Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rule of Knowledge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Скот Бейкър

Заглавие: Правилото на знанието

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 09.02.2015

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-561-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4768

История

  1. — Добавяне

40.

Винченцо Раул Джовани седеше с гръб към слънцето. Човекът закъсняваше. Не харесваше хората да закъсняват — в неговата работа това обикновено означаваше, че са мъртви. Пръстите му се плъзнаха покрай хартиените пликчета захар на масата. Накрая се предаде, скъса едно и изсипа съдържанието му в кафето си.

Джовани не носеше нищо, което да го издаде като високопоставен кардинал от Ватикана. Сред йезуитите той бе втори след „черния папа“, както наричаха водача на ордена — заради цвета на робата му, а не с някакъв по-зловещ умисъл.

Четиридесет и един градуса и петдесет и четири минути северна ширина, дванайсет градуса и двайсет и седем минути източна дължина. Ватиканът. Напълно независима страна със самостоятелно управление в сърцето на Рим.

Погледна през града към най-малката държава в света. Ватиканът се намираше на малко възвишение в старата част на Рим, пазен от три хиляди Corpo della Guardia Svizzera Pontifica, папската швейцарска гвардия. Макар теоретично да имаше само представителни функции (отговорността за отбраната на страната падаше върху Италия), гвардията осигуряваше отлични средства за внедряване на опитни агенти на територията на Ватикана. Ах, само ако хората знаеха какво става там. Ако свещениците, които работеха и се молеха там, знаеха какво става.

Макар и малък, Ватиканът беше могъщ. Ресурси, влияние — много повече, отколкото подозираше външният свят. Дори официалните лица на Ватикана не знаеха тайните, скрити зад стените му. Имаше и една огромна тайна, с която не бе запознат дори самият свети отец.

На Джовани особено му харесваше да си мисли за уникалното място на Ватикана в света. Три договора, подписани с Италия на 11 февруари 1929 г., наред с други неща признаваха и пълния суверенитет на Ватикана. Произходът на папската държава обаче можеше да се проследи назад до осми век. Но скоро нещата нямаше да са същите, Джовани беше сигурен в това. Светът бе на ръба на промяна, на ръба на война, макар да не го знаеше.

Винченцо Джовани беше роден в Южна Италия преди шейсет и три години. Беше показал необичаен талант в училище и му бяха предложени стипендии от трите най-добри университета в страната, но той ги отказа и предпочете да посвети живота си на служба на хората. Беше на петнайсет, когато бе „призован“. За разлика от повечето професионални свещеници обаче, това не бе неуловимо чувство. А съвсем директен, съвсем реален призив.

Юношата Винченцо тъкмо се беше прибрал от седмичния футболен мач много разочарован, че отборът му не бе успял да се класира за полуфинала. Беше приел загубата лично и не искаше да казва на баща си, но родителите му ги нямаше, когато се върна у дома. Той излезе в задния двор да си вземе чиста риза и там видя мъж, седнал на каменната пейка до простряното пране.

Винченцо се закова на място, а сърцето му се качи в гърлото. Мъжът носеше панталони и широка риза, каквато беше тогавашната мода. Кожата му бе смугла и кафявата му коса се спускаше свободно около лицето му. И когато видя това лице, което никога нямаше да забрави, Винченцо се промени завинаги.

Такова просто, мило лице. Мъжът стана и го погледна със светлокафявите си очи.

— Кой сте вие? Как влязохте тук? — попита Винченцо, като полагаше усилия гласът му да прозвучи храбро. Сега се изсмя на спомена.

Мъжът му се усмихна и каза просто:

— Заведи ме при народа ми.

След това заобиколи ъгъла на къщата. Винченцо се втурна след него, но мъжа го нямаше никакъв. Беше изчезнал.

По-късно щяха да се опитват да му обяснят, че си е въобразил всичко. Щяха да говорят какво ли не и да се мъчат да дадат разумно обяснение. Но той знаеше от самото начало. Знаеше какво е видял.

