Скот Бейкър
Правилото на знанието (25)

23.

— Има много видове гладиатори — каза ми Малбул, докато вървяхме през двора за тренировки на школата. — И е честа практика гладиатори от един вид да се бият с гладиатори от друг вид. Този е секутор — добави и посочи нисък як мъж с броня на едната ръка, който се упражняваше с дълъг извит щит. — Обикновено се сражава срещу рециарий — довърши той и махна през двора към група мъже с мрежи и дълги тризъбци.

— Ти беше така въоръжен, когато се изправи срещу мен — казах с интерес, наблюдавайки как един висок мъж показваше на други двама как се хвърля мрежа: навъртя я около китката си точно преди да я запрати, така че тя се разтвори широко във въздуха благодарение на тежестите по краищата си.

— Да — потвърди Малбул и спря до мен да погледа тренировката. — Мрежата, приятелю. Мрежата прави всички мъже равни. Но не и теб. — Той ме тупна по рамото. — Ела, има и други неща за гледане.

Той закрачи отново, като продължи да обяснява.

— Най-важно е зрелището. Ако излязат двама мъже без броня, те или ще се накълцат един друг в нескопосана касапница за нула време, или ще се бият толкова предпазливо, че двубоят ще стане досаден. Затова мъжете трябва да носят броня, но с мярка. Шлем, брониран наръкавник, може би щит. Всичко това създава условия за динамична и майсторска битка. Когато дойде време да избираш своя стил на бой, направи го много внимателно. Изборът ти може да определи дали ще живееш, или ще умреш.

Малбул продължи да ми обяснява за другите многобройни видове бойци, с които бих могъл да се сблъскам. И докато гледах как мъжете се упражняват с мечове, щитове и юмруци, разбрах, че за да спечеля свободата си, за да изпълня мисията си, ще трябва да стана част от това заучено кръвопролитие.

— Еквите и провокаторите често се бият с представители на своя тип, но повечето гладиатори се изправят срещу различни противници. Един мурмилон обикновено ще се бие и ще победи хопломах, но ако се изправи срещу опитен рециарий или гал, най-вероятно ще бъде победен.

— Камък, хартия, ножица — промърморих под нос.

— Въпреки това — завърши Малбул — умението на боеца прави двубоя вълнуващ. Няма твърди и ясни правила кой ще победи в един сблъсък.

Той ме погледна в очите.

— Ти си изключително странен човек — смутено заговори. — Владееш езика на римляните, а в същото време съм те чувал насън да говориш и на други странни езици, които не разбирам. Можеш да минеш за римлянин, но си някак по-изтънчен, така че е възможно да идваш откъде ли не…

Остави въпроса си да увисне във въздуха. Не отговорих, а само срещнах погледа му. Той се извърна.

— Аз бях водач сред моя народ. Имах двама синове и дъщеря. Изгубих всичко, когато римляните ме плениха. Убиха жена ми и дъщеря ми. Не зная каква участ е сполетяла синовете ми и не искам да мисля за това. Предполагам, че си от някаква далечна страна, но искам да разбереш — аз също познавам загубата. Не ти обяснявам за игрите, защото искам да се похваля със знанията си, а защото се научих да приемам новия си живот и да вземам от него онова, което мога. Господарят ми се държи с мен толкова добре, колкото може да се държи един господар с роб — тоест като с куче, но куче, което храни. Не минава ден, без да си мечтая как прерязвам гърлото му, докато спи, макар да знам, че това само би влошило положението ми.

Малбул доближи лице до моето, сякаш ми споделяше някаква голяма тайна.

— Взех каквото можах от предишния си господар. Взех знанието, което ми трябва, за да подобря положението си. Той ми обеща свобода в края на годината. После враговете му го унищожиха и отнеха собствеността му. Аз бях част от тази собственост. Зная, че жадуваш да се махнеш, страннико. Виждам го в очите ти, но трябва да разбереш, че с живота, който си имал, вече е свършено. Ако искаш да останеш жив, трябва да се биеш.

