на помещението и гледаше навън. Когато се върна, съпругът й седна в малка, отделена със завеси стаичка, и тя отиде при него.
Ако разказите бяха точни, разполагах може би с около половин час, по време на който Исус щеше да бъде изправен пред цар Ирод и върнат обратно тук за присъда.
Не знаех дали е било записано, но цар Ирод бил в крайбрежната си вила и по една случайност дошъл в града само за няколко дни. Знаех, че ще поиска да види чудо и когато му бъде отказано, ще върне Исус обратно на Пилат.
Все още не виждах никакви агенти (макар че не знаех как бих могъл да ги разпозная, дори да ги виждах), но реших, че ако смятат да нанесат удара си, би трябвало да го направят сега, преди тълпата да се върне. Дотогава нямаше да се разкрият, така че не ми оставаше друго, освен да стоя близо до Пилат. Всякакво нарушение би могло да накара Пилат да постъпи различно. Кой знае колко лесно можеше да се наруши равновесието, колко лесно можеше да бъде нарушено Правилото на знанието?
Свалих един церемониален меч от стойката му на стената и заслизах по стълбите.
— Това ли е истината? Ще я позная ли, когато я чуя? — питаше прокураторът, докато приближавах стаята. — Ти знаеш ли я?
— Знам я, но ако ти не я знаеш, как бих могла да ти кажа? — отвърна жена му.
Огледах помещението. Пред външната врата имаше стражи. Личната свита на Пилат се намираше в преддверието. Всички останали бяха навън.
— Искаш ли да чуеш моята истина? — рязко рече Пилат. — Потушавам бунтове в този град от единайсет години. Единайсет! Ако не осъдя този човек, Каяфа ще вдигне бунт. Ще избухне въстание. Ако го осъдя, последователите му ще направят същото. Страхувам се, че днес ще има кръвопролитие, което не мога да избегна. Цезар ме заплаши, че ако не мога да контролирам града, следващата пролята кръв ще е моята. Това е моята истина, Клавдия.
Не ги виждах, но разбрах, че са се прегърнали, загърнати в мълчание. Скрих се зад една каменна купа. Всеки плод в нея беше изваян с невероятно майсторство и се изумих колко много неща не знаем за талантите на тази епоха. Докато клечах, някаква прислужница слезе по стълбите, понесла кана с вода. Дръпнах се назад и затаих дъх. Момичето спря и каза нещо на един страж, който не беше склонен да я пусне, но след намесата на партньора му й беше направен знак да мине. После стражите излязоха навън, за да разкарат онези, които още викаха в двора.
Стражът, който бе пуснал момичето, се върна и затвори външната врата след себе си. Яката челюст и черната коса му придаваха характерен и уникален облик. С ужас осъзнах, че съм виждал това лице и преди.
Беше центурионът, който ме отведе в Рим. Марк.
Завъртях се и погледнах през прозореца над главата ми. В стаята момичето сипваше водата в глинена чаша, държана от Пилат. Отчаяно затърсих нещо и ръката ми напипа каменна ябълка в купата с плодове.
— Не! Не пий! — изкрещях, а ябълката прелетя разстоянието, пръсна каната и разплиска водата навсякъде. Пилат и Клавдия зяпнаха изумено и не видяха как прислужницата се озъби и извади извит нож изпод наметалото си. Този път бях прекалено далеч. Ножът се стрелна с изумителна скорост право в стоманения нагръдник на римския прокуратор, който се завъртя в последния възможен момент.
Острието се плъзна и жената замахна отново към врата на плешивия мъж, но Пилат реагира инстинктивно и свирепо я зашлеви през лицето с опакото на дланта си. Ударът улучи убийцата в слепоочието и я просна в безсъзнание на пода. Пилат се огледа невярващо.
— Стражи!
Вътре обаче имаше само един жив страж. Външната врата се разтресе, когато онези отвън се опитаха да отговорят на призива, но тя беше заключена отвътре. Когато излязоха от стаята в откритата зала, Пилат и Клавдия бяха посрещнати от един-единствен центурион, който изтегляше меча от ножницата си, без да сваля очи от прокуратора.
Пилат избута жена си зад себе си, докато войникът приближаваше.
Марк замахна, докато се изправях след претъркалящия скок и вдигах меч, за да посрещна неговия.
За миг сякаш замръзнахме във времето; Марк не можеше да проумее откъде съм се появил, а Пилат бе ошашавен от случващото се.
Центурионът ме погледна и по изражението му разбрах, че ме е познал.
— Ти — прошепна той.
В отговор се извъртях да му нанеса страничен удар в главата с дръжката на меча, но той също се извъртя и се измъкна. Нямаше нито време, нито нужда от думи — той бе дошъл да убие Пилат, а аз трябваше да го спра.
Марк замахна няколко пъти и ме принуди да отстъпя. Блокирах, парирах, снишавах се и отскачах, но накрая се озовахме в същото положение, в което бяхме започнали. Вратата отново се разтресе и отвън се чуха тревожните викове на стражите.
— Господарю! Господарю, добре ли си? — После гласът заговори на някакъв войник. — Ти, качвай се на покрива и влез оттам!
Усмихнах се на Марк. Времето му изтичаше. Замахнах отново и церемониалният ми меч се пръсна в ръцете ми. Центурионът се възползва от преимуществото и нанесе серия удари, но всеки път успявах да се наклоня под същия ъгъл и острието профучаваше покрай мен. Продължихме да изпълняваме смъртоносния танц пред очите на прокуратора и ужасената му жена. Правех всичко възможно да остана между Пилат и Марк. Трябваше да сложа край на това.
Марк замахна и изчаках достатъчно, за да го накарам да нанесе удара. Мечът разсече въздуха, аз се сниших и се завъртях, кракът ми описа кръг, а ръцете ми се опряха в земята. Петата ми го улучи отстрани в главата. Продължих завъртането, скочих и го изритах с другия крак в челюстта. Движението приличаше на танц на балетист на сцената, но имаше далеч по-унищожителен ефект. Марк залитна назад и аз го фраснах с юмрук, завършвайки тройната серия удари в главата му. Той обаче продължи да се държи на крака.
Центурионът замахна отново, но този път не толкова точно и с лекота избегнах удара му. Веднага щом острието мина покрай мен, смених позата и го изритах в лицето като кикбоксьор. Той обаче продължаваше да стои.
— Ах ти, яко копеле — промърморих, виждайки издръжливостта, благодарение на която се беше издигнал до центурион. Инстинктът ми подсказа да го изритам в корема, но металната му броня ме накара да размисля.
Марк отново замахна. Пак се извъртях и го наказах, после още веднъж и още веднъж. Пристъпих напред, сграбчих го за китката, сниших се под ръката му и го обезоръжих. Мечът му се озова в ръката ми.
Той рухна на колене пред мен и аз вдигнах оръжието, готов да го забия дълбоко в гърдите му. Пилат гледаше с ужас и изумление, едва сега започвайки да осъзнава, че се е разминал на косъм със сигурна смърт.
— Това — казах, застанал над Марк — е за Мишка.
И докато той се взираше в меча, го изритах в лицето с пета, като счупих челюстта му и го запратих да се плъзне по гръб по мраморния под.
Прокураторът и жена му се пулеха насреща ми. Кимнах им и се хвърлих към прозореца.
— Чакай! — извика Пилат, но аз вече бях изчезнал, защото знаех, че щом стражите влязат в помещението, участта на Марк щеше да е много по-лоша от смъртта, която можех да му дам.