Скот Бейкър
Правилото на знанието (45)

43.

Първите два дни от пътуването минаха без инциденти, ако не се брои пристъпът на морска болест на Малбул и вълнението на Мишка, че се е научил да се катери по мачтата. Морето беше спокойно и четиричленният екипаж нямаше нищо против просто да си върши работата и да ни остави на мира. Корабът се казваше „Морска скъпоценност“ и караше различни стоки за Йерусалим, предимно коприна и оръжие. Бях увлечен в разговор и най-сетне се радвах на компанията на близък приятел.

— Е, значи цялата ти мисия е била да ме вземеш от пристанището, така ли? — поинтересувах се.

— Хм, дадоха ми и допълнителни задачи, разбира се. Събрах куп свитъци на есеите и ги скрих недалеч от Мъртво море, но в общи линии това беше само колкото да ми мине времето. Трябваше да чакам няколко години — пратиха ме малко по-назад във времето, отколкото очаквах.

— А белегът на ръката ти? — попитах.

— Да, шантава работа. Точно преди да ме изпратят в миналото, буквално докато стоях гол на прехвърлящата платформа, професорът лично дойде при мен, даде ми една капсула и ми каза да я глътна. Каза, че ти трябва да вземеш интервюто си, в противен случай щели да умрат милиони. После дойдоха охранителите, хванаха ръката ми и ме порязаха. Можеш ли да повярваш? Порязаха ме направо на платформата. Сигурно са искали болката да е свежа при пристигането ми, защото когато дойдох… е, сигурен съм, че знаеш какво е.

— Милиони щели да умрат ли?

Хамза разпери ръце и сви рамене.

— Значи първата ти работа тук е била да погледнеш кървящата си ръка и да видиш думата ПОВЪРНИ?

— Най-първата. Разбира се, мисля, че бях последният пратен в миналото. Стана три години след като ти замина! А кой може да каже защо правят тези неща? Всеки от нас знае само малка част, нали?

— И какво направи, когато пристигна? — продължих с въпросите.

— Ами, за разлика от теб и другите основни агенти, аз нямах никакви импланти. Само ужасна болка в ръката и инструкция да повърна. Шантава работа, сякаш са знаели, че забравяш всичко, но така и не ни го споменаха. На теб казаха ли ти?

— Не. Изкарах повече от месец, без да имам никаква представа кой съм. Бях ранен в двубой и открих жицата, която ме отведе до камерата в крака ми. Иначе изобщо нямаше да разбера.

— Хм, странно. Ако са знаели, че при прехвърлянето забравяш, не разбирам защо не са постъпили по същия начин с всички.

— И аз не разбирам. Но имаме и друг проблем — изтъкнах.

— О, така ли? Освен факта, че щом стигнем пристанището, може вече да сме закъснели за мисията ти? — Хамза се облегна на стената на малката каюта. Тези търговски кораби не бяха проектирани с удобства.

— Свързано е с Делисио. С нещо, което ми каза. Мисля, че в Йерусалим има друг агент.

— Аха. Е, би могло да се очаква, нали? По двама на всяко назначение и така нататък. Значи партньорът ти ще е там.

— Да, но Делисио не е бил част от проекта. Тоест беше, но с друга задача. Каза, че Баришников бил в Йерусалим и щял да убие Исус.

— Какво? — Хамза се надигна.

— Мислеше, че съм разкрил намеренията на Баришников, че руснакът е изпял за участието на самия Делисио и че затова съм в Рим. Смяташе, че съм отишъл да го спра. Явно е решил, че съм убил Баришников, затова е изпратил свои агенти в Йерусалим „да довършат работата“, както сам се изрази.

— Откъде е знаел Делисио? Наистина ли е нечий шпионин? И ако да, чий? Кой би поискал Исус да бъде убит? И как са успели да се внедрят в Централата? Та тя е насред афганските планини, където бушува война — не е точно от местата, на които можеш да се натъкнеш случайно.

— Дейвид! — извика Шон и сграбчи инженера за ръката.

