Скот Бейкър
Правилото на знанието (44)

42.

Пътувахме на юг в продължение на седмица. Водачът на Майлс, съвсем млад, ни превеждаше далеч от вероятните места, на които биха могли да ни търсят римляните. Малбул смяташе, че ще ни издирват не повече от няколко дни, но аз не мислех така. Майлс ни бе дал коне и храна. Описа ми и как е получил инструкции да бъде на това място и по това време в нощта след участието ми в Големите игри. За него това беше огромна победа — след като бе живял толкова дълго, за да изпълни мисията си, всичко се бе случило точно така, както му е било казано.

На прощаване изпитах странно чувство за неизбежност, което остана и докато яздехме в нощта — водачът и аз на отделни коне, докато Малбул придържаше заспалия пред него Мишка. Когато най-сетне изкачихме хълма и погледнахме надолу към пристанището, водачът ни заговори.

— Има търговски кораб, който ще ви откара до Йерусалим. Ако поискат възнаграждение, платете им с това. — Младежът извади голяма кожена кесия от дисагите си. Отворих я и ченето ми едва не увисна, когато видях проблясващото на лунната светлина злато.

— Какво е това? — изумих се.

— Господарят ми от дълго време пази това богатство за теб. Казваше, че трябвало да гарантира безопасното ти пътуване. И че си тръгнал на мисия да промениш хода на историята.

През изминалите няколко дни водачът ни се беше отнасял към нас по начин, който бях приел за недоверие, но сега осъзнах, че всъщност е страх.

— Какво точно казваше господарят ти за нас? — попитах го.

Младежът леко присви очи, после се извърна.

— Каза, че ще дойдете. Никой не му вярваше. Всички си мислеха, че е изкуфял от годините, но той твърдеше, че било пророчество и че ти си избраният.

— Ха! — Разсмях се. — Избран, как ли пък не!

И млъкнах, когато си дадох сметка, че смехът ми с нищо няма да подсили увереността на момъка. Взех кесията и стиснах деликатната ръка на водача ни.

— Кажи на господаря си, че е помогнал за спасяването на света. Кажи му, че всяка година, през която ме е чакал, не е изгубено време, че няма да го разочаровам и че ще се върна за него, преди годините му да свършат.

Водачът кимна.

— Той каза, че трябва да го направиш, защото има да ти казва още неща. Името на търговеца е Захария. Вече е наел кораба и ще отплава утре по зазоряване. Ако беше дошъл миналата година, щеше да се наложи да чакаш цяла седмица!

— Всичко опира до избирането на правилния момент, нали? — подхвърлих и направих знак на Малбул да събуди Мишка. Бях изумен с каква готовност момчето приемаше невероятните събития, които се случваха. Явно децата все откриват нещо и затова границите на световете им още не са определени. Те още могат да вярват.

Водачът обърна коня си и пое по дългия път обратно на север. Малбул, Мишка и аз останахме на хълма, окъпани в лунна светлина и загледани надолу към морето. Последната граница преди Йерусалим.

— Търсим Захария — тихо казах на един човек, който приготвяше сергията си за сутрешния пазар.

Той ме измери с поглед и поклати глава. Получавах все този отговор вече половин час и започнах да се изнервям. Сякаш никой не знаеше за кого говорим, а бяхме проверили всички съдове на кея.

— Едно не разбирам — прошепна Шон на Дейвид. Двамата се бяха навели над текста, докато всички останали в салона спяха. — Щом тази мисия е толкова важна, защо Обществото не е изпратило повече хора, които да му помагат?

Дейвид го погледна. Вече беше прочел страницата и мачкаше кърпа в лявата си ръка. Той изгледа мълчаливо Шон и посочи с очи дневника. Шон продължи да чете.

— Греъм.

Гласът дойде зад мен. Обърнах се и видях познатите очи на човек, когото бях познавал навремето, макар че изглеждаше десетина години по-стар, отколкото при последната ни среща.

— Хамза? — втрещих се аз.

Мъжът, по-нисък от мен и с топлата смугла кожа, характерна за йорданците, се усмихна в отговор.

— Захария — поправи ме арабинът. — Сега съм израилтянин. Направо ще останеш изумен какви хора минават за евреи в наши дни!

Отново ми отправи широката си усмивка, подчертана от малката златистосива козя брадичка. Личеше си, че зъбите му са били занемарени за цяло десетилетие, но от него се излъчваше същата топлина като преди. Хамза, Офицер Х2, беше най-добрият ми приятел в Централата. Не можах да се сдържа да не го прегърна.

— Какво правиш тук? — слисано попитах.

Хамза не отговори, а показа ръката си. На нея имаше малък, но ясно различим белег, оформящ думата ПОВЪРНИ.

— Не разбирам — поклатих глава. — Кой е твоето назначение?

Хамза отново се усмихна.

— Ти.

Той посочи скромен кораб малко по-нататък.

— Хайде, чака ни дълъг път, а нямаме много време. Ще задаваш въпроси, докато плаваме.

— Защо да нямаме време? Почти съм сигурен, че римляните вече са престанали да ни търсят, а Делисио е мъртъв.

— А! Значи някой е улучил?

— Откъде знаеш?

Хамза не отговори на въпроса ми и отново ме погледна. Челото му се сбърчи загрижено.

— Греъм, не говоря за римляните. А за назначението ти. Имаме три дни път до Йерусалим, а след две нощи Йошуа бен Яков ще седне да вечеря с дванайсет от най-видните си последователи и ще разчупи хляба. Едва ли е нужно да ти казвам какво става на следващия ден. Трябва да побързаме.

Шон понечи да обърне страницата, но Дейвид го спря.

— Всичко ли ми казваш? — попита той.

— Какви ги говориш? Ти си единственият, на когото мога да кажа всичко.

— Хайде, човече, бъди честен. Чел ли си вече това нещо?

— Дейвид, какво означава въпросът ти? Знаеш, че не съм.

— Ами, просто сякаш знаеш ужасно много за това, което ще стане — стрелата в гърба, антибиотиците, пращането на повече хора на помощ. Кажеш ли го, то се случва. Не искам да ме поднасяш. Просто ми кажи дали не целиш да се добереш до устройството. Писна ми от всички тези измами.

— Ако знаех какво предстои, щях ли да ти кажа? Щях ли да коментирам? Сериозно. Знам, че сме насред нещо огромно и че и двамата имаме по нещо, което всички други искат — този дневник и твоето устройство. Знам, че Лорън умря заради това и нямам намерение да оставя нещата така. Не искам плейъра.

Дейвид бавно дръпна ръката си от книгата и двамата се спогледаха предпазливо.

— Виж, ако трябва да съм честен, това е адски дразнещо — започна Дейвид. — Нищо лично, човече, но баба ми чете по-бързо от теб. Защо не започнеш, а аз после ще те настигна?

Шон не разбра.

— Какво? Не искаш ли да разбереш какво става?

— Разбира се, че искам, но трябва да направя нещо. Нещо, което трябваше да направя отдавна.

Дейвид извади химикалката от фирмения бележник на въздушната компания и започна да пише. След малко погледна отново спътника си.

— Сериозно, давай. Ще те настигна.

Шон сви рамене и се върна към Греъм Фонтейн на кораба за Йерусалим.