Скот Бейкър
Правилото на знанието (20)

18.

Когато се събудих, очите ми бяха вързани. Ръцете ми също бяха завързани отзад и остра миризма изпълни носа и устата ми. Под мен имаше студен камък. Лежах на една страна и въздухът бе неподвижен. Опитах се да преглътна, но устата и гърлото ми бяха сухи. Бях целият изподран, гладен и напрегнах всичките си сетива, за да си изградя някаква представа къде съм.

Тромаво се надигнах на колене и се олюлях от усилието. Бях останал без сили от глад. Нямах представа колко време е минало; не знаех колко дълго съм бил в безсъзнание, поради което изпитах огромна благодарност, когато установих, че не съм сам.

— Събуди се.

Гласът беше дълбок и отсечен. Собственикът му говореше на латински, но си личеше, че това не е родният му език. Опитах се да отговоря, но устата ми бе прекалено пресъхнала. Изкашлях кървава храчка и гърдите ми пламнаха.

— Леко — обади се гласът. — Два дни лежа в безсъзнание. Помислих си, че си мъртъв. Добре е, че не си.

Нямаше как да не се съглася с него.

— Бих ти развързал очите, но съм окован за стената — каза той и дрънченето на веригите потвърди думите му.

Отново се опитах да навлажня гърлото си, но не успях.

— Не можеш да говориш, защото си дишал пушека им много дни. От него спиш. Аз се събудих преди три дни и ми се иска да можех да заспя отново.

Отново опитах и отново не постигнах резултат.

— Не се безпокой. След време гласът ти ще се върне. Нека ти кажа какво знам, за да ти спестя въпросите, които ми задаваха предишните двама.

В гласа нямаше злонамереност, а откровеност, която ми подейства успокояващо.

— Намираш се в римска тъмница — започна той. — Затворник си. Причините да си тук са си твои, макар да подозирам, че си извършил простото престъпление да се озовеш на неподходящото място в неподходящото време.

Веригите отново издрънчаха, докато говорещият се наместваше.

— Името ми е Малбул. От Африка съм, на много месеци път оттук. — Мъжът с дълбокия глас замълча за момент. — Минаха седем години откакто ме взеха от племето ми. Тук бях принуден да стана роб, но за разлика от повечето роби, моят господар ме образова и ме научи да говоря езика на римляните. После си навлече неприятности с римската гвардия и аз се озовах тук.

Замълча, сякаш това беше цялата му история и нямаше какво да добави към нея.

Отново се помъчих да заговоря и този път се получи донякъде.

— Къде… е… тук? — изхриптях.

— Приятелю — разсмя се Малбул, — добре дошъл във великия град Рим.

Рим, центърът на света. Бях научил много за него през краткия си престой в Хоразин и не можех да повярвам, че съм тук.

Останах с вързани очи през следващите два дни, но ръцете ми бяха освободени по някое време, докато съм спал. Все още бях вързан за предмишниците. Хранеха ме, но не говореха с мен и след няколко поемания на храна бях в състояние да говоря. Аз също бях окован — с дебел железен нашийник и къса верига до влажната стена на килията.

Малбул беше отведен след първата нощ и доколкото можех да преценя, бях сам. Бях сигурен, че ще умра. Използвах времето да мисля, съсредоточавах се върху думите на Мишка за преоткриването на самоличността ми.

Обмислих онова, което знаех за себе си. Говорех най-малко два езика, но бях открил това по случайност. Нямаше откъде да знам дали не говоря и други езици, освен ако не бъда проверен. Събудих се в Палестина, но не приличах на типичен израилтянин. Бях силен и умеех да се бия. Не знаех как или защо притежавам тези умения, но явно съм бил обучаван. А сега бях пленен от великата римска армия. За какво им бях притрябвал?

Бях затворник от четири дни и нощи, когато получих отговор на този въпрос. Опитвах се да клеча до стената, когато чух познатия звук на стъпки по стъпалата. Вратата на килията се отвори и грубо ме изправиха на крака, с все така вързани очи, докато някой сваляше оковите на глезена ми.

Два чифта груби ръце наполовина ме поведоха, наполовина ме помъкнаха нагоре по стълбите и ме качиха в някакъв фургон. Усетих как нещото помръдна, когато се озовах горе, след което двамата тежки мъже се качиха след мен, изпълвайки пространството със силна воня на пот. Без да мога да виждам и с вързани предмишници, можех само да лежа безпомощно там, където ме бяха захвърлили.