След тези думи се обърна и ме остави да стоя насред двора, заобиколен от цивилизованото практикуване на един нецивилизован спорт.

 

 

Минаха повече от две седмици откакто се бих в ямата и все още се опитвах да приема положението, в което се намирах. Докато бях в неведение, желаех свободата си, но не виждах нужда да бързам. Едва сега осъзнавах с ужас, че съм обвързан с график.

Намирах се на километри от целта си и бях затворник. Вече въоръжен със знанието какво трябва да направя, ясно виждах колко съм далеч от постигането му. Нямах никаква реална представа за датата, която знаех в предишния си живот. Можех само да се надявам, че човекът от другата страна на морето все още не е прикован на кръста.

Бягството, поне за момента, бе невъзможно. Преди години тракът Спартак вдигнал въстание срещу Рим и застанал начело на армия от гладиатори. Бил човек, който вече не можел да приема положението си — и макар че историята му бе легендарна, благодарение на него бяха взети мерки, които да не позволят подобно нещо да се случи отново. През цялото време се намирахме под засилена охрана, така че единственият ми съюзник, единствената ми надежда за оцеляване бе информацията. Трябваше да играя тяхната игра достатъчно дълго, за да намеря начин да се върна в Йерусалим.

Докато размишлявах върху всичко това, внезапно ме порази друга мисъл. Ами ако бях пристигнал твърде късно? Или повече от половин живот по-рано? В света, от който бях дошъл, имаше големи спорове за времето, когато е живял Исус. Ако все още беше жив, трябваше да оцелея и да намеря начин да стигна до него. Ако вече бе убит, не бих могъл да изпълня мисията си. Засега се налагаше да се бия, за да оцелея. Изобщо не подозирах обаче, че ще трябва да го направя още на следващата сутрин.

Събуди ме тръбата. Дълбок, бумтящ басов звук, който ни изтръгваше от съня всяка сутрин малко преди изгрев-слънце. Само по себе си това не бе необичайно, но хрущенето на чакъла по коридора ме разсъни напълно. След малко се появи момче с четирима римски стражи. Ключалката изщрака и вратата на килията ми се отвори.

— Идваш с нас — надуто и арогантно нареди момчето, което бе горе-долу на възрастта на Мишка. — Днес ще се биеш.

С тези думи то се обърна и четиримата стражи влязоха в килията. Последвах момчето в коридора, точно навреме да чуя гласа на Малбул зад себе си.

— Боговете да те пазят!

Возих се във фургона около половин час. Когато вратите му се отвориха, видях, че се намираме в сянката на грамадна постройка. Спомних си, че в предишния си живот бях посетил Рим с родителите си като момче и бях стоял недалеч от мястото, където се намирах сега, загледан в многоетажната постройка с повтарящи се арки, в сложната каменна резба и внушителните железни порти. Предишния път, когато видях този монумент, той беше развалина, а сега се издигаше в самото сърце на Рим, огромен и непокътнат — Колизеят.

— Ще те отведем да те регистрират. Днес следобед ще се биеш за господаря Тиберий и ще му покажеш, че заслужаваш благоволението му.

— Казаха ми, че ще науча три дни по-рано кога ще се бия.

Момчето се обърна, смаяно от факта, че съм се осмелил да му говоря.

— Ти — каза то снизходително, сякаш обясняваше на малко дете — ще се биеш тогава, когато ти се каже. След като си спечелиш място и убиеш много мъже, ще ти бъде дадена привилегията да научаваш предварително кога ще се биеш. Ако искаш да знаеш, единственият поканен боец на господаря за този турнир беше ранен вчера по време на тренировка и ти ще го заместиш.

Бях въведен в помещение с други мъже, никой от които не приличаше на гладиатор. Момчето заговори с някакъв и после се обърна към мен.

— Какъв си? — попита то.

— Какъв съм аз ли? Какво искаш да кажеш? — объркано отвърнах.