Сега Винченцо Джовани беше йезуит. Винаги се беше стремял да прави онова, което смяташе за правилно, но си даваше сметка, че далеч не е светец. Животът беше предизвикателство. Поради преживяното през детството си той имаше нещо, което липсваше у мнозина от другите във Ватикана. Имаше знание. Мнозина имаха вяра, но в неговото съзнание нямаше съмнение.

Поне не бе имало, докато не стана ясно, че може да се окаже, че греши.

 

 

— Как са омлетите днес? — попита глас на развален италиански.

Джовани не вдигна поглед.

— Яйцата са малко сурови, но вкусни както винаги — отвърна на английски той.

Последва миг на мълчание, след което задалият въпроса придърпа стол и седна на малката масичка. Кафенето се намираше в старата част на града и бе едно от любимите на Джовани. Ароматът от кухнята винаги го караше да огладнее и той често се чувстваше малко виновен, когато си поръчваше втори или трети път от същото. Точно сега обаче стомахът му беше последната му грижа.

Мъжът пред него беше онзи от снимките, направени от екипа на Джовани. Добре. Но миг по-късно беше придърпан втори стол и на масата седна още един мъж. Джовани се ядоса на мига. След проявеното доверие и проверките, които си бяха направили взаимно, воденето на трети човек на срещата беше нещо много по-лошо от лоши маниери — беше опасно. Той понечи да заговори, но тогава видя лицето на втория мъж.

— Как смеете да… — Сърцето му прескочи един удар. — О, извинете. Не предполагах, че… че ще присъствате и вие. Аз… — Джовани се запъна.

Дейвид и Шон замръзнаха. Шон беше сигурен, че никога преди не е виждал този човек. Италианският свещеник беше облечен в тъмен костюм, който му пасваше идеално. Не беше пълен, но знаеше, че яките му рамене често създават впечатлението, че не е в толкова добра физическа форма, в колкото бе всъщност. Джовани нямаше нищо против. През последните години животът му беше изцяло свързан с подвеждания и хитрини. Изпитваше облекчение, че не съществува единайсета заповед, гласяща „Не лъжи при никакви обстоятелства“.

— Познаваме ли се? — попита го Шон, макар да знаеше отговора.

Италианецът го изгледа дълго и твърдо през дебелите стъкла на очилата си.

При по-внимателното вглеждане Джовани започна да се съмнява. Този човек беше много по-млад. Косата му не беше сребристосива като на мъжа, за когото го бе взел, а на челото му нямаше белег. Не, може би не беше същият, но въпреки това двамата си приличаха като братя.

— Съжалявам. Простете, взех ви за друг. — Джовани насочи вниманието си към другия мъж, когото бе следил в продължение на повече от две години. — Доста нестандартно е да водите трети човек на срещата ни. Уговорката ни не беше такава.

— Казахте, че разполагате с информация. Искате ли да говорим, или ми губите времето?

Шон беше изумен от резкия тон на Дейвид. Джовани обаче не трепна.

— Може и да имам информация, да. Но първо, по едно кафе. — Свещеникът направи знак на сервитьора, който дойде и взе поръчките им. Джовани забеляза, че вторият мъж е изключително блед и че лицето му носи следите на продължаващ стрес и недоспиване.

— Предполагам, че знаете кой съм. Вие сте умен човек, господин Блек. Несъмнено сте ме проучили, нали?

— Да — кратко отвърна Дейвид.

— И какво открихте? — с интерес попита италианецът.

— Видях, че сте йезуит, работещ във Ватикана.

— Нещо друго? — подкани го Джовани.

Дейвид замълча за момент. Не беше време за игрички. Ако този искаше да им помогне, трябваше да играе открито.

— Нищо.

— Нищо — повтори свещеникът. — Добре. Добре.

Той извади жълт плик от малко черно куфарче. Плъзна го напред по масата и от него се изсипа тесте снимки. Дейвид взе първата, след което прегледа набързо останалите. Всички бяха негови — в Испания, във Франция, в Германия и Холандия. Бяха следили всеки негов ход.