Пътуването свърши около половин час по-късно, когато ме извадиха от фургона и ме изправиха, ръцете отново ме сграбчиха. Чух стъпки, после гласове.

— Ето го, както заповяда, господарю — обяви груб глас.

— Велики Марс! Да не се опитвате да го убиете, преди да има някаква полза от него? Махнете му превръзката и го развържете. Никъде няма да ходиш, нали, приятел?

Въпросът беше насочен към мен.

Почти незабавно въжетата паднаха от ръцете ми, срязани от студено острие, което усетих върху кожата си. Рязко свалиха превръзката и макар очите ми да останаха затворени, светлината ме прониза в главата. Много бавно повдигнах клепачи.

— И тъй, как се казваш? — Вторият глас, който бе заповядал да ме освободят, говореше властно. Всичко наоколо бе бяло. Всичко беше размазано. Очите ми се насълзиха и пред мен заплуваха разноцветни петна.

— Името ми е Саул. — Беше минал повече от ден откакто за последно бях използвал гласните си струни и гласът ми не беше точно моят. — Името ми е Саул — повторих, този път по-твърдо.

— Саул? — въпросително рече гласът. — Саул. Интересно звучи. А аз съм Тиберий. Е, казват ми, че обичаш да се биеш, Саул.

— Не обичам да се бия — отвърнах, като се мъчех да фокусирам зрението си, но не успявах през сълзите.

— Нима? Марк твърди друго.

— Не познавам човек на име Марк — честно заявих.

— Така ли? О, не бих казал, че се познавате като приятели на чашка, но сте се срещали.

Премълчах.

— Докарал си много неприятности на Марк. Разбираш ли, каза ми, че си го ранил и си убил неколцина от хората му.

Най-сетне схванах.

— Защитавах едно момче, което бе бито и отвлечено от семейството му. Римските дела не ме интересуват.

— О, напротив. Начинът, по който си защитил малкия си приятел, е привлякъл вниманието на Марк. Разбираш ли, двамата с него имаме уговорка. Той ми намира таланти, а аз възнаграждавам тежкия му труд със сребро. В края на краищата, не може да натрупа много пари с войнишката си заплата. Така и двамата имаме изгода.

Премълчах, без да съм сигурен накъде върви този разговор.

— Саул, имам делово предложение за теб.

— Отказвам.

— Боя се, че нямаш такава възможност — хладно отвърна гласът. — Така, аз съм делови човек, но всички ние имаме своите пороци. Моят е правенето на пари. Начините, по които ги правя, варират, но един от любимите ми са игрите. Знаеш ли за игрите, Саул?

— Чувал съм за тях — предпазливо казах аз.

— Така ли? Отлично. Трябва да кажа, че когато Марк ми съобщи как си се справил с такава лекота с войниците му, очаквах да видя някакъв великан, висок осем стъпки. А ти си поне една стъпка по-нисък, нали? Е, може би стъпка и половина. — Той се разсмя вятърничаво. — Нека ти разкажа за игрите. Те са душата на Рим. Провеждат се всяка седмица и на тях мъже от целия познат свят изпитват силата и уменията си един срещу друг, а от време на време и срещу някой лъв. Забогатях от залагания за изхода от някои схватки и притежавам неколцина успешни воини. Но точно сега се намирам в малко затруднение — небрежно добави той. — Моят герой Спиник трябваше да се бие срещу шампиона на западния район следващата седмица. За съжаление, беше убит в предварителна схватка преди шест дни, а никой от другите ми воини няма шанс за победа.

— Няма да се бия за теб — заявих с равен глас. Постепенно започвах да различавам чертите му. Загорялото доволно лице се усмихна широко.

— О, недей така. Саул, нали така ти беше името? Да, Саул. Разбираш ли, ще бъдеш изкаран на арената. Ако не се биеш, ще бъдеш убит и ще трябва да намеря някое друго диво животно да заеме мястото на Спиник.

— В такъв случай ще умра. — Едва ли щеше да е по-зле, отколкото да живея като окован затворник с вързани очи.

— Чакай, чакай, да не прибързваме. За теб също има нещо. Обучението ще бъде тежко, така е, но имаш шанс да спечелиш много награди — жени, добра храна, може би дори свободата си.

Тук наострих уши. Погледнах все още размазаната фигура. Мъжът пред мен беше облечен в дълга роба или наметало и крачеше бавно напред-назад. Зад него имаше дълго меко канапе, на което вероятно се излежаваше през повечето време.

