Скот Бейкър
Правилото на знанието (10)

8.

— Добре ли си? — попитах момчето. То плачеше и лицето му бе цялото в синини, но кимна. — Мишка? Ти ли си Мишка?

Момчето отново кимна, докато го хващах за ръка и му помагах да се изправи на крака, а парчета от дървения капак на прозореца паднаха на пода около нас. Колибата, в която се намирахме, приличаше на склад. Гръмовният рев на битката изпълваше улицата. Които и да бяха конниците, те се сражаваха с римляните — размахваха мечове, посичаха и ритаха, не бяха така опитни като противниците си, но имаха значително числено превъзходство.

Издърпах момчето на улицата и го поведох в посоката, от която бях дошъл. То ме следваше с накуцване, но се движеше доста бързо, пришпорвано от безпокойството и възбудата от неочакваното спасение.

Не след дълго стигнахме мястото, където лежаха родителите му. Битката се беше изместила от тази част на селото и хората по околните улици се грижеха за ранените и оплакваха мъртвите. Когато приближихме, жената изплака и разпери ръце. Момчето забрави куцането си и се втурна в обятията на майка си. Лежащият на земята баща се пресегна и придърпа сина си към себе си. Стоях там и ги гледах, доволен да съм само зрител.

При вида на толкова убити и ранени се почувствах длъжен да помогна. Оставих момчето и баща му в тяхната кървава и радостна прегръдка и направих каквото можах за хората, които бяха най-близо до мен. Една от жертвите беше момче на не повече от шестнайсет, посечено с целенасочени удари. Друг, мъж на около трийсет, лежеше до момчето, все още стиснал в мъртвата си ръка грубо сечиво, нещо като градинска лопатка. Това бе инструмент на земеделец, а не на воин. Превързвах доколкото можех раните на пострадалите и продължавах нататък.

Докато закрепвах шина за крака на един мъж, усетих нечия ръка върху рамото си. Обърнах се и видях бащата на Мишка, облегнат тежко на сина си. Той ми даде знак да го последвам.

— Страннико, ти спаси сина ми. Не мога да ти се отплатя, но сега трябва да влезеш вътре. Войниците всеки момент ще се върнат.

И наистина, тъкмо изрече думите, когато на ъгъла настана внезапна суматоха. Един римски войник отбиваше атаките на двама противници, които го нападаха с безмилостна жестокост.

Последвах Мишка и родителите му към входа от другата страна на улицата, докато сражението приближаваше. Изтичах обратно, за да отнеса един ранен в къщата, докато други, които можеха да вървят сами, ни следваха. Щом се озовахме вътре, затръшнахме дървената врата и я залостихме.

— Зилотите дойдоха — каза бащата на Мишка. — Те се бият срещу римляните, а пък римляните стоварват гнева си върху нас.

В този момент чух тропот на копита покрай вратата и групата в къщата се дръпна назад. След като звукът отмина, мъжът заговори отново.

— Ти спаси сина ми, погрижи се за приятелите ми, а аз не те познавам. Как ти е името?

Помълчах и накрая реших да се придържам към вече казаното.

— Саул. Името, ми е Саул.

През следващите няколко дни, след като зилотите отбиха римската атака, научих повече за това къде съм. Намирах се в малко село в Палестина. Това ми се струваше уместно, но не знаех защо и предположих, че Палестина сигурно е родната ми страна. Хората бяха смесица от евреи и араби, но цялата област се намираше под римска окупация.

Научих, че обикновено в района има само двама стражи и хората бяха свободни да се занимават с делата си, но напоследък банди религиозни фанатици започнали да нападат римските постове в малки селища като това. Няколко дни преди атаката зилотите щурмували градче на север и в отговор римският управител изпратил легион в съседния град, за да утвърди властта си в района.

Точно това се бе случило тук. Селото беше Хоразин и беше понесло римското отмъщение заради атака срещу римския гарнизон в Тела. Римляните започнали с отнемане на децата, като убивали всеки, който се осмели да окаже съпротива. Разбира се, семействата се мъчели да запазят децата си и в резултат много хора загинали. Конкретно при Хоразин обаче зилотите следили действията на римляните и предвидили нападението им; така били готови да нанесат удар точно в подходящия момент и да спечелят битката, но за сметка на това бяха направили войната още по-жестока.

Останах при Мишка и семейството му няколко седмици. Не беше нужно да си тръгвам. Търсех познание за самия себе си. Трябваше да разбера кой съм и какво правя, и Хоразин ми изглеждаше напълно подходящо място да започна това дирене.

Миха, бащата на Мишка, страдаше от раните си през тези седмици. Бях се погрижил за крака му, но имаше и счупено ребро, което зарастваше бавно, така че му помагах в земеделската работа. Сделката беше добра — аз работех и в замяна получавах храна и подслон. През цялото време се надявах, че паметта ми ще се върне. Близо месец по-късно още не беше се върнала.

