Скот Бейкър
Правилото на знанието (52)

50.

Нямаше да има интервю. Нямаше да има отговори. Бях провалил мисията си. Но докато стоях и гледах как кожата се свлича по гърба му, изобщо не ми пукаше за мисията. Бях станал един от тълпата; бях свидетел на нещо толкова отвратително, че не можех да извърна поглед. Ужасът ме беше парализирал. Ударите с камшик продължаваха.

Двайсет и един… на гърба му почти не беше останало място, което да не е окървавено… двайсет и два… беше много по-брутално, отколкото си го бях представял… двайсет и три… тълпата бе поискала смъртта му… двайсет и четири… а Пилат беше отказал… двайсет и пет… с думите, че вместо това ще го бичува и ще го остави да живее… двайсет и шест… сега той не можеше дори да стои, ръцете му бяха вързани за стълб, оковани… двайсет и седем… дори Каяфа беше навел глава, неспособен повече да гледа как римските войници бичуват кървавата пихтия… двайсет и осем… Исус вече не викаше… двайсет и девет… бях един от тълпата… трийсет… никога не бях вярвал… трийсет и един… но докато стоях и гледах… трийсет и два… не можех да разбера нечовешкото отношение на човек към човека… трийсет и три… бях на арената… трийсет и четири… и в армията, но никога не съм виждал толкова беззащитен човек да бъде пребиван така… трийсет и пет… Малбул стоеше до мен и по бузите му се стичаха сълзи… освободиха едната ръка на Исус и го обърнаха с гърди нагоре… — трийсет и шест… макар че ужасно исках да извърна глава, знаех, че съм длъжен да записвам… трийсет и седем… и когато видят това, да тачат така, както плакахме ние… трийсет и осем… и това се случваше заради мен… трийсет и девет… изпитвах срам.

— Достатъчно! — каза надзирателят и вдигна ръка.

Войниците с бичовете спряха, изтощени от устията.

Докато го влачеха, оставяйки кървава диря по камъните, погледнах разбитото му тяло и се изумих. Как можеха да очакват, че ще върви? Но той го направи.

Последвахме войниците, които отведоха Исус в една ниша. Там го заметнаха с наметало и му сложиха венец от тръни на главата, като го притиснаха силно, за да се задържи на място. Тръните пробиха кожата и потекоха струйки кръв, които бързо се изгубиха в реката, която вече се стичаше по лицето му.

Когато отново изправиха Исус пред Пилат, прокураторът смъмри стражите си, че са допуснали това. Той внимателно хвана жалката фигура за ръката и гневно се обърна към тълпата.

— Виждате ли какво беше сторено на този човек?

— Разпни го! — рязко отвърна един от свещениците.

— Не ви ли е достатъчно? Погледнете го! Той е пребит! Беше унижен и страда, а вие още искате кръвта му?

— Не го ли разпнеш, не си приятел на народа! — извика друг, този път писар.

— Изпълни дълга си, прокураторе. Разпни го!

Тогава Пилат заговори тихо на Исус. Не чувах думите, но отново усилих записващото устройство с надеждата да уловя сигнала. Пилат наведе и поклати глава.

— Защо? Това не е ли достатъчно? — отново извика той към множеството.

И тогава емоциите взеха връх и тълпата започна да разменя удари с войниците. Бяха на път да се разбунтуват. Пилат трябваше да направи нещо.

Прокураторът взе кана вода и накара един страж да полее ръцете му. Тази подробност ми направи впечатление — винаги бях смятал, че Пилат е използвал купа за прочутия си символичен акт. Но дори само уверението, че това наистина се е случило, беше донякъде облекчение в този сюрреалистичен момент. Развълнуваният прокуратор извика, че кръвта е по ръцете на тълпата и не иска да поема отговорност. Но въпреки това издаде последната присъда.

И сега стояхме и гледахме. Лекото бръмчене край слепоочията ми показваше, че записвам всеки момент. Разпятието щеше да бъде отразено с репортаж.

