Скот Бейкър
Правилото на знанието (18)

16.

Две години по-рано

Дейвид Блек не беше глупак. Може би малко нескопосан в общуването, може би немарлив по отношение на външния си вид, но никой не можеше да го обвини, че е тъп. Всъщност, малко умове можеха да обработват информация със скоростта, на която бе способен умът на Дейвид. Той разбираше от компютри. Разбираше от програмиране. Познаваше интернет и знаеше всичко, което можеше да се знае за цифровото видео. Определено не беше глупав. Беше минала повече от година от онази нощ, когато къщата му беше нападната и шефът му Ранди Билис бе убит в собствения си дом пред очите на жена му и децата му. Никой не видял извършителите. По новините съобщиха, че е бил снайперист от другата страна на улицата, но Дейвид бе сигурен, че не е така.

Неговият дом също бе станал мишена, но той просто не е бил вътре. Ако имаше някаква ирония във всичко това, тя беше във факта, че някой е бил убит там онази нощ. Можеше единствено да приеме, че е бил крадец. Полицията твърдеше, че вероятно е бил бездомник, защото не фигурирал в никакви регистри и не можел да бъде идентифициран. Може би това беше причината новината да не се раздуе много. Дейвид обаче бе наясно, че не е така. Знаеше, че някой е влязъл в къщата му, за да търси нещо, и е бил застрелян по погрешка.

Като заклет компютърджия Дейвид ревностно вярваше в резервните копия. Всичките му дискове с данни бяха свързани в огледални RAID масиви, при които информация не можеше да се загуби.

Разполагаше с резервно копие на всичко. На абсолютно всичко. Беше развил параноя, след като при спиране на тока по време на гръмотевична буря изгуби кратък филм, по който работеше като студент. Създаването му бе отнело три дни, а накрая всичко си замина. След това Дейвид не направи нито един нов, като твърдеше, че нямало да се получи по-добре от първия. Истината бе, че техническите му умения далеч надхвърляха художествените, но от онзи случай насетне той винаги архивираше файловете си.

Дейвид беше беглец вече цяла година и разпределяше внимателно времето си, като се стараеше да научи колкото се може повече за загадъчната ситуация, довела до опита за убийството му. Смяташе, че знае кои са играчите, и мислеше, че познава човек, който може да му помогне. Затова се беше съгласил да се срещне с него толкова късно във вторник вечерта и затова стискаше толкова здраво дръжката на малкото куфарче. Вътре се намираше единственото друго устройство на света, способно да проиграе мъничкия диск, от който бяха започнали всичките неприятности. Беше направил значителни подобрения след онзи съдбовен ден преди година, когато беше демонстрирал устройството на разочарованите европейци и те го бяха взели със себе си като награда.

Вървеше целенасочено по парижката улица. Кафенетата още бяха отворени, а улиците — оживени. Нарочно беше избрал публично място. Чувстваше се в безопасност само в пълно кафене или заврян в триетажния си мансарден апартамент. Там имаше всичко, от което се нуждаеше — високоскоростен интернет, липса на адрес за кореспонденция и изглед към околните улици. Напоследък Дейвид залиташе към предпазливостта.

Приближи кафенето, което се намираше недалеч от прекрасната Северна гара. Беше сигурен, че Париж ще му хареса, ако излезе от апартамента си — нещо, което не правеше от предпазливост. Светът му беше изграден около доставяна по домовете храна, събиране на хонорари от софтуер, гледане на свалени от мрежата книги и разбира се, продължаващото проучване.

Огледа мястото, докато приближаваше. Млада влюбена двойка отляво; дребна възрастна жена вдясно; група закъснели бизнесмени в дъното. После го забеляза — там, в ъгъла. През стъклената стена Дейвид видя мъжа, когото познаваше единствено като Алберто. Седеше сам и преглеждаше вестник, който бе сгънат хоризонтално. Това беше сигналът. След като се огледа още веднъж, Дейвид влезе в кафенето и „случайно“ се блъсна в една сервитьорка, после отиде в ъгъла и седна срещу мъжа с вестника.

Онзи заговори, без да престава да чете. Акцентът му беше испански, което изправи Дейвид на нокти.

— У вас ли е?

— Да.

— Има място, на което можем да идем. И да гледаме.

— Никъде не отиваме. Или го гледаме тук, или изобщо не го гледаме.

Мъжът свали вестника и погледна Дейвид. Мълчеше. Преценяваше го.

— Ясно — най-сетне рече той. — Разбирам недоверието ви, но ако имате онова, което твърдите, че имате, мога да ви покажа нещо, което ще ви убеди в моето… — Замълча за момент. — В моето разбиране на работата ви.

— Първо ми кажете защо този кодек е толкова важен.