— Да, идеята ти харесва, нали? Да бъдеш свободен. В края на краищата, всички се бият заради това. Но ти казвам, че ако се биеш добре за мен, ще живееш добре. Можеш да си осигуриш прилични условия на живот и благоволението ми, просто като побеждаваш. Разбира се, имаш само един шанс да изгубиш, който обикновено включва изгубването на главата ти по един или друг начин. — Той се изкиска отново. — И така, предложението ми е следното. Биеш се за мен, побеждаваш за мен и животът ти ще бъде поносим, дори удобен. Ако откажеш ти изгубиш, с живота ти е свършено.

Огледах помещението, което постепенно идваше на фокус, след като очите ми престанаха да сълзят. Беше голямо, открито към залеза. Знаех, че нощта е на път да настъпи, но помещението все още бе невероятно светло от червените и оранжеви лъчи, проникващи в него. Навсякъде имаше големи бели статуи на увити в плат фигури.

Мъжът, Тиберий, стоеше на нещо като подиум. Беше пълен, оплешивяващ и продължаваше да се усмихва. Носеше дълга пурпурна роба върху бяла тога и макар да бях нов в Рим, знаех, че пурпурният цвят е цветът на владетеля. Това бе последното, което видях, преди някой зад мен грубо да ми завърже отново очите. Помислих си дали да не окажа съпротива още на място, но бях прекалено слаб и реших да изчакам.

Прекарах следващата седмица в килия с размери четири на пет стъпки. Килия, в смисъл че едната стена беше от железни решетки, но иначе бе сравнително удобна. В единия ъгъл имаше легло, а в другия — покрит нужник. Подът беше от камък, покрит с кожата на голямо животно. Вечер се грижеха за раните ми. Хранеха ме добре и силите ми се възвърнаха.

През деня ме извеждаха на двора да се упражнявам. Открих, че правя серия автоматични движения, за които нямах спомен да съм ги учил, но ми се струваха естествени като дишането. Пристъпвах плавно напред, завъртах се, ритах, удрях и скачах във въздуха. Всяка последователност беше автоматична, сякаш съм я изпълнявал хиляди пъти и всеки път, когато правех нещо ново, в главата ми прозвучаваха думите на Мишка: „Разбира се, че можеш да разбереш повечето неща за себе си“.

На сутринта на осмия ден ме събудиха рано.

— Време е да докажеш, че си струваш — каза нечий глас.

Вдигнах очи и видях якия центурион с четвъртитата челюст, който беше нападнал селото. Марк. Беше заобиколен от четирима войници. Качиха ме във фургона и не оказах съпротива. Сега не беше моментът.

Всеки ден във времето, когато не се упражнявах, аз медитирах, което също бе автоматичен импулс. Не научих нищо ново за себе си от двучасовите сеанси, но получавах по-голямо усещане за идентичност и се възстановявах учудващо бързо. Отново придобих натрапчивото чувство, че има нещо, което трябва да направя, но не знаех какво точно. Докато войниците ме отвеждаха, се надявах, че може би ме водят към съдбата ми.

Фургонът се друсаше по пътя повече от час, преди да спре. Намирах се на място, което изглеждаше като по-беден римски квартал. Макар да си оставаха чудесен пример на строителното майсторство, сградите бяха лишени от разкоша на къщите, които виждах около килията си. В една от тях имаше малка дървена врата, пред която стояха двама едри мъже. Те се дръпнаха да ни сторят път и без нито дума отвориха.

С изненада видях водещо надолу стълбище, осветено от факли. Марк ни поведе и не след дълго чух възторжени викове.

Когато стигнахме края на стълбището дълбоко под земята, останах поразен от огромната яма, която зейна пред мен. Беше дълбока може би десет стъпки и широка трийсет, заобиколена от най-малко петдесет мъже, които викаха възторжено. В самата яма двама мъже се сражаваха с къси мечове. Телата им бяха плувнали в пот и кръв.

Зрелището бе изумително.

Поведоха ме между грубо скованите седалки към самия ръб на ямата, където видях Тиберий, отново облечен в пурпурната си тога. Той викаше и дюдюкаше наред с останалите зрители.

— А, ето те и теб! Сядай, гледай. Ти си следващият.

— Следващият ли?

— Нека те запозная с историята, за да разбереш какво гледаш — продължи Тиберий.