Слънцето се издигна в най-съдбовното утро в Йерусалим, вдъхвайки живот на прашните улици. Толкова тихи вчера по това време, днес те бяха пълни с хора.

Първо ще кажа нещо направо — Исус бе накаран да мъкне по улиците целия кръст. Той беше скован от напречни греди и тежеше повече от сто килограма.

Видях сред група плачещи за него жени една, която беше неутешима. Взрях се в лицето й, докато тя гледаше как Исус се тътри с болезнено малки стъпки по каменната улица. На всяка крачка получаваше поредната обида, тълпата хвърляше камъни и проклятия по човека, който сега носеше само превръзка, небрежно увита около бедрата. Процесията, водена от конници, включваше други четирима, които отиваха да посрещнат участта си, а не двама, както се сочеше в изворите.

Вървях с тълпата, като се мъчех да държа камерата си насочена към Исус. Той беше подкарван от непрекъснатите удари на камшика на един страж и трябваше да напрегна цялата си воля да не се втурна напред и да обезглавя жестокия палач със собствения му меч.

Първото падане бе най-драматичното. Някакъв човек от тълпата в опита си да пресече пътя му се блъсна в един страж, който пък залитна назад и блъсна Исус. Осъденият, който вече бе близо до смъртта от раните и изтощението, изгуби равновесие и изпусна тежкия дървен кръст, а слабото му тяло го последва на земята. Напречната греда се заби между два камъка, а стълбът се завъртя и удари Исус, така че той падна по очи. Пробих си път напред, когато се надигнаха подигравателните викове. Той не помръдна. Единственото, което го бе карало да върви, беше инерцията и сега, когато бе принуден да спре, тялото му беше изключило.

Към падналия затворник полетяха камъни, а един войник замахна с камшик към неподвижното тяло. Исус не помръдна.

Малбул се озова до мен.

— Не виждаш ли какво става! — дрезгаво прошепна той в ухото ми. За първи път, откакто се познавахме, долових омраза в гласа му. — Що за човек си, щом можеш просто да стоиш отстрани и да гледаш? — остро попита той и пристъпи напред с намерението да се намеси. Сграбчих го за ръката и решително го задържах.

Погледнах към стража, който отново замахна с кожения си камшик към кървавата маса, представляваща гърба на Исус, в този момент единственото ми желание беше да го убия. Мисля, че щях да го направя, ако не беше жената, същата, която бях видял по-рано в множеството. Тя коленичи до неподвижното тяло. Носеше бяла кърпа и се наведе към лицето на Исус. Погали косата му и леко докосна с кърпата челото му, за да попие кръвта. Бузата й почти се допря до неговата и тя прошепна в ухото му:

— Тук съм, Йошуа. Тук съм.

Думите й направиха онова, което камшикът на войника не успя — донесоха надежда. Като на забавен кадър Исус вдигна глава и я завъртя настрани. Жената продължи да бърше лицето му с кърпата, която вече бе цялата окървавена. Той я погледна с подутите си очи и й прошепна нещо, което не успях да чуя.

— Коя е тя? — попита Малбул, загледан в изумителната сцена.

— Майка му — отвърнах аз.

С несъмнено огромно устие на волята Исус отново се изправи с мъка на крака. Застана приведен и посегна към кръста. Когато групата отново тръгна напред, на лицето му се появи едва забележима усмивка, когато майка му протегна ръце към него, но бе издърпана обратно в тълпата. Процесията продължи.

Стигнахме до завой на тясната улица, след което пътят продължаваше нагоре. Борех се за добра позиция, като се опитвах непрекъснато да виждам и да записвам. Конете препуснаха през тълпата пред престъпниците, които се влачеха нагоре с тътрещи се, неравномерни стъпки. Няколко пъти Исус беше на път да падне. Дишането му бе плитко и неравномерно, отчаяни пъшкания на човек, докаран до края на силите си. Мъжете, които подкарваха групата все по-нагоре, бяха безмилостни и явно изпитваха удоволствие, че могат да удрят с камшиците си четиримата затворници.

