Скот Бейкър
Правилото на знанието (79)

77.

— Това е страхотно — отбеляза Шон, докато дояждаше парчето от най-добрата ябълкова шарлота, която бе опитвал през живота си. Както си беше обещавал през последните двайсет и една години, първото, което направи при връщането си, бе да купи на Лорън свежи ябълки и през следващите няколко седмици многократно повтори жеста.

— Не трябваше още да го ядеш! — скастри го Лорън, докато се суетеше из кухнята при приготвянето на пуйката за Деня на благодарността преди пристигането на гостите.

Шон се ухили и облиза остатъците от пакостта си от пръстите, на единия от които имаше златен римски пръстен, даден му от приятеля му Х7. Пръстенът беше предаван поколения наред в рода на Фонтейн и Греъм го подари на Шон точно преди да потегли на мисията си.

Откакто по-старата му версия го изпрати двайсет и една години назад във времето, Шон беше мечтал да изживее отново този живот. Беше се събудил в Англия, гол, объркан и с нарязана ръка. Скоро обаче си спомни и се зае да направи каквото трябваше да се направи въпреки болката от повторната загуба на Лорън. През следващите деветнайсет години той бе професор Ландъс и се отличи с невероятните си предвиждания и изумителни научни постижения. Беше предложил нови идеи и имаше достъп до ресурсите и хората, от които се нуждаеше, за да осъществи тези идеи.

Разбира се, имаше достъп и до много повече неща. Всичко започна бързо, след като изпълни първата задача да си осигури средства и да създаде новата си самоличност. Шон Стрикленд стана Максуел С. Ландъс, защото вече знаеше, че е станал него — това бе първият от многото подобни избори, при които щеше да научи, че всъщност няма избор. Спечели добре от няколко залагания на футболни мачове, след което състави списък на всичко, което знаеше. Резултати от всички избори, световни събития, спортни победи, новини. Подложи се на хипнотична регресионна терапия и успя да си спомни още повече. Компилацията се превърна в негова библия.

Минаха шест години, преди да чуе един глас да казва:

— Искам да се запиша в курса ви за напреднали планинари в Афганистан.

Той вдигна глава и срещна погледа на един по-слаб, по-сериозен на вид Дейвид Блек, свеж след шестте години тренировки и обучение в Централата, която още не съществуваше. Шон не го беше очаквал, но радостта, която изпита при появата му, бе зашеметяваща. Дейвид бе дошъл с инструкции и знания от Централата, които позволиха на професор Ландъс да се захване сериозно с подготовката. Тим му оказа страхотна помощ и бе неговият най-доверен съюзник и сподвижник.

Истинското предизвикателство бе това на самодисциплината. Да се сдържи да не се появи на прага на къщата в Северна Каролина и да прегърне Лорън. Разбира се, не го направи, но следеше внимателно двойката. И през ум не му беше минавало, че е такъв дръвник, и заобича още повече жена си заради това, че го търпи. През цялото време обаче знаеше, че в крайна сметка ще си заслужава. Знаеше, че ако просто спазва Правилото на знанието, ще бъде отново с нея. Беше го видял и затова бе вдъхновен да продължи работата си. Знаеше също, че милиони разчитат на него, макар да не го подозираха.

Сега, докато омиташе остатъците от преждевременно опитания десерт, имаше чувството, че всичко си е заслужавало. Връщането в гимназията в Мейсънвил беше предизвикателство. Боядиса си косата и направи всичко възможно да изглежда на същата възраст, на която бе напуснал училището предишната седмица, но знаеше, че учениците говорят зад гърба му. Личеше си, че не е същият човек.

Преподавателските му умения обаче се бяха подобрили значително, както и способността му да ръководи и съветва хлапетата, които се обръщаха към него и с по-лични проблеми.

Тази вечер щеше да види приятелите си за първи път от повече от месец. Дейвид щеше да пристигне скоро, както и съпругата на по-старата му версия — изследовател от Испания, която посвещаваше свободното си време на алгоритми за компресия. „За всеки влак си има пътник“ — помисли си Шон, когато видя как между двамата прехвърчаха искри. Веднъж зърна закачливо текстово съобщение: „Има 00000010 вида хора на света — такива, които разбират двоичен код и всички останали“.

Беше около пет и половина в неделя и мачът, който Шон беше пуснал да тече по телевизията, представляваше особен интерес за него. Срещата бе част от първото първенство за Световната купа от повече от десетилетие, чийто резултат не знаеше.

Въпреки това реши да заложи, най-вече заради тръпката, че може да изгуби. Не се нуждаеше от парите. Не, никога повече нямаше да се тревожи за пари. Никога.

От известно време не беше чувал резултата и може би това го накара да иде в дневната и да провери какво не е наред. Онова, което видя, го накара да зяпне и парчето ябълка падна от устата му.