Позволиха ми да седна до него, но не толкова близо, че да мога да му нанеса удар.

— Разбираш ли, първите гладиаторски игри се провели преди около двеста и шейсет години като част от аристократичен погребален ритуал. — Той говореше помпозно, явно изпълнен с желание да просвещава и впечатлява. — Наричали се „мунус“, или погребален дар за мъртвите. Децим Юний Брут устроил гладиаторски сражения в чест на мъртвия си баща, в които участвали три двойки роби като гладиатори. Оттогава тези сражения започнали да изместват… О-о-о, да!

Тиберий прекъсна, за да приветства един як удар, след което продължи да ръкопляска и гледа двубоя, като в същото време говореше.

— И тъй, сега игрите заместват човешките жертвоприношения на гробовете на великите мъже. Лично аз смятам, че на някого просто му е харесвало да гледа как мъже се бият на живот и смърт.

Останах с чувството, че същото се отнася и за самия него.

— Малцина аристократи в Рим знаят, че съм ланиста^[1]. Трупата ми се пази в тайна и други хора действат от мое име на публичните игри, но просто не мога да стоя настрана от частно организираните зрелища. Те са добър начин да изпробвам новата си стока.

Усещах тръпката у него към този „спорт“ — беше толкова пристрастен, че рискуваше собствената си репутация.

— Днес ще се изправиш срещу трима противници. Ако оцелееш, че бъдеш пратен в моя лудус^[2] и обучен. О, няма да стане, кълна се!

Погледнах към ямата. Единият от бойците лежеше по очи, проснат от ударите на противника. Беше в безсъзнание. Двубоят бе свършил. Тълпата започна да скандира и да вие за кръв, и победителят се подчини. Той обърна късото острие на меча си надолу и с ужас видях как го забива дълбоко в гърба на падналия. В този момент осъзнах, че нямам реален избор — трябвате да убивам или да бъда убит. Нямаше измъкване.

Бяха нужни само десет минути за почистване на ямата, след което тълпата започна да вика за следващия двубой. Монети минаваха от ръка на ръка и ме поведоха надолу към ръба.

— Давай! — рязко каза Марк и ме блъсна в ямата.

От отсрещния ръб се спусна висок строен мъж, задържа се за момент и скочи долу. Изгледа ме с омраза. Беше готов да се бие. В пясъка пред нас бяха хвърлени два къси меча. Нямаше знак за начало; виковете на тълпата бяха сигналът, че битката е започнала.

Наведох се, грабнах меча и видях, че другият прави същото. Претеглих го в ръка и го завъртях, за да проверя баланса му. С плавно кръгово движение изнесох меча напред, пристъпих бързо и завърших кръга. Замахнах мълниеносно и запратих оръжието.

Мечът полетя с върха напред през ямата. Прелетя двайсетината стъпки за част от секундата и се заби до дръжката в слънчевия сплит на противника ми. Той залитна назад и падна, преди да успее да пусне собственото си оръжие.

Тълпата мълчеше потресено. Известно време в подземната зала цареше пълна тишина. После някой извика възторжено и започна да ръкопляска. Към него се присъедини втори. Започна верижна реакция и след няколко мига всички ревяха диво. Обърнах се към моя ланиста, моя господар, и понечих да изляза от ямата. Но центурионът Марк застана над мен.

— Имаш още двама за убиване.

— Ако не се дръпнеш, ти ще бъдеш единият от тях.

Той се усмихна.

— Харесвам те, но не приемай добротата ми за знак, че бих се поколебан да те съсека, ако ми се изпречиш. Лоялността ми към Тиберий си има граници.

Погледите ни се срещнаха и в тях имаше пряко и нескрито предизвикателство. Не сега.

— Един ден — казах и се обърнах, за да видя как втори мъж приближава ямата. Погледнах през рамо към Марк. — Един ден ще си платиш, задето би онова момче.

— Всеки ден бия момчета — отвърна той. После посочи отсрещния край на ямата и добави: — Трябва да си пазиш силите.

В ямата се спусна съвсем различен тип мъж. Беше огромен. Лицето му бе обезобразено от дълъг белег, който започваше от челото, минаваше през едното му око и продължаваше надолу по бузата.

Тиберий, новият ми господар, възмутено скочи на крака.

— Не можеш да изправиш Самуил срещу не-гладиатор! — запротестира той, но бе успокоен от Марк, който се зае да му обяснява нещо.

