Скот Бейкър
Правилото на знанието (17)

15.

Асансьорът бе непоносимо бавен. Крещящ истерично, ритащ и блъскащ вратата, провинциалният гимназиален учител беше превърнат в първобитно, ревящо животно. Химикали и хормони се изливаха в кръвоносната му система и цялата му цивилизованост се беше разпаднала. Беше в шок. Беше в ужас. Беше в истерия. Това ставаше наистина.

Лежеше на пода и риташе вратата, опитваше се да я отвори с пръсти и се давеше в отчаяни хлипове. Асансьорът продължаваше да се спуска безразлично от деветия етаж до партера, където се намираха входовете за спешното отделение и лобито.

Зън, зън, зън… Точеше се цяла вечност. Шон заблъска копчетата на всички етажи до най-долния, но номерът беше проработил и кабината продължи да се спуска, без да спре. Шон гледаше отчаяно как етажите се изнизват един след друг.

Бззз, зън, бззз, зън. Шон стана и закрачи в малката кабина, като се взираше в светлините и се мъчеше с усилие на волята да ги накара да се сменят по-бързо.

— Хайде! — изкрещя им той. Трети етаж… Бззз, зън… Втори етаж… Бззз, зън… Първи етаж.

Спускането бе продължило по-малко от минута, но това бе най-дългото пътуване в живота на Шон. Асансьорът най-сетне забави скорост и кабината се разтресе, когато спря. Вратата се отвори към лоби, пълно с администратори, пациенти и посетители, които сновяха напред-назад, без да подозират за най-съсипващото събитие в живота на Шон Стрикленд. Вратата остана отворена. Спускането беше цяло мъчение, а сега трябваше да се качи отново нагоре.

Накрая металните сегменти започнаха да се плъзгат, за да затворят отново малката кабина.

— Младежо! — Някаква жена на средна възраст вървеше към асансьора. — Младежо, задръжте, моля! — Тонът й беше настоятелен. Шон не реагира. — Казах, задръжте асансьора! — Жената, облечена в костюм и с високи токчета, които чаткаха по плочките, забърза напред и протегна ръка, за да спре вратата.

Сензорите засякоха преградата и вратата започна да се отваря отново. Това привлече вниманието на Шон.

— А сега се дръпнете, имам много важна…

Фрас! Дланите му я блъснаха в гърдите, тя отлетя назад и тупна по задник. Шон натисна бутоните за затваряне на вратата и за деветия етаж и се загледа с очакване в таблото.

Бззз, зън! Първи етаж. Асансьорът спря, вратата започна да се отваря…

— Какво?! — изкрещя той. И погледна копчетата на таблото. Беше натиснал всеки етаж на слизане в усилието си да накара кабината да спре. Асансьорът не беше реагирал тогава, но реагираше сега. Щеше да спира на всеки етаж, да отдели около двайсет секунди на ритуала с изравняването, отварянето на вратата, изчакването, затварянето и потеглянето нагоре. Шон нямаше време за тези неща.

В отчаянието си изхвърча навън, когато вратата се отвори напълно. Блъсна се и събори на пода някакъв санитар, който буташе легло в обратната посока.

— Господи, човече, гледай къде вървиш! — скастри го дребният чернокож с лондонски акцент, когато вдигна глава от пода, където се бе приземил.

— Стълбите! — Заповедническият тон свари човека неподготвен. Достатъчен му бе само един поглед към побелялото, омазано в сълзи лице на Шон, за да посочи без повече обяснения.

Шон се втурна към стълбището, като се хлъзгаше и блъскаше в изпречващите се препятствия. Изкачваше по четири стъпала наведнъж, като се придърпваше рязко за парапета. Летеше нагоре, плувнал в пот и задъхан. Стъпало след стъпало, площадка след площадка. Хората се дърпаха от пътя му, щом го чуеха да приближава, сякаш беше избягал луд. На Шон не му пукаше. Единствената му цел беше да стигне следващата площадка. Нагоре, нагоре, нагоре. Мускулите на бедрата му пламнаха, но той продължи.