Мъжът се усмихна.

— Вие разработихте кодека. Трябва да сте имали диск, който да пуснете на устройството — и въпреки това ме питате защо?

Думите му прозвучаха наполовина изненадано, наполовина развеселено.

— Дискът, който имах, беше празен. Имаше само малко текст на него — предпазливо рече Дейвид.

— Празен. Да, предполагам, че е било така.

Испанецът повдигна вежди. Имаше къса черна коса и според Дейвид беше към петдесетте.

— Какъв беше текстът? — попита той.

— Не мисля, че трябва да ви казвам.

— Не би трябвало, но и не се налага. Мога да позная. Пишело е нещо като: „ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН НОМЕР: 0012. СУБЕКТ: Наполеон Бонапарт. ОФИЦЕР: X10“. — Цитатът беше абсолютно точен.

Дейвид замръзна. Мъжът пред него не би трябвало да знае това. Освен ако не работи с французина и италианеца, които бяха взели първото устройство.

— Откъде знаете? — бързо и подозрително попита той.

— Знам го заради мястото, където е намерен дискът — започна мъжът. — Бил изкопан от студент по археология, който по-късно бил подложен на изтезания заради находката си. Бил намерен със скелет на паднал войник от битката при Ватерло. Познах какво е пишело, защото това би трябвало да пише. Замисълът е бил да съдържа много повече неща.

— Би трябвало ли? — попита Дейвид.

— Вижте, нека ви покажа нещо, заради което сме дошли тук. — Той извади мъничък диск, който изглеждаше като продукт на любовта между дивиди и копче. — Ако видим на този диск онова, което мисля, че е записано на него, много от въпросите ви ще получат отговор. — Погледът му се стрелна из кафенето. — Но все пак, не се чувствам удобно тук.

— В такъв случай си тръгвам. — Дейвид понечи да стане.

— Не, не. Разбира се. Щом трябва да е тук, нека да е тук. Устройството у вас ли е?

Дейвид постави малкото сребристочерно куфарче на масата. Белезниците, с които бе закопчал китката си за дръжката, издрънчаха при допира с твърдата повърхност. Испанецът се усмихна.

Дейвид набра комбинацията на ключалките и те изщракаха. Пое дъх и вдигна капака. Вътре имаше сложен интерфейс. На долния панел имаше серия шайби, светлини и копчета, пръснати сякаш случайно по повърхността. Цялата горна част на куфарчето представляваше тъмен екран.

Отстрани имаше два чифта слушалки, поставени в гнезда. Дейвид ги извади и подаде единия чифт на Алберто. Мъжът ги взе. Слушалките приличаха на дълга ивица черен памук с възли в двата края. Нищо не ги свързваше с устройството.

— Ето така — показа му Дейвид, докато слагаше своите слушалки.

Мъжът последва примера му.

— А сега ми кажете, когато чуете нещо. — Дейвид започна да си играе с една шайба и натисна няколко копчета. — Слушалките работят на уникална честота, която взаимодейства с естествената вибрираща хармония на тъпанчетата ви. Изпраща сигнал, чете отговора от мозъчните ви вълни и ги връща в устройството. Щом слушалките ви бъдат настроени за вашите уши, никой друг няма да може да чуе какво слушате. Ако ги използва друг, ще остане с празни ръце. В момента и двете слушалки са настроени за мен.

Дейвид продължи да върти бавно шайбата, като внимателно наблюдаваше Алберто. Накрая мъжът вдигна очи и кимна отсечено. Дейвид записа настройката в паметта.

След това извади чифт очила, приличащи на слънчеви. Черни, модерни и изработени от гъвкав материал, те лепнаха на лицето на Алберто, сякаш му бяха правени по мярка.

— А сега — продължи Дейвид, — погледнете екрана и ми кажете, когато видите образ. Принципът е същият като при слушалките, само че настройката е спрямо зрението ви — обясни той. — Стъклата представляват кръгли поляризатори, които пречат на друг човек да наднича.

— Видях нещо — каза Алберто.

— Какво?

Алберто присви очи, когато образът се фокусира.

— Пише… „Начукай… си го“.

— Да, това е стандартното съобщение, ако някой се опита да бърника в устройството. Продължавайте да гледате. — Дейвид завъртя друга шайба.

— Да! Ето! Сега пише: „Здрасти, добре дошли в любовната колиба“.

— Точно това ни трябва. — Дейвид се усмихна и също си сложи очила. — И в този случай, ако някой се опита да запише картината, наднича през рамото ви или има очила, които не са настроени специално за него, ще види само черен екран.

— Много впечатляващо — отбеляза испанецът и замига зад очилата.