— Какъв си? Като какъв ще се биеш? — нетърпеливо поясни момчето.

— О, това ли? Не ми пука особено.

Шумът в помещението замря и се възцари с тишина. Всички се обърнаха към мен.

— Какво? — остро попита момчето.

— Не ми пука като какъв ще се бия. С меч, предполагам.

Някои от присъстващите се изкискаха.

— С меч, предполагаш? — Момчето пристъпи към мен. — Да не се опитваш да ме правиш на глупак пред регистраторите? Не забравяй, че аз определям дажбата ти в школата! — дрезгаво прошепна то.

— Момче — с равен глас отвърнах, — не ми пука като какъв ще ме запишеш. Почти не съм обучен във вашите изкуства, така че за мен няма значение.

Момчето се отдалечи, като много добре усещаше, че всички вече гледат към него, защото един роб го е нарекъл „момче“. Каза нещо на регистратора, след което се обърна към стражите, които бяха с мен.

— Дайте му меч и кръгъл щит. Ще замества другаря си и ще се бие като мурмилон! Отведете го да бъде жигосан.

На момчето явно му харесваше да демонстрира властта си и то загледа презрително как ме отвеждат да ме дамгосат с огън, завинаги да оставят белег върху мен, миризмата на собствената ми изгоряла плът и опърлени косми да изпълни ноздрите ми. Да стана собственост. Малцина от моята епоха можеха да си представят подобно нещо — заради това страната ми бе водила гражданска война.

Когато приближиха нажежената стомана до ръката ми, усетих горещината по лицето си. Това беше знак, който щеше да остане завинаги върху мен и никога нямаше да ми позволи да забравя какво означава да принадлежиш на някого.

Шест часа по-късно стоях сам. Лявата ми ръка беше напъхана в позлатен наръкавник и към нея бе привързан кръгъл щит. Пръстите на другата стискаха дръжката на закривен меч. Само сандалите и препаската покриваха останалото ми тяло.

Малбул беше прав, изборът на броня и оголени места бе нарочен. Гол и защитен едновременно, за да бъде касапницата по-интересна. Бях отказал шлема. Беше тежък и неудобен, с гребен като перка на риба отгоре. Лишаваше ме от периферно зрение и без него се чувствах по-безопасно.

Портата пред мен се вдигна и видях стъпалата, водещи към арената. Щях да се бия срещу гал — заловен във война мъж, оцелял единствено като убивал други мъже. Бях предупреден да се бия, за да убивам. Бяха ми казали, че има стрелци, които във всеки момент са готови да сложат край на живота на непокорния участник в игрите. Убийството сега бе единственият ми шанс да продължа с истинската си мисия.

Решително закрачих напред. Ревът бе оглушителен. Струи парфюмирана вода изпълваха въздуха с аромата си наред с рева на тръби и рогове. Погледнах към грамадния амфитеатър; в пълната си слава той изглеждаше още по-огромен, отколкото като руина, и засенчваше детския ми спомен за него. В Колизея се бяха събрали четиридесет хиляди лица и сега всички се взираха надолу към мен. Енергията, струяща от всички наредени една над друга пейки, от всяка закрита ложа, създаваше впечатлението за пълна къща, пулсираща от шум, движение и цветове. Едва сега разбрах. Народът, тълпата, гражданите — всички те обожаваха зрелището.

Призля ми. Аз бях част от това. Нещо повече, щях да убия мъжа, който ме гледаше през пясъка на арената. Щях да го убия, защото ако не го направех, той щеше да убие мен.

Засвири тръба. Двубоят беше започнал.

Галът беше горе-долу с моята височина, едър по стандартите на епохата. Правият му меч сякаш изобщо не тежеше в ръката му. Беше по-дълъг от моя, двуостър и с украсена с камъни дръжка. Щитът му бе заоблен, но правоъгълен, може би колкото половината му ръст. Попих внимателно тези детайли, докато той приближаваше.