Дясната му ръка се вкопчваше в парапета, лявата се размахваше диво. Шон Стрикленд беше обладан от решимост, каквато малцина изпитват през целия си живот. Не можеше да изгуби Лорън. Нищо друго нямаше значение.

Пети етаж… шести… Ужасният момент се разигра отново, както щеше да се разиграва хиляди пъти занапред. Неговият ангел, неговата любов, неговата спокойно спяща жена… Бам! Бам! Седми етаж… Детайлите, всички онези детайли. Толкова гадни. Тя не бе имала време дори да разбере какво става. Сънуваше. Как никой не е забелязал? Защо не са забелязали? Как може някой да отиде право при пациент и да го застреля?

Осми етаж… „Господи, крака, давайте!“ Но краката му го предаваха, всичките им запаси от енергия бяха изчерпани. Нов приток на адреналин… Още съвсем малко…

Девети етаж. Шон падна на площадката, скочи и нахълта в коридора. Дневникът падна на пода. Той го грабна разсеяно и помъкна пламналите си крака към леглото й. Движеше се вбесяващо бавно, краката му отказваха да се мърдат. Залитна на ъгъла при асансьорите.

Зън! Светлината примигна и металната врата се плъзна настрани. Асансьорът беше пристигнал. Шон не забеляза иронията, докато минаваше през отделението. Полусъзнателно натика дневника в колана си отзад, като продължи да върви към Лорън.

Черни униформи бяха наобиколили леглото й. Шон забави крачка. Не смееше да се изправи пред момента, към който така отчаяно бе бързал.

— Лорън? — повика той.

Ченгетата завъртяха глави към него. Бяха четирима.

— Лорън? — отново повика той и се запрепъва напред като пияница, опитващ се да се добере до дома си. Погледът му беше прикован към леглото, което не можеше да види заради стената от униформи.

— Лорън? Всичко е наред, миличка, тук съм.

Лицето му беше обляно в сълзи. Едно от ченгетата, жена на двайсет и няколко, го пресрещна и разпери ръце, за да го спре и да привлече вниманието му към себе си. Шон се канеше да я изблъска, когато зърна леглото. Беше празно. Той спря.

— Лорън? Къде е тя?

— Господин Стрийтлъндс? — попита жената.

Шон не отговори.

— Вие ли сте господин Стрийтлъндс, сър? — повтори тя.

Едва сега Шон я погледна.

— Къде е тя? — попита. — Какво сте направили с нея?

— Господин Стрийтлъндс, успокойте се. Елате с мен. — Полицайката сложи ръка на рамото му, като го стисна неприятно силно, за да го накара да се извърне.

Шон се помъчи да се освободи.

— Къде е жена ми? — остро попита той, като се взираше в капките кръв по леглото. Ченгетата изглеждаха някак странно — не казваха нищо, нито си водеха бележки.

— Господин Стрийтлъндс — продължи жената зад него.

„Не й се доверявай“ — предупреди го мозъкът му.

— Макс. Името ми е Макс — каза Шон.

— Макс, телата на жена ви и на приятеля ви са преместени в моргата. Много съжалявам.

Шон се обърна и я погледна неразбиращо. В моргата? Как са преместили Лорън толкова бързо? Как самите ченгета са дошли толкова бързо? Ами скитникът? Какво е станало с него?

— След малко ще ви заведем долу да идентифицирате тялото. — Жената говореше съчувствено. — Много съжалявам, но първо трябва да ви зададем няколко въпроса.

Говореше с италиански акцент. Подозрителността на Шон го накара да се съсредоточи. Полицайката посочи столовете в ъгъла на отделението. Отведе го при тях и придърпа един за него и един за себе си. Настани се и му предложи с жест да направи същото.

Шон седна предпазливо, като се надяваше, че растящото му съмнение не се изписва на лицето му.