Мърморенето в салона показа как приемат избухването му останалите пътници. Шон се сви на седалката си, но продължи да разтърсва енергично новия си приятел. Дейвид вдигна очи от бележките, диаграмите и кода си.

— Какво? Човече, наистина съм се потопил здравата, не искам да прекъсвам.

— В Афганистан е — развълнувано прошепна Шон.

— Какво?

— Централата. Намира се в пещерите в Афганистан!

— В дневника ли го пише?

— В дневника. Трябва да идем там.

— Добре, добре. Ако случайно не знаеш, Щатите в момента провеждат там голяма военна операция. Не мисля, че е лесно просто „да идем там“.

Едва сега Шон погледна масата информация, която Дейвид беше изсипал върху хартията.

— Какво правиш? — попита той.

— А, записвам спецификациите. Изучавах проклетия диск години наред, а когато напуснах „Нюком“, почти всичките ми проучвания бяха заличени. Остатъкът беше в апартамента ми в Испания, но изтрих всички данни точно преди да изляза да се срещна с теб. Опитвам се да измисля как са могли да създадат записващо устройство, което да кодира данните, без да знаят как да пуснат записа.

Дейвид погледна Шон. Понякога забравяше, че той е човекът, писал онези статии, които бе прочел онлайн, най-гениалните трудове, на които се беше натъквал. Така беше свикнал да третира хората като идиоти, че когато попаднеше на някого с интелекта на Шон, забравяше, че той всъщност може и да разбира онова, което му се казва.

— Виж, човече, просто чети. Чети и си трай, аз ще те настигна, но първо искам да приключа с това.

Шон кимна.

— Та тя е насред афганските планини, където бушува война — не е точно от местата, на които можеш да се натъкнеш случайно. Би трябвало да е някой, който е участвал в програмата, не мислиш ли?

— Не знам. Напълно е възможно Баришников все още да не подозира, че се е родил две хиляди години напред в бъдещето. Делисио каза, че си е спомнил кой е едва след като е видял мен, а това е двайсет и пет години след пристигането му в Рим. Видял ме и това го е накарало да си спомни. Ами ако Баришников не си спомня мисията си? Когато си спомнил, Делисио изпратил свои хора в Йерусалим да се погрижат работата да бъде свършена. Възможно е аз да съм причинил събитие, което сега се мъча да предотвратя.

Мисълта ме порази.

— Възможно е — съгласи се Хамза и отново се облегна назад. — Това би променило напълно историята, би довело до незнайно какви последствия. Ако няма разпятие, няма да има християнство, поне не във вида, в който го познаваме. Милиони хора никога не биха се родили.

Хамза се загледа някъде в далечината, докато прехвърляше възможностите и последствията през главата си.

— Би могло да няма нужда от мисията ти. Цялата Централа би могло да не съществува и ние с теб да не бъдем пратени тук.

— Но ние сме тук — възразих.

— Тук сме сега. Но кой може да каже какво ще се случи, ако променим нещата, за които знаем, че са се случили? Светът, от който идваме, може никога да не се появи. Греъм, не можем да позволим това да се случи. Ако се промени дори едно-единствено нещо сега, ходът на историята ще се промени и може изобщо да не съществуваме! А както казах, ти трябва да вземеш интервюто си.

През цялото време на обучението ни в Централата набиваха в главите ни едно и също нещо — Правилото на знанието. Знанието е абсолютно; ако знаем, че нещо, което ни е известно, се е случило, не бива да се намесваме. Това ми оставяше доста свобода, в смисъл че нещата, които знаехме със сигурност за тази епоха, бяха много малко и затова бях научен да работя с философията, че щом не зная безусловно, че нещо не се е случило, фактът, че го правя, означава, че се е случило. Естествено, ти би трябвало да знаеш всичко това по-добре от мен.

Шон прочете отново последното изречение. „Естествено, ти би трябвало да знаеш всичко това по-добре от мен.“

На кого говореше той?

Озадачен, Шон продължи нататък.