Скот Бейкър
Правилото на знанието (51)

49.

Изтичах обратно на улицата и видях тълпата да се връща отново към двореца на прокуратора. Смесих се с множеството, търсейки Малбул. Тълпата бе още по-многобройна и откриването на африканеца се оказа трудно. Отново се озовах зад портите, като се блъсках за по-предна позиция. Накрая го намерих.

— Малбул! Малбул, готово. Пилат е в безопасност.

Африканецът ме погледна гневно.

— Какво има? — попитах.

— Как можеш да допуснеш това! — изръмжа той. — Как можеш да стоиш и да позволяваш да се случи това, щом имаш силата да го спреш? — Той махна гневно към сцената пред нас.

Погледнах в очите му и видях, че са зачервени, че се разкъсва от емоции. Беше станал свидетел на цялата процесия.

— Казваш, че този човек не е направил нищо лошо. Е, престъпник или не, с никое човешко същество не бива да се отнасят по такъв начин. Дори в Рим такова публично пребиване няма да се търпи, дори човекът да е престъпник.

Беше направил каквото бях поискал от него. Бе останал близо до Исус и беше чул всяка подигравка, бе видял всяка храчка, всеки удар. Погледнах приятеля си. Как можех да му обясня? Как можех да му обясня, че Правилото на знанието ми забранява да се намесвам в нещо, за което зная, че се е случило?

— Малбул, не знам как да ти обясня…

— Саул, този човек беше бит по-лошо и от роб. Влачеха го по улиците, а никой не може да каже какво лошо е направил. Не трябваше ли да говориш с него? Не беше ли това причината да си тук? Точно сега имаш възможност да сложиш край и да…

— Тишина! — разнесе се вик.

Появиха се петдесетина стражи, извикани за подкрепление в случай на безредици. Леко потресеният Пилат Понтийски седеше на трон в горната част на стълбите. Прислужник му сипа нещо, най-вероятно вино. Тълпата бе буйна и се състоеше от всякакви представители на обществото — евреи с характерните им шапки, забулените им жени, римляни, деца, роби, събирачи на такси, рибари. Съмнявам се, че имаше занаят или раса в Йерусалим, които да нямат представители тук.

Пред тълпата, все така окован и наобиколен от войници, стоеше Исус в окървавена и мръсна роба. Главата му бе клюмнала напред.

— Ирод не е намерил вина у този човек, нито пък аз — с висок, но треперещ глас заяви Пилат.

Тълпата моментално ревна отново. Този път Каяфа изкачи няколко стъпала и се обърна към множеството.

— Нямате ли уважение към нашия римски прокуратор? — попита той с нескрит сарказъм.

Колективният рев премина в мърморене. Каяфа се обърна и погледна нагоре към Пилат.

— Този човек твърди, че е месията. Твърди, че е Син Божий. Това е богохулство по нашия закон. Той трябва да бъде наказан.

Първосвещеникът направи знак и войниците помъкнаха Исус нагоре по стъпалата до Каяфа, след което го обърнаха към тълпата. Ахнах, когато видях за първи път лицето му. Беше пребит ужасно, едното му око беше скрито от пурпурна подутина, устните му бяха разцепени и подпухнали, а цялото му лице бе обезобразено от драскотини и кръв. Синини върху синини. Косата му бе разпиляна и падаше върху лицето му, а очите му бяха сведени.

— Виждаш! — ядно рече Малбул. Не можех да повярвам на страстта в гласа му, толкова бе развълнуван от гледката. — Не ми казвай, че си знаел, че това ще се случи. Не вярвам, че би позволил! Що за човек си, та да стоиш безучастен?

Поклатих глава. Може би беше прав. Може би трябваше да спася Исус; така бих могъл да взема интервюто си. Нима отговорите му нямаше да са същите днес, каквито щяха да са ден по-рано? Хамза ме беше предупредил, че ако се проваля, милиони от нашето време ще умрат, че интервюто трябва да се състои. Пропъдих мисълта от главата си. Не. Правилото на знанието. Трябваше да се случи. Малбул просто не можеше да разбере.

 

 

Шон се усмихна на иронията на собствения си въпрос от предишния ден и разсъжденията на Джовани. Свещеникът му бе казал, че се променят разбиранията, а не реалността. Нещото оставаше, независимо какво си мислиш за него. Това събитие се бе случило и фактът, че Малбул не разбираше, нямаше да промени каквото и да било.

 

 

— Според обичая, в деня на празника трябва да освободя един затворник. Мога да освободя този Исус.

Тълпата отново завика, този път одобрително. Каяфа вдигна ръце.

— Не! — изкрещя той към хората. — Този човек трябва да бъде наказан!

— Не — непреклонно заяви Пилат. — Напоследък се проля достатъчно кръв. Да ви дам ли този човек? Ваше право е.