— Господин Стрийтлъндс — започна тя и извади малък бележник.

— Стрийтлънд — поправи я пробно той.

— Стрийтлънд, извинете.

„Тя не знае кой си“ — намеси се мозъкът.

Ръката с химикалката сякаш се движеше независимо от останалото й тяло. Устата й задаваше въпроси, но химикалката драскаше трескаво в бележника, пишеше, водеше бележки, описваше.

— Предполагаме, че хората, които са простреляли съпругата ви, са търсели нещо. Предполагаме, че са ви последвали от един мотел при Уайтсвил и са търсели…? — Тя го погледна въпросително. Съчувствието, което беше показала, вече беше изчезнало и лицето й бе студено.

— Какво нещо? — попита той.

— Нещо много, много важно — отвърна тя с премерен тон.

— Нямам представа какво имате предвид — отново излъга Шон, чиито подозрения се засилваха все повече.

Жената се усмихна. Беше хубава. Тъмната й коса се спускаше под фуражката и се завиваше на букли на челото. Очите й бяха изумрудени, обрамчени с дълги черни мигли.

— Зная, че сте преживели тежка нощ — продължи тя. — Съпругата ви е убита, приятелят ви също. Тези хора са убили жена ви и знаем, че няма да се поколебаят да убият и вас, за да се доберат до онова, което търсят.

По този начин ли ченгетата разговаряха с жертвите? „Нещо става“ — предупреди го мозъкът му. Шон продължи да се придържа към подозренията си — те му осигуряваха и нещо друго освен шока и мъката.

— Ще ми разкажете ли за приятеля ви? За мъжа с брадата. Откога го познавате?

Химикалката й се престараваше, вече беше изписала три страници. Шон зърна някакви безсмислени заврънкулки. Какво пишеше тя? Рязката флуоресцентна светлина в отделението примигваше. Шон откри, че му е трудно да остане съсредоточен.

— Не го познавам — започна той. — Пътувахме и го блъснахме с колата. Изскочи изневиделица на пътя. — Химикалката продължи да се движи, но Шон едва сега забеляза светлината в края й. Малка червена светлина — момент, или беше зелена? Сякаш се сменяше в зависимост от ъгъла. Погледът му не се откъсваше от нея.

— Да, блъснали сте го с колата, нали? Ударили сте го и сте си помислили, че сте го убили. Но той не е бил мъртъв, нали?

— Не, не беше мъртъв — повтори думите й Шон. Жената никак не изглеждаше зле.

— И после сте го качили в колата, нали? Качили сте човека в колата и сте го откарали до мотел.

Химикалката продължаваше да се движи. Много интересно. Шон се зачуди откъде може да си вземе една такава. Може би ги раздават в полицейската академия.

— И сте го откарали до мотел, нали? — повтори тя. — Откарали сте го до мотел, а той е носел нещо. Носел е нещо много важно, нали?

— Да, имаше цял вързоп книги, листа и такива работи. Изглеждаха много стари. — На Шон вече не му пукаше. Чувстваше се по-добре. Може би бе най-добре да говори, да каже всичко на ченгетата, да се освободи от целия този товар на сърцето си.

— И тъй, откарали сте човека и книгите до мотела, нали?

— Откарахме човека и книгите до мотела — чу се да казва Шон.

— После какво направихте?

— Извикахме линейка. Отнесохме човека в една стая.

— Отвели сте го в една стая и тогава са се появили лошите, нали? Появили са се лошите и са застреляли всички. Били са много опасни, нали?

— Много опасни бяха — съгласи се Шон. Тя бе наистина много проницателна полицайка.

— Лошите избили всички, а вие сте успели да избягате, нали?

— Взехме мъжа и оставихме книгите.

— Всички книги ли оставихте?

Шон леко се запъна. Всичките книги ли бяха оставили? Не, бяха взели една. Ама че готина химикалка.