Една сутрин, докато слънцето ме печеше на нивата и потта се лееше от гърба ми, станал бронзов от работата на открито, Мишка изтича при мен. Бяхме се сближили през времето на престоя ми тук. Той бе заинтригуван от загадъчния пътник, който го беше спасил от римските клетки.

— Не разбирам — задъхано каза той, докато ми подаваше водата. — Твърдеше пред баща ми, че пътуваш на запад, а на мен ми казваш, че не знаеш къде точно отиваш!

Винаги ме засипваше с въпроси. Особено с такива, на които не знаех отговора.

— Да, правилно си разбрал.

— Тогава защо изобщо пътуваш? — озадачено ме погледна Мишка.

Усмихнах се и му смигнах.

— Не знам къде отивам. Но не бива да казваш на баща си, защото ще ме принуди да му работя на нивата цяла година!

Момчето се усмихна, показвайки здрави бели зъби.

— Не ми приличаш много на евреин — отбеляза то. — От някое далечно място ли идваш?

Спрях да работя и се загледах в момчето. В очите му се четеше буден интелект. Реших да бъда откровен с него, защото започна да ми омръзва да съчинявам нови лъжи и защото му имах доверие — поради причини, които не бях в състояние да опиша с думи.

— Мишка — казах сериозно, — можеш ли да пазиш тайни?

Лицето на момчето грейна.

— Това, което ще ти кажа, трябва да си остане само между нас двамата. Разбираш ли?

Момчето кимна развълнувано.

— Имам ли мъжката ти дума?

Мишка отново кимна без никакво колебание. Погледнах го право в очите.

— Мишка, миналия месец се събудих без дрехи, без храна и без представа кой съм и къде се намирам. — Замълчах. Очите му се присвиха. — Не зная дори собственото си име.

— Но нали каза, че се казваш Саул.

— Измислих си го.

— Но ти ме спаси от римляните.

— Спасих те, защото беше в беда, а не защото сме сънародници.

— Но… тогава… — Умът му се бореше с думите ми. — Тогава как знаеш какво да правиш? Кои са родителите ти? Къде живееш?

Погледнах момчето и се усмихнах. После свих рамене.

Мишка поклати глава и премисли отново всичко. И тогава ме изненада.

— Разбира се, че можеш да разбереш повечето неща за себе си — заяви той. — Има неща, които знаеш за себе си и които биха могли да ти помогнат. Говориш нашия език, значи трябва да си някъде оттук. Обърна се към римляните на техния език, значи може да си бил заловен от тях като дете, за да те включат във войската. Баща ми казва, че го правят. Вземат малки момчета от семействата им и ги възпитават като римляни или ги обучават да се бият в големите игри.

— Игри ли?

— На тях карат мъже да се бият помежду си до смърт, а понякога дори пускат срещу им свирепи зверове от далечни земи. Ти знаеш как да се биеш, така че може би служиш в армията, макар че никога не съм виждал римлянин да се бие по такъв начин.

При цялото си дрънкане момчето бе право — трябваше сам да се помъча да разреша загадката. Въпреки всички неизвестни, едно беше сигурно — имаше нещо, за което бях тук. Имах цел и го усещах. Имаше причина.

През последните няколко седмици, които прекарах в Хоразин, у мен постоянно се оформяше чувството, че нещо ще се случи. Започна като усещане, но сега се беше превърнало в постоянен дразнител. Знаех, че съм тук за нещо повече от това да копая ниви. Погледнах момчето.

— Прав си, Мишка. Абсолютно си прав. И разбираш защо трябва да тръгвам. — Бях се ужасявал от мисълта, че ще трябва да му кажа това. Привързаността му към мен беше много силна, а и аз също се бях сближил с него.

Той сведе очи. Разбираше, но това не означаваше, че му харесва. После внезапно се оживи.

— Всичко е наред. Когато разбереш кой си, можеш да дойдеш и да ни видиш. Може пък да си много богат!

Разсмях се.

— Може.

В този момент чухме вика на един от другите полски работници. Един човек се затича към нас, викаше като полудял и сочеше зад себе си. Когато приближи, успях да го чуя ясно.

— Римляни! Римляните са се върнали! Идват насам, цял легион! Римляните идват!

Реакцията ми бе незабавна. Грабнах Мишка с една ръка и се затичах към коня, вързан за едно дърво.

— Препусни направо към дома — наредих му, докато развързвах животното. — Заведи семейството си в хамбара, скрийте се там. Разбираш ли ме?

Очите на Мишка бяха изпълнени с ужас.