Виковете на тълпата се засилваха, когато разстоянието помежду ни намаля и започнахме да се обикаляме един друг, докато накрая той замахна. Ударът беше отгоре, целящ колкото да ме порази, толкова и да ме прецени, да види как ще реагирам — и аз наистина реагирах, но не с отбиване, както той очакваше. Докато мечът се спускаше, вдигнах левия си лакът, сякаш да посрещна атаката с малкия си кръгъл щит. Вместо това се завъртях, като по-скоро отклоних, отколкото блокирах удара. Продължих завъртането, като в същото време замахнах с крак. Петата ми се заби отстрани в шлема му. От удара главата му се отметна странично и тялото му я последва напред и надолу. Противникът ми се просна по очи на арената.

Тълпата млъкна, несигурна какво е видяла току-що. Единият участник да се затича и да изрита противника си в главата? Никога досега не бяха виждали подобно нещо на арената.

Стъпих на гърба му и опрях върха на меча си в гръбначния стълб между лопатките.

— Предай се — казах на латински.

Отговорът му беше да замахне в широка дъга с меча си, като едва не отсече крака ми в глезена. Буквално подскочих и острието мина под мен. Това бе ветеран, човек с много победи на арената, който би предпочел да умре, вместо да живее победен и посрамен.

Тъй да бъде.

Задумкаха барабани. Бум! Бум! Тълпата нададе рев, когато галът се изправи на крака. Поех дълбоко дъх и се примирих. Отново започнахме да се дебнем в кръг. Освободих се от отвращението, от нежеланието да бъда част от това кърваво зрелище и приех новата действителност. Малбул беше прав. Щях да се бия.

Галът оголи зъби и се втурна напред, замахвайки в широка дъга. Ударът целеше да ме съсече през кръста, а не да провери реакциите ми. Сгънах крака и се наведох назад, за да видя как острието профучава над мен, после скочих толкова бързо, колкото се бях снижил. Вбесен, галът замахна отново, този път надолу и по диагонал. Превърнах се в ъгъла на атаката. Мечът замахна в другия диагонал и аз се превърнах и в този ъгъл. Мъжът изрева яростно.

После ме изненада. Понечи да замахне отново и когато видя, че съм в обхвата му, промени тактиката и атакува с щита. Удари незащитеното ми лице, сцепи устната и за момент ме дезориентира. Тогава той замахна. Острието изсвистя към главата ми и ревът на тълпата изригна изведнъж, когато зрителите усетиха, че ще има убийство. И го получиха.

В същия миг се отпуснах на коляно, насочих острия връх на меча си право нагоре и пронизах меката тъкан под челюстта му. Острието се плъзна бързо и с лекота, и онези, които гледаха гала отзад, щяха да видят как шлемът му необяснимо се повдига от главата му.

Галът не падна. Остана прав, задържан от меча ми. Взирах се в корема му и докато топлата му кръв ме обливаше, отнасяйки със себе си живота му, осъзнах, че съм променен завинаги.

Ревът беше неописуем. Тълпата крещеше, сякаш бях някакъв герой, докато стоях на едно коляно.

После ревът се промени почти недоловимо. Стана по-силен и разбрах, че нещо не е наред. Едва когато чух друг рев, осъзнах какво е. Не беше оглушителният рев на тълпата, а на някакъв звяр зад мен.

Станах и се обърнах с едно движение, и огромна златна маса се стовари отгоре ми. Залитнах назад и се озовах пред огромни бели зъби. Усетих горещия дъх на разярения звяр, докато отстъпвах. Мечът отлетя от ръката ми и не ми оставаше друго, освен да се вкопча в гривата, докато падах, мъчейки се с всички сили да я задържа колкото се може по-далеч от главата си.

Вдигнах едновременно двата си крака и притиснах колене към гърдите си, свивайки се на кълбо. Никога досега не бях се бил с лъв — в Централата не ни бяха обучавали на подобни неща. Наведох глава и изритах тялото му миг преди да падна на земята.