Войникът с очукания бронзов шлем с гребен отгоре, който вървеше зад Исус, замахваше отново и отново с камшика си. Кожените ивици шибаха голата кожа. Окървавеният затворник викаше при всеки нов удар. В мен гореше чиста омраза. Накрая, когато поредният удар се стовари върху живо месо, не издържах. Изблъсках Малбул и онези, които ми се изпречваха на пътя. Щях да убия войника със собствения му меч.

Докато излизах от тълпата, поредният удар накара галилееца да залитне напред. Той изпусна кръста и тежкото дърво падна на земята и отскочи. Исус се стовари по очи, без дори да има силата да протегне ръце, за да се защити.

Главата му се удари в камъните и видях как в прахта се разлетяха капки кръв.

Стоях насред дюдюкащата, ревяща тълпа, с римски войници пред мен, зад мен и качени на конете си около мен. В краката ми лежеше окървавена фигура, плувнала в пот и покрита с пурпурни синини. Погледнах към стража зад него. Погледите ни се срещнаха, всяка фибра от тялото ми искаше да накаже този човек за онова, което беше направил и продължаваше да прави.

Но не го наказах. Вместо това погледнах надолу към падналия назарянин и товара му. Пристъпих и се наведох да вдигна кръста. Собствената ми кръв течеше от отрязаните ми пръсти.

Гледах отнесено как кръвта ми се стича по дървото и се смесва с кръвта на човека, на когото бе отредено да умре в този ден. Цветът на кръвта ни беше еднакъв. Тя се смесваше и образуваше една-единствена струя, течаща по дървесината, преди да стигне до една треска и да закапе по земята. Вдигнах кръста с двете си ръце и усетих тежестта, много по-голяма, отколкото бях очаквал. Нагласих товара в едната си ръка, а с другата посегнах към човека в краката ми и подкрепих слабите му опити да се изправи. Хванах го внимателно, но здраво под мишница и го повдигнах. Ръцете му посегнаха към кръста, който беше прегръщал толкова дълго в този зловещ танц на смъртта по градските улици.

Той наполовина го задържа, наполовина увисна на най-сетне намерения напречник. Докато поддържах тежестта му и тежестта на кръста, ръката му докосна моята. Времето сякаш замръзна и за съвсем кратък миг човекът вдигна глава и обърна лице към мен. Както и предишния път погледите ни се срещнаха и сърцето ми прескочи един удар. Моментът отмина така, както беше настъпил. Исус обърна глава, нарами отново кръста си и решително се затътри напред.

Стражът ме изблъска грубо настрани и отново започна да шиба Исус с камшика си, но вече не изпитвах желание да отвърна на агресията му. Яростта ми беше изчезнала. Тълпата ме обгърна и процесията продължи нагоре по хълма, ала аз останах неподвижен. Дълго време не помръднах, докато блъскащото се множество минаваше покрай мен, почти без да ме докосне. Знаех, че трябва да продължа, да записвам, да документирам, но повече не можех.

Накрая Малбул си проби път сред потока от хора и застана пред мен. Очите му бяха зачервени от мъка и ярост, но сега в тях имаше и нещо друго. Почуда. Когато най-сетне заговори, изрече проста констатация.

— Ръката ти.

Без да помръдвам, погледнах надолу към ръката си, после я вдигнах пред очите си. Моята ръка. Моята цяла, здрава ръка. Ръка с пет цели пръста. Ръката, която бе докоснала човека с кръста. Сякаш ме заля вълна и рухнах на колене. Като никога преди в живота си заплаках и сълзите сякаш извираха от дълбините на душата ми.

Шон обърна страницата. Нужни му бяха няколко секунди преди да осъзнае, че не може да чете написаните на нея думи. Той зяпна текста, докато накрая мозъкът му каза: „Това не е на английски“.