— Мишка! — разтърсих го аз. Погледът му се съсредоточи върху мен. — Разбираш ли ме? — попитах отново.

Той кимна.

— Направо у дома. — Плеснах животното по задницата, то побягна напред и изпод копитата му се разхвърча пръст. Кльощавото тяло на момчето беше долепено плътно за гърба му.

Имаше само един път към селото от римския лагер в Капернаум, така че знаех, че Мишка има около пет минути преднина. Работниците се разбягаха от нивите и се покатериха на околните дървета, за да се скрият. Последвах ги, но с различно намерение. Атаката беше необичайна. Римляните обикновено отмъщаваха на някое съседно селище само ако първо са били нападнати от зилоти; следвайки този модел на поведение, сега зилотите дебнеха войниците при Бетсаида на юг, оставяйки жителите на Хоразин съвсем беззащитни.

Взех една наточена мотика и се затичах към дърветата покрай пътя. Замахнах с мотиката към ствола на високо разлистено дърво. Замахнах отново към следата, която бях направил, като проклинах неефективния инструмент. Отлетя малко парче кора. И тогава го чух.

Тропот на копита, подобен на приближаваща гръмотевична буря зад билото. Замахнах отново, отново и отново. Вече чувах гневните викове на мъжете. Щяха да се появят след секунди. Продължих да удрям и удрям. Нямаше време. Разлетя се още кора, а вече виждах прашния облак, надигащ се над близкото възвишение. Разполагах с петнайсет секунди, ако не и с десет.

Вдигнах мотиката високо над главата си и се съсредоточих повече върху силата на удара, отколкото върху точността. Замахнах — работната част отхвърча и се удари в дървото с тъпия край, а аз изведнъж се оказах с безполезна тояга в ръце. Пет секунди.

В отчаянието си се дръпнах от дървото, засилих се, забих тоягата в земята и се оттласнах, използвайки я като прът за овчарски скок. Свит на кълбо, изритах странично и улучих ствола. Дървото най-сетне падна през пътя.

Метнах се обратно в храстите и в същия момент на завоя се появи първата фигура, следвана от втора, после трета. Погледнах високото дърво с много клони и листа, което запречваше пътя, после към конниците, които дръпнаха поводите и забавиха ход. Разнесе се вик и колоната спря, раздели се и направи път на един конник.

Беше центурионът, когото бях видял да бие Мишка. Явно беше оцелял при нападението на зилотите, а и външният му вид говореше, че е в състояние да оцелее и при по-сериозни предизвикателства. Имаше четвъртита челюст, а носът му изглеждаше чупен неведнъж. Той даде кратка, рязка заповед и двама войници слязоха от конете. Отидоха при дървото, изтеглиха мечове и започнаха да се редуват да секат там, където стволът се беше пречупил, но все още се държеше за дънера.

Погледът ми се плъзна по колоната. Преброих трийсет души, но бях сигурен, че зад завоя има още много. След малко двамата войници отрязаха дървото и го извлачиха извън пътя. Планът ми да ги забавя беше дал на Мишка само още две минути време. Не беше достатъчно.

Центурионът приближи и също слезе от коня си. Огледа внимателно ствола. Лежах в храсталаците само на петнайсетина стъпки от него и сърцето ми биеше лудо. Единият войник беше намерил работната част на мотиката. Центурионът я взе и се изправи в цял ръст, най-малко шест и половина стъпки. Погледна острия ръб на мотиката, докато аз стисках с всички сили дръжката.

— Това е сторено нарочно, при това точно преди да пристигнем. Който от тези… селяни — изплю думата и вдигна мотиката — е направил това, той все още е някъде тук. Някъде наблизо.

Гласът му беше дълбок и заплашителен, приковаваше цялото внимание на войниците. Това ми беше достатъчно. Знаех, че ако започнат да ме търсят, ще ме открият моментално. Нямах избор. Затърсих пипнешком около себе си и напипах камък с големината на юмрук.

Метнах го към дърветата, стиснах с другата ръка тоягата и се изправих на коляно. Камъкът падна в храстите и отклони вниманието на войниците, а аз запратих тоягата като копие към мъжа на най-близкия кон. Втурнах се след нея в мига, в който тя се отдели от ръката ми. Мъжът се беше обърнал към звука от камъка и изобщо не беше подготвен за прицеленото ми хвърляне. Дебелата тояга го улучи в скулата и той изхвърча от седлото с вирнати крака.

Скочих на коня и моментално се сниших над шията му, за да избегна удара с меч, насочен точно над раменете ми. В същото време сръгах с пети хълбоците на животното и полетях напред, когато якият кон препусна в галоп през колоната и изхвърча от нея като камък от прашка.

Чух виковете и знаех, че целият легион се е впуснал след мен. Конят се понесе по пътя, само на крачка пред преследвачите ми.