Тиберий се усмихна и бръкна в гънките на дрехата си. Извади кесия монети и ги даде на Марк, който тутакси изчезна в тълпата.

Не-гладиатор ли? И тогава си дадох сметка, че всичко това бе просто незаконен боен ринг. Нямаше нищо общо с официозните игри, а място, където треньори и собственици изпитваха новата си стока за допълнителни доходи, както се беше изфукал Тиберий.

Грамадният Самуил се наведе и взе от земята късия си меч. Зачаках да ми хвърлят и на мен, но напразно.

— Къде е мечът ми? — извиках назад към Тиберий.

— Ами ти го предаде, момчето ми! Предадеш ли оръжието си, не го получаваш обратно, докато не излезеш от ямата. О, и внимавай. Самуил е професионален гладиатор.

Да внимавам? Ама че треньор. Погледнах към великана на ринга. Той вдигна ръце да поздрави тълпата и се обърна към мен. Тръгна напред, движеше се много леко за толкова едър мъж. Мускулите на бедрата му играеха, понесли тежестта на тялото му. Когато се озова на десет стъпки от мен, видях друг белег. Този беше във формата на триъгълник с кръст през него. Това беше знак — символ на гладиатор — жигосан в кожата му.

Самуил приклекна, а тълпата започна да скандира. Дори от средата на ямата чувах звъна на монети. Бяхме само на седем-осем стъпки един от друг, когато той скочи, насочи меча си право към сърцето ми. Изчаках до последния възможен момент и се извъртях, като забих коляно в корема му и сграбчих китката му, без да спирам да се въртя. После, в рязък контраст с инерцията му, извих китката му назад и я счупих. Грамадният мъж изкрещя, докато тялото му се носеше в една посока, а ръката му в друга. Мечът падна на земята.

Тълпата ахна, когато Самуил се претърколи и стана, хванал счупената си китка. Мечът му лежеше в краката ми и той погледна към него, но аз не го вдигнах. Когато замахна с другата си ръка, блокирах удара, хванах китката му и се извъртях напред, заставайки с гръб точно пред него. Забих лакът в носа му, чух хрущене на кост, пристъпих напред, извъртях се отново с цялото си тяло и счупих другата му китка.

Бях шокиран от собствената си жестокост, но знаех, че този човек щеше да ме убие в мига, в който му се отвори възможност. Самуил рухна, а аз продължих напред, взех меча и го хвърлих до главата му. Тази битка беше приключила. Отидох при Тиберий.

— Днес няма да убивам никого повече. Показах ти, че мога да се бия. А сега ме пусни.

Марк не се виждаше никакъв, а Тиберий изглеждаше шокиран.

— Момчето ми, тези неща не подлежат на обсъждане. От последния ти двубой могат да се направят много пари и се боя, че не мога да позволя да излезеш. Справяш се много добре и ще бъдеш награден, но първо трябва да се погрижиш за него.

Обърнах се и видях, че в ямата е слязъл трети мъж, без да чака сигнал за следващия сблъсък. Този беше чернокож и в едната си ръка държеше мрежа, а в другата — зловещ на вид тризъбец. Вървеше към мен, но когато стигна лежащия в средата на ямата Самуил, спря. Без да откъсва поглед от мен и без капка колебание той насочи тризъбеца си надолу и заби острите му шипове в голия гръб.

Бях ужасен от безсърдечната постъпка и ми стана ясно, че времето ми за преговори е изтекло. Преди да успея да реагирам, мъжът хвърли мрежата си. Тя се разпери благодарение на тежестите по края си и падна отгоре ми. Инстинктивно вдигнах ръце и едва видях тризъбеца, който летеше към мен, запратен с невероятна сила. Метнах се настрани. Едно от трите плоски, назъбени остриета засегна крака ми, като разряза мускула на бедрото и седалището.

В опита си да избегна удара се оплетох още по-лошо в мрежата. Чернокожият беше при стената и се мъчеше да освободи тризъбеца си. Той заяде за момент и използвах скъпоценното време, за да се освободя от мрежата.

Раната на бедрото жилеше, но пренебрегнах болката. Последва втора атака, но този път бях готов.

Мускулестият чернокож се озъби и отново се опита да забие в мен смъртоносния си тризъбец. Избегнах удара като гледах да стоя на разстояние — личеше си, че уменията му далеч надвишават тези на предишните ми двама противници. Той отново нанесе удар и аз отново го избегнах. Острите зъби минаха покрай врата ми. Започнахме да обикаляме в кръг. Приканих го да опита отново.