— Това е… — започна италианският свещеник, като разтри слепоочие с показалеца си — доказателство, че знам за вас, наясно съм кой сте и къде сте били. Както и доказателство, че ако желаех да ви сторя нещо, бих го направил по всяко време. Доказателство, че можете да се доверите на мен и на онова, което имам да ви кажа.

Той се облегна назад и зачака отговор.

Шон погледна към Дейвид, който на свой ред отново прегледа снимките, изпитвайки страх, гняв и срам. Беше бесен на себе си, че е позволил това да се случи, че не е знаел, че се е случило. Той бе умен тип и винаги действаше много предпазливо.

— Не се разстройвайте. Уменията ви заслужават похвала, като се имат предвид малкото ресурси, с които разполагате. На планетата няма човешко същество, което Ватиканът да не може да открие, проследи, а при нужда и да отстрани. — Италианецът отново говореше без абсолютно никакъв намек за емоции.

Шон седеше и слушаше. Този човек беше свещеник, какви бяха тези приказки за „отстраняване“? Знаеше, че е пълен невежа по отношение на религията и шпионажа, но се беше надявал, че някои неща са даденост.

— Добре — каза Дейвид. — Защо искате да ми помагате?

Йезуитът погали малката си бяла козя брадичка. Точно тогава сервитьорът се появи и постави капучино пред Шон и дълго черно кафе пред Дейвид. Когато се отдалечи, италианецът продължи:

— Естествено, искам да ви помогна, защото вие можете да помогнете на мен. — Джовани загледа Дейвид право в очите.

Шон запази мълчание.

— Какво знаете за проект „Журналист“? — попита свещеникът.

— Чувал съм за него — отговори Дейвид.

— Знаете ли какво представлява?

— А вие знаете ли? — на свой ред попита Дейвид.

Джовани се усмихна.

— Господин Блек. Позволете да бъда… как беше? Отровен с вас?

— Откровен — обади се Шон и моментално млъкна.

Джовани се усмихна.

— Да, позволете да бъда откровен с вас. Не съм дошъл да се ебавам.

Шон преглътна.

— Не съм дошъл да ви губя времето и ще бъда благодарен, ако и вие не губите моето. Както ви казах и доказах, не ви желая злото. Имам възможност да ви помогна. Можете да започнете, като отговаряте честно на въпросите ми. Аз ще ви отговоря със същото. Надявам се, че в края на разговора ни и двамата ще бъдем много по-близо до постигането на целите си.

Дейвид се почувства като ученик, на когото четат конско. Беше дошъл с намерението да играе твърдо, но дълбоко в себе си знаеше, че не го бива в пазарлъците. Той беше компютърджия, а този пред него беше професионалист в поставянето на хората по местата им.

— Добре — съгласи се той.

— Хубаво. И тъй, какво знаете за проекта?

— Зная, че целта му е да връща хора назад в миналото, за да вземат интервюта от важни исторически личности — изтърси Дейвид. Произнесено на глас, това щеше да прозвучи нелепо във всяка друга ситуация, но Джовани не се разсмя.

— Добре. Да, това е вярно. Знаете ли защо?

— Защо ли? — изненада се Дейвид. Изобщо не беше се запитвал защо. — Не мислех, че подобен въпрос се нуждае от отговор. За пари? Кой не би искал да види интервю с Да Винчи, Моцарт, Хитлер или… Исус?

— Може би. — Италианецът се облегна назад. — И аз си мислех, че е за пари, но сте прав, едно интервю с Исус не е нещо, което бихте могли да продадете или да запазите в тайна. Мисля, че причината е друга.

Джовани замълча и отпи дълга глътка от кафето си.

— Покойният папа Николай II ме назначи за негов главен посредник за свръзка с организация, известна ни като Обществото за световна историческа достоверност. Докладвах само на него и на никого другиго, повтарям, на никого. Човек в моето положение не може да задава въпроси за това как се използват ресурсите и така в продължение на няколко години съдействах в много от делата на Ватикана с Обществото.

— Съдействали сте? — намеси се Шон. — В минало време? Вече не го ли правите?