Инерцията, която бях предал на животното, засили косматата маса назад и ми даде необходимото време да се приземя и да се претърколя, изправяйки се на крака. Обърнах се и видях, че едрият звяр се е изправил във въздуха и е стъпил на крака в облак прах.

Втурнах се право към портата. Ревът на тълпата ми изясни положението. Имах двайсет метра преднина и ме преследваше царят на животните. Звярът ме настигаше с всяка следваща крачка. Погледнах към портикула, който се спускаше. Затваряха ме тук. Продължих да спринтирам и прескочих вдигнатия капак на отвора в пода на арената, от който бе изскочил лъвът.

Чувах ръмженето му зад себе си, то приближаваше все повече и повече. Портикулът се затваряше. Звярът бе по-близо и сигурно вече беше готов да скочи. Още по-близо.

Затичах се с всички сили, които ми бяха останали. Мускулите на краката ми горяха. По-близо.

Портикулът почти се беше спуснал, бе само на петнайсет стъпки от мен. Още по-близо.

Късно, твърде късно. Още по-близо.

Думкащите стъпки зад мен замлъкнаха. Звярът бе скочил във въздуха. Портикулът се затвори пред мен. Нямаше отвор, през който да се метна. Нямаше изход. Следваше ударът.

Видях лапата да се плъзга покрай рамото ми. Знаех, че челюстите са само на сантиметри от врата ми.

Реакцията ми бе автоматична. Левият ми крак се опря на напречната греда на портата и се оттласнах с все сили. Тялото ми полетя нагоре, скоростта от спринта ми се насочи в нова посока.

Извих гръб, отметнах глава назад, подобно на олимпийски състезател по висок скок. Свих крака и колене към гърдите си, завършвайки завъртането, и прелетях дванайсет стъпки във въздуха, преди да се приземя, все така с лице към портата. Лъвът се носеше с пълна скорост към желязната решетка и се заби с ужасна сила в портикула. Масивните лапи минаха между прътите и животното пое твърдостта на метала с отворените си челюсти. Ударът превърна блестящите зъби в неравни отломки и разби муцуната му.

Не останах да зяпам. В мига, в който се приземих, аз се обърнах и се втурнах към центъра на арената, обратно към меча ми, който все още бе забит в главата на падналия гал. Когато приближих, видях, че той изобщо не е паднал, а стоеше на колене, тъжна пародия на самия себе си. Стърчащият от брадичката му меч задържаше тялото му. Ръцете висяха отпуснати от двете му страни. Около него се бе образувала голяма локва кръв и докато приближавах, не се чуваше нито звук.

Никога до този момент не бях чувал така добре собствените си стъпки. Тълпата се взираше онемяла. Наведох се в локвата кръв и вдигнах дългия двуостър меч на гала. После се обърнах и тръгнах към гигантската котка.

Лъвът лежеше пред огънатата желязна порта и издаваше гадни гъргорещи звуци. Противен стон — едва не накара стомаха ми да се преобърне. Могъщото доскоро животно лежеше окаяно в края на арената. Вдигнах очи. Видях господаря на игрите; видях помощниците му, които стояха до него; а зад тях съзрях някаква закачулена фигура.

Господарят на игрите, човек на около четиридесет, с тънки устни и редки бели кичури коса, ме гледаше преценяващо. Не откъсваше поглед от мен, докато крачех напред. Закачулената фигура приближи и прошепна нещо в ухото му.

Тогава разбрах, че той е заповядал да пуснат лъва и да затворят портикула. На този жертвен олтар господарят на игрите бе просто марионетка — човекът с качулката беше Бог.

Жалките ужасни звуци на падналото животно се засилиха, докато приближавах. Погледът ми нито за миг не се откъсваше от господаря на игрите, когато застанах до лъва, вдигнах високо меча и го забих в главата му. Звуците моментално спряха.

Измъкнах меча и когато огънатият портикул пред мен започна бавно да се вдига, пристъпих обратно в мрака.