— Взехме една. Лорън я взе — каза той. По-добре да знаят всичко.

— Лорън е жена ви, така ли?

— Лорън е жена ми.

— И Лорън е мъртва, защото е взела книгата. Разбирате ли? — с равен глас продължи полицайката, сякаш обясняваше на Шон. Сега всичко ставаше напълно ясно.

— Тя е мъртва, защото взе книгата. — Светлинната в химикалката описа лупинг. Харесваше лупингите. Напомняха му за увеселителните влакчета, когато беше дете. Надяваше се, че светлинната ще го направи отново.

— Не бихте искали да умрете заради някаква си книга, нали?

— Не, не бих искал.

— Така че ако знаете къде е тя, ще е най-добре да кажете на полицията, нали?

— Не искам да умра заради някаква си книга. — Шон ясно виждаше логиката в разсъжденията й. Чувстваше се много по-добре, много по-спокоен.

— Не можете дори да четете на езика, на който е написана, така че за вас е безсмислена, нали? Къде е книгата, Макс?

Макс ли? Не се казваше Макс. Защо го наричаше така? Не че имаше някакво значение.

— О, мога да я чета. Четеше предимно Лорън, но аз също прочетох малко.

Химикалката спря да се движи.

— Какво?

— Лорън прочете по-голямата част в линейката. Четеше ми на глас.

— Значи разбираш арамейски, така ли, Макс? — с променен тон попита жената.

Химикалката вече не изглеждаше толкова интересна. Шон вдигна очи.

— Не… не, не беше на арамейски. Беше написана на английски.

— Лъжеш! — с неочаквано рязък тон заяви полицайката. — Къде е книгата? Къде сте я скрили? Шибан идиот, не разбираш ли, че ще те убият, задето си я чел? Къде е книгата?

Защо му викаше? А допреди малко беше толкова мила.

— Макс! Макс, къде е книгата?

Макс ли? Защо го наричаше… защото той й беше казал, че това е името му. Защо го беше направил?

— Макс! Погледни ме, кретен такъв. Къде е книгата? Къде е книгата в момента?

Той й беше казал, че името му е Макс. Направи го, защото… защото й нямаше доверие. Погледна отново лицето й. Ноздрите й бяха разширени, челото — сбърчено. Беше почервеняла и явно бе много ядосана от нещо.

— Къде е книгата, къде е шибаната книга? — озъби се тя, без да крие отровата в гласа си.

„Едно ченге не ругае така“ — обади се мозъкът му. Шон тръсна глава и затвори очи. Веднага щом го направи, на очите му залютя, сякаш някой бе сипал в тях белина. Осъзна, че не е мигал цели минути. Очите бързо се насълзиха и той стисна клепачи, когато сълзите потекоха по бузите му. Внезапно усети силен шамар по бузата.

— Къде е кодексът? Къде е картата? — изсъска жената.

Шон беше потресен. Сега бе свободен от странното въздействие, под което се беше намирал, но новата й тактика на сплашване също бе ефективна. Той се сви. Мозъкът му заработи трескаво. Къде беше дневникът? Как го беше нарекла? Кодекс ли? Думата не му беше позната. Къде беше той?

Тук. Точно тук, пъхнат в колана му отзад. Едно беше сигурно — намерят ли го, ще го убият. Ще му теглят куршума направо тук, пред очите на всички.

— В линейката е — запелтечи той. — Под седалката до шофьора. Не знаех, че е толкова важна. Ние просто…

Нова плесница по бузата го накара да млъкне.

— Вече няма „ние“, господин Стрийтлъндс. Жена ви е мъртва, защото сте взели дневника. И така, къде е линейката?

Шон се помъчи да мисли. Сигурно вече я бяха преместили, може би я бяха откарали на ремонт.

— Оставих я в алеята на спешното отделение. Честна дума.