Дейвид продължи, като наблягаше на думите си:

— Ако някой се опита да открадне устройството, няма да може да го използва. Аз съм единственият, който знае как да го накара да запее.

— Тогава да чуем песента му, господин Блек.

Алберто вдигна малкия блестящ диск на върха на пръста си. Дейвид го взе. Той докосна един малък панел на куфарчето и отстрани се плъзна голяма поставка с размерите на обикновено дивиди. Върху нея имаше диск с надпис „Армия на мрака“.

— Хей, щом ще произвеждам плейъра, би трябвало да мога да гледам и филми на него — заяви в своя защита той. Махна диска, сложи на негово място малкия и устройството го погълна.

— А сега не дишайте. — Дейвид се усмихна и натисна бутона за просвирване.

Черен екран.

Нищо.

Текст, бяло върху черно:

ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН НОМЕР: 0011

СУБЕКТ: Наполеон Бонапарт

ОФИЦЕР: X9

Черен екран. Картина.

Отначало не беше ясно дали виждат нещо. После оранжевото петно се появи отново. Светлина в далечината. Сякаш някой направи някаква настройка и изведнъж целият екран светна.

Звукът се появи също така внезапно. Бавнодвижещи се гребла, потъващи в спокойна вода. След това образът стана по-ярък и Дейвид и Алберто ахнаха, когато картината дойде на фокус. Изживяването бе невероятно силно, съвсем различно от онова, което очакваха. Гледаха от малка гребна лодка, която приближаваше отвесна скала. На върха на скалата се издигаше сурова каменна постройка, наподобяваща казарма. Колкото и забележителна да бе картината, тя бе нищо в сравнение с начина, по който я виждаха. Седнали в парижко кафене, двамата мъже се бяха потопили в друг свят. Образът сякаш излизаше от екрана в най-добър вариант на стереоскопичен триизмерен филм, който бяха гледали някога.

Образът създаваше несравнимо усещане за дълбочина и яснота, сякаш скалата се подаваше от екрана, а в лицата им всеки момент можеха да полетят водни пръски.

Алберто Едуардо Флорес посегна напред, убеден, че може да докосне греблото на човека на преден план. Пръстите му докоснаха екрана и цялата картина леко трепна. Той изруга под нос, после бързо се прекръсти. Дейвид не забеляза — беше поразен от сложността на картината, реализма, детайлите. Беше проектирал плейъра, бе разгадал кодека, но нямаше представа как беше възможно да се получи подобен образ.

— Когато Джовани види това… — промълви Алберто. — Надвишава дори неговите очаквания, сигурен съм.

Дейвид не знаеше кого има предвид испанецът, но за всеки случай запомни името.

Алберто се взираше в картината пред себе си и почти усещаше вятъра по лицето си. Намираха се в лодка, плаваща към нещо като остров. Беше нощ. Единствените звуци бяха плясъкът на водата и тихото дишане на неколцина мъже. Дейвид се обърна, защото си помисли, че някой зад него бе прошепнал, но видя единствено влюбената двойка, потънала в разговор. Не можеше да повярва, че е възможно да се запише звук с такова качество. Дори не бе подозирал, че е възможно подобно ниво на потапяне в картината. Отново се загледа в екрана.

Ръка с изящно гравиран златен пръстен се пресегна напред от долната част на екрана и легна на рамото на гребеца. Чу се нещо на френски, но Дейвид не разбра думите. После гласът заговори отчетливо и ясно на английски.

— Този човек е Жан-Пол. — Гребящият мъж се обърна и кимна. Гласът с американски акцент продължи: — Той ще вземе устройството, ако с мен се случи нещо. Знае скривалището.

Гласът рязко прошепна нещо, когато в далечината се чу пукот на пушка. Носът на лодката се плъзна по пясъчна ивица, широка не повече от метър и осемдесет. Намираха се в мъничко заливче в подножието на отвесната скална стена. Картината се залюля, когато заснемащият сцената скочи от лодката. Други двама мъже също скочиха. Бяха общо четирима, включително Жан-Пол и онзи, който говореше.

— Пристигнахме на острова затвор Елба. Куражът на тези мъже не бива да остане забравен — Жан-Пол Лувие, Беноа Фонтейн и Франсоа Бувиур.

Картината се плъзна по лицата на всеки от тримата, докато операторът произнасяше имената им. Те гледаха право в камерата, право към Дейвид и Алберто. Детайлите бяха невероятни. Можеше да се различи всяка пора на кожата им.

— Тези мъже рискуваха живота си за нашата кауза и ако не оцелея, те имат инструкции какво да правят. Започва се сега. Жан-Пол ще носи устройството.

Картината отново се смени и показа как мъжете се катерят по нещо като въжена стълба. Чуваха се приглушени команди на френски.