— Вече не го правя — като ехо повтори Джовани. — Когато казах, че никой не знаеше, наистина това имах предвид. Кардинал Йозеф Мюлер, сегашният папа, беше един от най-близките помощници на Николай II, но дори той нямаше представа. Когато светият отец ни напусна през 2005 г., аз бях отстранен. Мюлер намери някакви документи, свързани с проекта, и назначи разследване. Водещият разследването кардинал е французин на име Льоклер. — Джовани отново отпи глътка кафе и продължи: — Този човек проследи дирята и разкри някои от нещата, които ставаха. Накрая това го доведе до мен. Говорих с него и… — Гласът му замря.

— И какво? — подтикна го Дейвид.

— Льоклер е фанатик, който петни вярата. Той има… друг дневен ред. Заблуждава светия отец. Каза на Мюлер, че Обществото е просто проповед, върху която е работил покойният папа.

— Тогава защо не кажете на Мюлер какво става?

— Защо ли? Мюлер, или папа Пий, както го познавате, е велик мъж с непоклатима вяра и страстни убеждения. Но Пий не е такъв, какъвто беше Николай. Той е учен. Ако се бях изправил срещу официалното му разследване и бях заявил, че Льоклер е лъжец, че заговорничи да злоупотреби с ресурсите на Ватикана за лични политически облаги и че години наред съм работил върху създаването на машина на времето, за да интервюирам Христос от името на покойния папа… Как бих могъл да му кажа всичко това, да хвърля обвинения, без да имам никакви доказателства? Непоклатими и неоспорими доказателства, които да разклатят увереността на папата? Ами, щях да бъда…

Гласът на свещеника отново замря.

Дейвид и Шон постепенно започнаха да схващат картината. Дори с дневника, съчетан със странните събития и диска от Франция, двамата все още имаха съмнения. Ако кажеха на някого, хората щяха да ги вземат за полудели. Ако Джовани разкажеше абсурдната история, особено във Ватикана, щеше не само да се дискредитира, но и дълбоко да наскърби много и могъщи хора. Шон почти чуваше виковете „Богохулство!“, отекващи в коридорите.

— И ако искате да продължите с твърденията си — предположи Шон, — трябва да ги докажете, което означава да разкриете цялата секретна работа, която сте вършили, а това означава край на пазенето на тайната, с други думи, разкриване на технологията…

— Което може да доведе до хаос във времето — завърши Дейвид.

Джовани отново се облегна назад. Беше впечатлен.

— Е, значи разбирате поне малко от онова, което имам предвид.

Той допи кафето си и махна на сервитьора за още едно.

— Сега, както казах, се намирам в деликатно положение. Вече не говоря от името на Ватикана по този въпрос и изгубих връзка с Обществото, макар че работя по въпроса. Все още контролирам един разузнавателен екип на Ватикана, но никой от контактите ми, с които работех във връзка с Обществото, не знае кой съм. Те ме познаваха само по кодово име и идентификация, които сега са на Льоклер. Той промени всички мои пароли и кодове за достъп. Постъпих глупаво, като не го направих аз в мига, когато светият отец ни остави.

Шон и Дейвид попиваха жадно чутото. Невероятната истина бе поразителна. Ватиканът. От Ватикана са знаели и най-вероятно са дали началото на проект „Журналист“. А сега са изгубили контрол. Със смъртта на папа Николай II през 2005 г. контролът е бил изтръгнат от ръцете на господаря.

— Добре — бавно поде Дейвид. — Какво общо имам аз с това?

— Кажете ми, господин Блек — с развеселена усмивка рече Джовани, — как изобщо се въвлякохте в това?

— Искате плейъра — прозаично отбеляза Шон. — Нужен ви е, за да го занесете на папата и да докажете твърденията си, без да разкривате своите източници.

— Много добре, господин…?

— Стрикленд — отговори Шон, който не виждаше причини да лъже. Джовани замръзна за момент, сякаш беше чувал това име и преди. — Името ми е Шон Стрикленд.