Жената се обърна и даде знак на другите три ченгета, които стояха до опразненото легло на Лорън. Те се обърнаха като един и тръгнаха по коридора. Шон ги гледаше как се отдалечават, после погледна плахо младата жена. Вече беше повече от ясно, че тя не е никакво ченге.

— Вие също сте чели кодекса — просто рече тя, докато посягаше към кобура си. — Така че трябва да бъдете ликвидиран като жена ви.

Шон знаеше, че съпругата му е мъртва. Знаеше го толкова сигурно, колкото беше възможно да се знае каквото и да било, и когато погледна тази жена, това „ченге“ и разбра, че тя е свързана с виновниците за смъртта на Лорън, дълбоко в него пламна друга емоция.

Ярост.

Скочи от нула до стотна степен за миг. Адреналинът отново потече в кръвта му.

Тя беше убила Лорън, тя или някой от онези, с които работеше. Тя беше убила Лорън. Съсредоточи се. Тя беше убила Лорън. Ярост. Тя беше убила Лорън. Скърцане на зъби. Тя я беше убила.

Пред очите му падна червена пелена. Зрението му се стесни, всичките му грижи изчезнаха. В целия свят, в цялото време съществуваше единствено тази жена пред него.

Тя беше убила Лорън.

Тя.

Жената още говореше със самодоволна усмивка. Мислеше си, че е спечелила.

— Сега ще имаш шанс да се събереш с жена си. С мъртвата си жена.

Кучка. Кучка. Шон не беше сигурен откъде започна ревът. Започна да боботи някъде дълбоко в корема му и изригна в гърдите. Когато стигна гърлото, беше като цунами, достигнало плитки води и отприщващо унищожителната си сила.

И тогава цунамито се стовари.

Жената беше извадила пистолета си, но не беше дръпнала ударника. Забавляваше се да му се подиграва — да се подиграва на мъжа, който току-що бе изгубил всичко и седеше пречупен пред нея. Но в следващия миг именно тя бе изненаданата, когато той се преобрази пред очите й.

Пистолетът излетя от ръката й, избит от яростен удар по китката. После, воден от яростта, от цялата натрупала се агония, от достигналите върха си емоции, Шон скочи.

Нахвърли се право към нея и заби чело в зъбите й. Тялото му продължи да се движи и тя изхвърча от стола от силата на удара. Двамата се стовариха на пода, Шон падна тежко на гърдите й и изкара въздуха от дробовете.

Полицейската фуражка отлетя и разкри блестяща, стигаща до раменете вълниста коса, когато главата й се удари силно в плочките. Шон се надигна да я възседне, коленете му притиснаха ръцете й. И започна. Ослепял от ярост, заблъска с юмруци по лицето й. Блъскаше и блъскаше, удряше я от едната страна и от другата, без да му пука дали някой гледа.

— Ти… уби… Лорън!

Само за няколко секунди лицето й се превърна в неразпознаваема пихтия. Беше й избил зъби при удара с челото, а сега устните й бяха сцепени, челюстта — счупена. Жената отдавна не можеше да крещи и единствените звуци сега бяха глухите удари на кост върху плът и на главата й в пода.

Изстрел.

Куршумът го улучи в лявото рамо и го изхвърли настрани от жената. Кръв изригна от ръката му — куршумът беше минал през делтовидния мускул, без да улучи костта.

Ръката му моментално се стрелна към раната, внезапната изгаряща болка рязко го върна в реалността. Хвърли се напред, когато видя едно от другите „ченгета“ с насочен към него пистолет. Кракът му се плъзна по плочите и той се сниши, за да избегне следващия изстрел. Куршумът профуча покрай ухото му.

Шон се метна зад близкото бюро на дежурния администратор, а мъжът с пистолета се затича към него.