Каяфа отново се опита да накара тълпата да замълчи. Свещениците завикаха „Не!“, но Пилат вече беше взел решение. И тогава ми просветна — наистина щеше да се случи. Нима бях променил решението на Пилат, спасявайки живота му? Щяха да освободят Исус. Разпятието нямаше да се състои.

Вперих поглед в лицето на затворника. Сърцето ми се сви при вида на човека, така напълно отхвърлен, така пребит, така…

Исус ме погледна.

Времето спря.

През подутото, пълно с кръв око, под сплъстената, мокра от пот коса, от другия край на двора, той погледна право към мен. Право в очите ми. Право в душата ми. През тялото ми премина тръпка. Все едно той знаеше защо съм тук и в този миг аз трябваше да взема решение.

Бях пратен назад във времето да интервюирам този човек. Да му задам въпросите, които хора от моята епоха — време на науката, на съмнението — биха дали всичко, за да ги зададат. Но сега този човек бе пребит, пречупен и за миг изглеждаше, че може в крайна сметка да не съм закъснял. Изглеждаше, че Исус може да си тръгне свободен. Той ме погледна, погледът му мина през тълпата. Ако го пуснеха, можех да изпълня мисията си. Да взема моето интервю и да спася живота на милиони.

Но.

Правилото на знанието.

Не. Исус трябваше да умре.

— Варава! — изкрещях аз. — Пусни Варава! — ревнах още по-силно.

Тълпата около мен се смълча, а Каяфа, който отчаяно се опитваше да контролира множеството, вдигна очи.

— Пусни Варава! — извиках отново. — Дай ни Варава!

Лицето на първосвещеника грейна и той закима енергично.

— Да, да!

После се обърна към Пилат.

— Да! Освободи Варава! Това е желанието ни. Дай ни Варава! — започна да скандира той като някакъв абсурден футболен запалянко, поддържащ любимия си отбор. — Варава! Варава! Варава!

Исус сведе очи.

Пилат спря и се обърна. Изглеждаше поразен. После погледна към тълпата. Скандирането се засилваше. Той бавно започна да клати глава.

— Не… не…

Първосвещеникът се обърна към него с широка усмивка.

— Трябва. Длъжен си да го направиш! Това е волята на народа. Дай ни Варава.

Пилат даде знак и един от стражите влезе вътре. Няколко минути по-късно се появи отново, мъкнейки след себе си ужасно мръсен, нелепо изглеждащ мъж с рошава черна коса и белези по цялото лице. Двамата затворници бяха замъкнати по-високо, в горния край на стълбите.

— Пак ви питам — прогърмя гневният глас на Пилат. — Кого искате да освободя — Варава, който е убиец, или Исус, наричан ваш месия?

— Той не е месия! — изсъска Каяфа. — Той е богохулник и трябва да бъде наказан със смърт. Пусни Варава!

Като по даден знак тълпата започна да скандира името на убиеца.

Пилат затвори очи и когато ги отвори отново, кимна отсечено. Войниците свалиха железния нашийник на Варава и отстъпиха назад.

Мъжът отначало беше смутен, но после закрещя и затанцува като дивак, след което плю в лицето на другия затворник, чиято съдба нямаше да сподели и чиято свобода беше получил.

Наведох глава. Аз бях виновникът и за първи път, откакто се помнех, заплаках.

 

 

— Мамка му! — възкликна Шон по-силно от необходимото.

— Мамка му! — отново повтори. Останалите пътници в чакалнята вдигнаха очи от различните си вестници и прекъснаха разговорите помежду си. Видяха двама шумни американци — единият викаше с пълно гърло неприлични думи, а другият се лигавеше в пиянския си сън. След няколко секунди всички отново се върнаха към заниманията си.

Шон не можеше да се сдържи. Трябваше да каже на някого. Наведе се и разтърси грубо Дейвид. Едрият мъж спеше вече два часа.

— Ъ? Компресията е само пет към едно, не става дори за видеопоток…

— Дейвид! — прошепна Шон и го разтърси.

Дейвид Блек изгледа разфокусирано приятеля си.

— Какво? Дойде време да тръгваме ли?

— Той го уби! Направо го уби, мамка му! — възкликна изгубилият търпение Шон. — Саул уби Исус!

— Нима? Да, знам. Продължавай да четеш, става още по-хубаво. Събуди ме, когато ни повикат да се качваме в самолета.

— По-хубаво ли? — повтори Шон. Погледът му се стрелна из чакалнята. Трябваше да сподели преживяното, но знаеше, че не може.

Преди да успее да направи каквото и да било, ръката му се раздвижи сама и вдигна книгата пред очите му.

„Чети!“ — изкрещя мозъкът му.