— Господин Стрикленд, вие сте много проницателен. Трябва да убедя светия отец не само в съществуването на проект „Журналист“, но и че Льоклер има планове да го използва за собствена облага. Имам сведения, според които той е внедрил най-малко двама агенти в програмата, макар все още да не знаем кои са те.

— Делисио и Баришников — с равен глас каза Шон.

Дейвид трепна — не му се искаше да разкриват всичките си карти, но Шон беше просто изумен как всички парчета от пъзела се подреждат по местата си.

Гъстите вежди на Джовани политнаха нагоре. Той впери в Шон поглед, който не трепна дори докато благодареше на сервитьора за четвъртото си кафе за тази сутрин.

— Е, господин Стрикленд — заговори той, когато отново останаха сами. — Явно имате някаква информация за ситуацията. Предполагам, че няма да се съгласите да споделите откъде разполагате с имената на агентите в проект „Журналист“, нали?

— Не, няма — отвърна Шон.

— Господин Стрикленд, трябва да призная, че не знам нищо за вас. Нямам представа откъде идвате, нито каква е ролята ви в това, но щом разполагате с такава информация, значи имате достъп до нещо, до което ние нямаме. Какво искате, господин Стрикленд? Каква е вашата роля в това?

— Какво искам ли? — каза Шон и се наведе напред. — Ще ви кажа какво. Искам жена си обратно. Искам да пипна гадините, виновни за смъртта й, да смачкам топките им в менгеме, а после да ги вържа за колове в пустинята, да им откъсна клепачите и да гледам как слънцето сварява очите им.

Джовани вдигна ръка. Дейвид се смути от явната липса на уважение към духовника от страна на Шон. Но когато възрастният италиански свещеник заговори отново, в гласа му нямаше злонамереност.

— Съжалявам за загубата ви. Дано душата й намери покой при Бог.

— Не ми говорете за Бог — изсъска Шон.

— Съжалявам, че приемате нещата така, но се боя, че това е моето призвание. Аз говоря за Бог. Интересува ме обаче откъде знаете имената на двама от агентите.

Шон не отговори. Още беше разгорещен от избухването си и емоциите му бяха на точката на пречупване. Свещеникът смени подхода.

— А вие, господин Блек? Какво искате вие? Дойдохте тук с обещанието да получите информация за друг диск. Защо ви е нужен такъв диск?

Дейвид се замисли за момент.

— Бях нает да разбия криптирането му. Технологията беше толкова напреднала, все едно да откриеш телевизор в колибата на пещерен човек — каза той и започна да изпитва гордост от аналогиите си. — В мига, в който разбих алгоритъма, бях уволнен. Изхвърлиха ме като парцал и се опитаха да ме убият. Така че искам две неща. Искам да престана да се страхувам за живота си, да бягам и да се крия. И да се срещна с човека, който е изобретил това криптиране. Искам да се срещна с гения, който ме накара да се чувствам като дете от детската градина. Реших, че ако имате друг диск, сигурно ще знаете нещо за произхода на алгоритъма.

— Извънземен — със строго лице рече Джовани.

Един дълъг миг никой не проговори. После свещеникът избухна в смях като пръснал се балон.

— Ха! Приятели, майтапя се! — Устата му зейна и около очите му се появиха бръчки. — Извънземни! Ха! Да можехте да видите лицата си! Ха-ха-хаа!

Истеричният му изблик подейства заразително на Шон и той започна да се киска. Джовани продължи да се смее, а Дейвид се взираше в него смутено и с ужас. Обърна се и зяпна Шон, който вече не можеше да се сдържа и пригласяше гръмко на Джовани.

— Изобщо не е смешно — каза Дейвид, когато разбра, че се смеят за негова сметка. — Изобщо не е смешно! — повтори той. — Какво толкова смешно има?

— Извънземни — успя да избъбри Шон, като се смееше неудържимо и тупаше Дейвид по гърба. Хората започнаха да ги поглеждат, но двамата не бяха в състояние да спрат. Не след дълго Дейвид също се разкиска и избухна в смущаващ хъркащ смях, от който другите двама прихнаха още по-силно.