Картината показа как мъжете изкачват и прескачат някаква стена, след което надникна към затревен двор. Виждаха се трима стражи с бели панталони и червени куртки. Операторът се сниши отново зад каменната стена, след което се обърна към ново лице. Този човек имаше съвременен американски акцент и когато лицето му изпълни обектива, Алберто ахна и захапа юмрука си.

— Боже мой! Алекс!

Гласът, който бяха чули преди, заговори отново.

— Кажи на Стрикленд, че му дължа бира. Истински гений е.

Мъжът смигна, обърна се и беззвучно и ловко прескочи стената. Камерата го засне как се справя с тримата стражи с невероятна ефективност.

Образите се смесиха, когато записът ту спираше, ту започваше отново. Бягане, криене, сблъсъци. Ръкопашен бой, на какъвто би завидял и Джеки Чан. Този Алекс показваше умения, каквито Дейвид никога не бе виждал и които бяха още по-въздействащи заради качеството на картината и звука, които напълно потапяха двамата зрители в обстановката.

После мъжете влязоха вътре и заслизаха по слабо осветено спирално стълбище, което накрая свърши. Озоваха се в дълъг коридор. Отляво имаше железни врати. Отдясно стената беше груба и неравна, изсечена в скалата, а не изградена от обработени блокове.

Сега се виждаха само двама души — американецът на име Алекс и един от французите. Те пристъпваха предпазливо по каменния под, а светлините на факлите им се отразяваха от хлъзгавата повърхност под краката им.

След две или три минути мъжете спряха. Жан-Пол, от чиято гледна точка сега гледаха Дейвид и Алберто, продължи към една желязна врата. Беше яка и еднообразната й повърхност се нарушаваше единствено от малък отвор с плъзгащ се капак на височината на очите. Една ръка се пресегна и дръпна капака настрани. Камерата приближи и надникна вътре.

Било от гордост, било от възмущение или може би от презрение към похитителите, мъжът не реагира на звука на плъзгащия се капак. Той седеше с гръб към стената в отсрещния край на малкото помещение. Килията нямаше прозорец и единствената светлина проникваше от тясна хоризонтална цепка в стената, служеща за отдушник. Мъжът бе дребен, с тъмна коса и гърбав аристократичен нос. Гледаше право напред, сякаш виждаше нещо в мрака пред себе си. Поздравът на френски го накара да вдигне очи.

— Salutations, mon seigneur.

Мъжът много бавно наклони глава настрани.

— Откога англичаните са започнали да образоват своите тъмничари? — Тонът му бе подигравателен, но в него се долавяше и любопитство.

— Мосю, ще ви попитам нещо и очаквам честен отговор от вас. Ако ви освободим от този затвор и ви върнем във Франция, ще се съгласите ли да отговорите на въпросите ни?

— Ако ме освободите от този затвор и ме върнете във Франция, ще ви дам кралство Белгия. Кажете ми, кой седи на трона в Париж? — отвърна мъжът, докато се изправяше. Движеше се с лекота, очите му бяха свикнали с тъмното.

— Виенският конгрес напълно възстанови монархията в Европа и премахна всички остатъци от демокрацията. Поставиха за крал Луи Осемнайсети.

Мъжът в килията отиде до вратата. Не беше висок, но нещо в него го караше да изглежда голям. Дори на слабата светлина се долавяше силата на присъствието му. Стоеше гордо и гледаше към двете очи, които можеше да види през малкия отвор във вратата.

— Братът на Луи Шестнайсети? Онзи страхливец? — изненадано попита той.

— Мосю Бонапарт, трябва бързо да дойдете с нас.

Чу се английска реч, последвана от викове. Камерата се завъртя наляво. Изведнъж картината се промени. Ръце се протегнаха надолу към гърлото на мъж в червена куртка. Английският страж се мъчеше да си поеме дъх, но усилията му бяха напразни. Намираха се навън, тревата бе мокра и проблясваше на лунната светлина. Дейвид гледаше как животът напуска очите на стража. Камерата отново се завъртя и показа мъжа на име Алекс да демонстрира невероятните си бойни умения и да обезврежда за нула време още три червени куртки.

Един от французите обаче беше ударен. Лежеше на мократа трева, безжизнен, с широко отворена уста. Скрит зад близката стена, затворникът Наполеон Бонапарт чакаше Алекс да се справи с английските си противници.

Секунди по-късно образът подскочи и угасна. Дейвид и Алберто зачакаха.

Черен екран. Чакане. Нищо. Черен екран.

Накрая се появи текст: „КРАЙ НА ПОТОКА ДАННИ“, който скоро се смени със: „ЗДРАСТИ, ДОБРЕ ДОШЛИ В ЛЮБОВНАТА КОЛИБА“.

Изстрел.