Скот Бейкър
Правилото на знанието (21)

19.

Ватиканът, 2001 г.

Старецът се взираше право напред. Обмисляше чутото. През живота си беше виждал повече битки, отколкото можеше да си представи човек, но предизвикателството, пред което се бе озовал току-що, бе по-трудно от всичко, срещу което се беше изправял досега. Не бе толкова физически изтощително като работата в каменните кариери, нито така дръзко като бягството му от Полша през Втората световна война, нито продължително като времето, което му бе нужно да научи петте езика, които сега владееше свободно. Не, това предизвикателство бе по-трудно, защото беше предизвикателство на вярата, а вярата бе нещо, по което би трябвало да е авторитет.

Британският професор, който стоеше срещу него, отвърна на погледа му. В очите му имаше нещо — нещо, което старецът не бе виждал досега. Абсолютна сигурност. Отново се помъчи да приеме идеята. Нима беше възможно? Но от друга страна, този човек беше доказал отново и отново, чрез писма, срещи и обяснения, че е възможно. А щом е възможно, какво означаваше това за него като световен лидер? Като авторитет по вярата? Какво означаваше? За хиляден път се запита — имаше ли някакъв избор?

— Ако това, което ми казвате, е истина — отново започна старецът, като говореше бавно и знаеше отговора, защото го бе чувал неведнъж, — значи вече съм се съгласил? Ами ако не се съглася сега?

Мъжът се усмихна по същия спокоен начин, по който се беше държал още на първата им среща преди повече от година.

— Ваше Светейшество, просто не зная. Не зная какво би се случило. Не зная дали нещата биха се променили, или просто не могат да се случат по друг начин. Зная само следното — щом всичко, което казах, е станало, щом ние с вас седим тук и разговаряме, значи проект „Журналист“ е… необходим.

Много нощи старият папа се беше молил за това. Беше разкъсван между онова, което смяташе за истина, и перспективата да открие върховната, безпрекословна, неоспорима истина.

Ами ако всичко, в което вярваше, е погрешно?

„Отче небесни, каква е волята Ти по този въпрос?“

Беше ужасен. Това бе неговата църква, институция, на която се уповаваха толкова много хора. Ами ако тя се основаваше на лъжа? Можеше ли да поеме такъв риск? Кое беше по-голям грях — да държи масите и самия себе си в безопасно, блажено невежество или да се осмели да разбере истината, дори това да означаваше да унищожи всичко?

Професорът седеше търпеливо срещу понтифика и го гледаше с насърчителна усмивка. Старецът се взираше право напред. Накрая произнесе проста фраза, която контрастираше на мъчителния процес, довел го до това решение.

— Аз… вярвам.

Папата се наведе и подписа документа на малката дъбова масичка пред себе си.