„Останеш ли тук, мъртъв си“ — прозаично отбеляза мозъкът му. „Толкова лошо ли е това?“ — попита в отговор Шон. Може би не. Имаше ли изобщо смисъл да живее оттук нататък? Лорън я няма, какво му оставаше? Както винаги, мозъкът не закъсня да му отговори. „Отмъщението.“

Оглушителният гръм и забиването на куршума в бюрото точно над него го накараха да се задейства. Разполагаше само с две секунди преди ченгето да дойде и да го застреля от упор. Имаше само една възможност.

Точно насреща се намираше стълбището, по което се беше качил. Между етажите имаше междинни площадки. Шон се втурна по коридора и се метна напред, разперил ръце и крака, сякаш искаше да полети. Вместо това се стовари тежко и тромаво на долните две стъпала, без да успее да стигне до площадката.

Извади късмет — за разлика от санитаря, с когото се бе сблъскал по-рано и който сега беше изтичал нагоре да види какво става. Той осигури на Шон меко кацане и го предпази от сериозно нараняване.

Преди дребният англичанин да успее да реагира, Шон беше скочил на крака и се носеше надолу. Кракът му тъкмо се отдели от последното стъпало, когато то експлодира под него. Парчета цимент се разхвърчаха навсякъде и втори изстрел направи на сол остатъка от стъпалото, докато Шон влиташе през вратата в някакъв чисто бял коридор.

Тичаше слепешком, единственото му желание бе да оцелее. Трябваше да остане жив, за да отмъсти за Лорън. Докато спринтираше по коридора, оставяйки кървава диря след себе си, той се закле, че ще ги накара да си платят.

Зави на ъгъла и се огледа, като дишаше тежко. От раненото рамо бликаше алена кръв. Трябваше да се освободи от преследвача си, но не му оставаха много сили. Намираше се в края на коридора, където го пресичаше друг, перпендикулярен на онзи, по който беше дошъл. Затича се по него, стигна до нова пресечка и си даде сметка, че му предстои избор на живот и смърт. Зад него се чуваше тропот на обувки, който бързо приближаваше.

„Колебаеш ли се, тръгни наляво“ — нареди мозъкът му. Беше следвал това правило почти през целия си живот и то рядко го подвеждаше — но пък и залогът никога не е бил толкова висок. Зави наляво и се затича, точно когато другите две „ченгета“ се появиха иззад ъгъла в другия край на коридора. Те го видяха и извадиха пистолетите си. Шон знаеше, че няма време за мислене, така че стигна до първата изпречила му се врата и отново зави наляво, в женската тоалетна.

Без да подозира за суматохата навън, някаква тийнейджърка се оглеждаше в огледалото и се опитваше да сложи грим на прекалено младото си лице. Беше облечена в къса пола и тясна блузка с оголени рамене, а в ушите й бяха пъхнати слушалки. Не забеляза как Шон влиза и се оглежда трескаво. Той прекоси през тоалетната и изхвърча през вратата от другата страна. Когато видя отражението му зад себе си, момичето изкрещя и подскочи, оставяйки черта от грим по бузата чак до челюстта.

Шон се озова в първия коридор. Случайният пряк път го беше извел зад първия стрелец. Зави надясно към стълбището; всички ченгета, които се мъчеха да го застрелят — или поне онези, за които знаеше — се намираха на този етаж. Едва тогава видя нещо друго, в отсрещния край на коридора. Полупрозрачна двойна врата с големи букви ПЕРАЛНЯ. Шон се затича и прелетя през вратата, без да забавя скорост. Помещението беше празно, повечето хора се бяха разбягали, когато бяха чули първите изстрели.

Шон бързо се огледа и видя големия сребрист панел в стената, разположен на височината на кръста и с надпис „Шахта“. Дръпна дръжката и капакът се отвори. Грабна намиращия се наблизо кош и извади от него голям вързоп мръсни болнични чаршафи. Напъха ги в шахтата и се заслуша. Вързопът полетя надолу — шахтата явно се разширяваше след стеснението в началото.