Той се хвана на въдицата и когато атакува, бях достатъчно близо, за да сграбча тризъбеца зад остриетата. Дръпнах, повличайки мъжа, който продължи да стиска здраво, и го изритах рязко отстрани. Изпукаха ребра и чернокожият извика от болка. Хватката му върху тризъбеца отслабна и аз го издърпах, завъртях го над главата си и после замахнах ниско, порязвайки бедрото му. Кракът му се подгъна и той рухна. Продължих да въртя тризъбеца, после го насочих надолу към падналия противник. Забих оръжието с все сили. Точно до главата на мъжа. Очите му бяха широко отворени.

— Виждаш много по-добре без превръзката на очите — изстена през зъби той.

Познах гласа. Беше дълбок, познат. Наклоних леко глава настрани.

— Малбул? — попитах поразен.

— Трябва да приключиш, страннико. Трябва да сложиш край или нито един от двама ни няма да си тръгне жив.

В гласа му нямаше страх. Говореше като човек, който отдавна е очаквал смъртта.

— Днес имаше достатъчно смърт — казах аз и му подадох ръка.

Той ме погледна объркано.

— Имам ли думата ти, че няма да ме нападнеш, когато се изправиш? — попитах.

Малбул ме погледна още по-объркано.

— Какво е думата на един роб? — подхвърли той.

— Не искам думата на роб. А думата на човек.

Ръката ми остана да виси във въздуха, а тълпата започна да сипе подигравки.

Раненият африканец бавно протегна ръка и хвана китката ми. Аз стиснах неговата и му помогнах да стане. Когато се изправи, той ме погледна право в очите.

— Не знам откъде си, но сега животът ми ти принадлежи.

Поклатих глава.

— Животът ти си е твой собствен.

Тогава Малбул, който още държеше китката ми, вдигна високо ръката ми, провъзгласявайки ме за победител.

Тълпата ревна възторжено.

 

 

Лежах по гръб в килията си. Раната ми беше превързана, но не и зашита. Реших, че това е наказание за неспазването на правилата. Раната щеше да зарасне сама, но за това щяха да са нужни месеци — време, през което би трябвало да се бия няколко пъти. Луди ли бяха? Нима Тиберий искаше да умра? Цялата идея за това наказание си оставаше необяснима за мен.

Вдигнах глава и надникнах под превръзката. Раната още кървеше. И тогава се случи нещо изключително странно. На мътната светлина на факлата, осветяваща кървавата рана, зърнах… проблясък? Искрица? В раната ми блестеше нещо метално. Внимателно се претърколих на една страна. Махнах превръзката и бръкнах в раната, за да разтворя плътта. Болката беше непоносима, но го видях отново — метален проблясък на светлината на факлата. Боже мой, в мен имаше нещо.

Отново дръпнах краищата на раната, като дишах бавно, за да контролирам болката. Накрая пръстите ми докоснаха нещо в дълбоката кървава дупка. Беше като струна. Бръкнах още повече и успях да я хвана. Струната се разви и излезе.

Леглото ми беше цялото в кръв, от раната ми висеше струна, дълга около шест пръста и невъзможно тънка. Беше сребърна и никога досега не бях виждал подобна — приличаше на навит метален косъм.

Единственото, което можах да измисля, бе да дръпна струната и го направих. Трудно ми е да опиша усещането, Шон. Беше…

 

 

Едва не го пропусна, толкова се беше задълбочил в разказа. Спря. Прочете отново: „Трудно ми е да опиша усещането, Шон“.

Наистина го пишеше. Пишеше го черно на бяло, пред очите му. Шон си помисли, че полудява. Прочете откъса отново и отново. Името пак си беше там. Дори беше изписано точно по същия начин.

Беше потресен до дъното на душата си. Какво беше това, по дяволите? Някакво съвпадение? Възможно ли беше наистина да е съвпадение? Шон Стрикленд имаше един от най-добрите математически умове на планетата, но не искаше дори да започне да изчислява вероятността на странните събития от тази вечер.

Надникна от скривалището си. Дъждът валеше силно, температурата бе паднала и светлината от уличните лампи бе станала толкова слаба, че едвам можеше да чете. Но вече нищо не можеше да го спре. За първи път изпитваше странното чувство, че може би — може би — нищо от случващото се не е случайност.