Скот Бейкър
Правилото на знанието (73)

71.

Шон и Лорън се събудиха от неспокойния си и неудобен сън, когато на прозореца на комбито се почука.

Шофьорът, на когото Шон бе платил така щедро, им беше продал колата си за двойно по-висока сума от реалната и Шон с готовност му беше дал парите. Сега очертаната на слънцето фигура, от устата на която излизаше пара, им направи знак да излязат и посочи пътя.

— Чувам колата. Май вече са ни подминали. Най-добре да… изгреете, така ли се казваше? — подкани ги Джовани.

Още сънени, тримата се втурнаха в студения въздух нагоре по камънаците. Шон още страдаше от раните си, така че Лорън го изпревари. Накрая тя заобиколи една скала и видя голям бронетранспортьор, който се отдалечаваше.

— Хей! — изкрещя тя и размаха ръце. — Хей! Чакайте!

Войниците обаче бяха твърде далеч и шумът на двигателя заглушаваше думите й.

— Отиват си! — извика Лорън на Джовани.

Без да каже нито дума, свещеникът бръкна в якето си, извади малък пистолет, провери дали предпазителят е сложен и го метна във въздуха. Лорън го улови.

— Предпазителят е отляво! — извика запъхтяният свещеник.

Лорън се прицели възможно най-внимателно и дръпна спусъка. Бяло облаче се вдигна от един камък до машината и тя спря. Лорън стреля отново и вратите на бронетранспортьора моментално се отвориха и навън се изсипаха войници, които бързо заеха позиции зад околните камъни. Лорън пусна пистолета и размаха енергично ръце.

Добре че Шон беше твърде назад и не видя как съпругата му стреля по морски пехотинци — сигурно щеше да получи инфаркт и да умре на място. За щастие, капитанът прояви достатъчно съобразителност да нареди на хората си да не стрелят по лудата жена.

— … но нещата можеха да се развият по съвсем друг начин — каза й Шон няколко минути по-късно, докато се друсаха в бронетранспортьора.

— Тук сме, нали така? Пък и, както сам каза, не мога да умра! Поне все още не, защото стигам до пещерата с теб.

— Да, ама не знам дали не си изгубила някой крайник или нещо такова.

— О!

— Стигнахме! — обяви капитан Алън Джонстън, след като машината спря. — Вашите приятелчета са зад билото, затова ви съветвам да вървите тихо. Буболечката ще излети след седем минути. Надявам се да сте отпочинали.

Няколко минути по-късно бронетранспортьорът отново потегли и тримата останаха на нещо, което трудно можеше да се нарече път, насред непознат и неприветлив пейзаж.

— Добре, очаква ни дълъг и тежък преход. Имаме около осем часа.

— Но накрая ще стигнем до Централата, нали? — попита Джовани.

— Да. Тогава ще я видим. После… после не знам какво следва — призна Шон. Беше започнал да се чувства удобно с преимуществото да знае какво предстои и мисълта да се лиши от това удобство будеше у него непозната тревога.

— Как е главоболието ти? — неочаквано попита Лорън.

Въпросът го свари неподготвен. Не беше се замислял за това през целия ден, може би защото от доста време не бе имал пристъп. Интересно.

— Много по-добре, благодаря.

Тримата се промъкнаха до хребета и се заслушаха. Не чуха никакви гласове. Шон предпазливо надникна. Почти не можеше да повярва на очите си. Виждаше самия себе си, в плът и кръв, от различна гледна точка. Като наблюдател. Досега не беше си давал сметка колко е висок, нито че леко се прегърбва, когато стои отпуснат. Дейвид беше застанал на четири крака и оглеждаше буболечката. Внезапно апаратът оживя. Лорън малко се стресна при вида на малкото електронно създание, което за миг увисна неподвижно във въздуха. После, подобно на куче, подканващо господаря си, то потегли, като на всеки няколко крачки спираше, изчакваше и продължаваше нататък.

Шон се обърна към Лорън и й намигна.

— Играта започна!