Минаха близо три секунди преди да чуе мекото тупване на плат върху плат. Шон бързо напъха още два вързопа чаршафи в отвора, който бе мъничко по-широк от бедрата му — ако му предстояха три секунди падане, приземяването щеше да е доста болезнено, но не толкова, колкото куршум в главата. Обърна се рязко, когато чу стъпки от другата страна на вратата. Търсеха го, може би се опитваха да решат дали не е побягнал по стълбите, или се крие в някое помещение на този етаж. Шон се хвана за ръба на шахтата и се пъхна в отвора — беше тесен и трудно можеше да влезе, без да вдига шум. Първо единия крак, после другия, след това се плъзна бавно, докато не усети как краката му увисват във въздуха. Затърси да ги опре в отсрещната стена, но не успя да я достигне.

Шахтата започна да се затваря, докато тялото му се плъзгаше бавно надолу. Адреналинът вече не притъпяваше острата болка в раненото рамо. Ръката му поддаде, когато се опита да поеме тежестта на тялото му.

Три секунди по-късно падна тежко върху купчина чаршафи, които се сплескаха под него. Приземи се и се претърколи настрани с едно движение. Чаршафите поеха по-голямата част от инерцията — те и едрата перачка, която беше дошла да провери какво е това неочаквано пускане на нови вързопи.

Скочи веднага на крака. Единствената му мисъл беше как по-бързо да се махне от болницата. Дебелата перачка беше прекалено зашеметена, за да реагира, когато Шон се втурна през вратата на пералното отделение към товарния склад на болницата. Жената не беше виждала такъв екшън през целия си живот.

Шон огледа склада.

Камиони. Три големи камиона без жива душа наоколо. Първият беше болничен. Върху другия имаше нарисувана крава и кутии мляко. Третият беше камион на Ди Ейч Ел — и двигателят му работеше.

Първата му мисъл беше да скочи в него и да потегли. Но от друга страна, кражбата на машина на такава голяма фирма веднага щеше да бъде докладвана на полицията, така че размисли.

Огледа жълтия камион. Кабината беше малка, но прикачената каросерия бе дълга шест метра. За момент се замисли дали да не се скрие сред пратките, но шансът да попадне в капан бе твърде голям.

Стъпките на връщащия се шофьор прекъснаха мислите му. Шон се скри и изчака, без да изпуска от поглед шкембестия мъж във фирмена униформа. И тогава видя решетките и скарата под каросерията. Изглеждаха достатъчно здрави, за да издържат тежестта му.

Стиснал зъби заради болката в рамото, Шон се провря между решетките и се сви, увивайки крайниците си около метала, за да се скрие напълно. Секунда по-късно шофьорът се качи в кабината и превключи на скорост. Големият камион оживя и тръгна назад, за да излезе от рампата за товарене.

Шон се сви още повече, ясно усещаше туптенето в рамото си. Докосна раната и трепна. Плътта беше разкъсана. При цялото тичане кръвта се беше просмукала в якето. Шон извади дневника от колана си и го прибра в големия вътрешен джоб на якето. Ако те — които и да бяха — знаеха, че дневникът е на една ръка разстояние от тях, дали още щеше да е жив? Съмняваше се.

Вече беше сигурен, че всичко бе заради книгата със странния символ на корицата. Дневникът бе достатъчно важен за някого, за да убива — достатъчно важен, за да убие Лорън.

Лорън. Мили боже! Лорън я нямаше. Мозъкът му не можеше да го приеме, въпреки че го беше видял с очите си. Несъмнено бяха застреляли и скитника и се бяха отървали от телата. Шон стисна очи, когато сълзите потекоха отново при мисълта какво бяха сторили с тялото на жена му. Щяха да си платят.

Винаги беше смятал, че е свестен човек. Но сега, когато единственото важно за него същество вече го нямаше, правилата се бяха променили. Интересуваше го единствено отмъщението. Бяха му отнели онова, заради което живееше, и сега той запълваше празнината с мисли за разправа. Ако можеше да събере достатъчно гняв, може би щеше да се справи и с болката в сърцето.

Трябваше да разбере кои са тези хора и защо книгата е толкова важна за тях. Младата жена се беше изненадала, когато чу, че е чел книгата. Беше потресена дотам, че заряза ролята си, когато той спомена, че книгата е написана на английски. Какво го беше попитала? „Значи разбираш арамейски, така ли, Макс?“

Арамейски ли? — помисли си Шон. Другите документи бяха на какви ли не езици, които му бяха абсолютно непознати. Сигурно някои от тях са били на арамейски, но определено не всички. Разбираше достатъчно от езици, за да разпознае различните, дори да не ги разбира.

Но арамейски? Доколкото знаеше, това бе стар език някъде от Близкия изток, който вече не се говореше. Особено в Северна Каролина.

Обмисли идеята дали скитникът не е бил крадец и дали не е откраднал документите от някой музей. Това обаче не му се стори правдоподобно. Музеите едва ли наемаха ударни отряди — поне той си мислеше така — а и вързопът беше запечатан. Шон си спомни съскането, когато Лорън проби стомаха, и вонята, която излезе от него. Вътре беше затворено старо, плесенясало време. Един музей нямаше да остави запечатано нещо толкова древно — то щеше да бъде консервирано и изложено във витрина. Шон се намести и се огледа тревожно, когато спирачките на камиона изскърцаха. И тогава осъзна — спираха.

Надникна от тясното си скривалище. Навън беше тъмно, но светлините на града се отразяваха от всяка повърхност и придаваха допълнителна дълбочина на мрака. Чуха се гласове.

— Чухте ли за суматохата тази вечер? — попита дълбок глас с италиански акцент.

— Не забелязах нищо странно, докато не пристигнах и не видях, че сте навсякъде. Защо се е събрала толкова много полиция?

Полиция? По дяволите. Точно сега Шон нямаше капка доверие на полицията.

— Имаме основания да смятаме, че хората, причинили онази катастрофа на магистралата, са във и около болницата. Нямате нищо против да погледнем в камиона, нали?

— Отзад има само поща — изтъкна шофьорът. — Но ваша работа, гледайте.

По дяволите и пак по дяволите. Истинска полиция или не, криенето под каросерията на куриерски камион определено можеше да се определи като „подозрително поведение“.

— Благодаря, веднага приключваме. — Чакълът захрущя под кубинките на полицая.

Шон замръзна. Видя лъча на фенерче на метър и половина от себе си. Светлината изчезна за момент, после блесна отново, докато полицаят обикаляше голямата каросерия.

— Ще отворите ли каросерията? — извика гласът с акцента. После предната врата се отвори и шофьорът скочи на земята.

— В Ди Ейч Ел не го правим от кабината, при нас всичко е по старомодния начин. — Той отиде отзад и Шон чу изщракване на ключалка, последвано от отваряне на врата. Секунда по-късно каросерията приклекна под тежестта на ченгето, което се качваше вътре.

— Хей, не ви ли трябва разрешително или нещо такова, за да ровите вътре? — попита шофьорът. — Имам да разнасям куп пратки и трябва да съм в Ню Йорк утре по обед.

Чу се разместване на пакети и след малко каросерията отново се надигна, когато полицаят скочи на земята. Лъчът на фенерчето отново зашари насам-натам. После светлината стана още по-ярка, когато лъчът се насочи под каросерията, точно към мястото, където се криеше Шон.

Сърцето заблъска в гърдите му и той затаи дъх, заслушан в бавните стъпки почти до него. Сви се плътно зад голямата ос, висяща точно зад гърба му. Лъчът шареше като езика на излязла на лов змия.

После изчезна.

Камионът се наклони под тежестта на шофьора, когато той се върна на мястото си и рязко затръшна вратата. Ченгето удари два пъти каросерията. Отново изръмжаха скорости и камионът потегли към портала на болницата. Шон издиша с облекчение. Беше в безопасност.