Стив Бери
Измамата на краля (9)

8

Изправен под осветената информационна табела в дъното, Иън наблюдаваше оживлението на перона. С цел да открие следващия обект.

Отначало се спря на жена на средна възраст, облечена със сиво палто от туид, която се придвижваше тромаво като сакато куче. Тя държеше чантичката си под мишница, с отворена закопчалка, а капакът й подскачаше в такт с тромавите крачки. Поканата беше толкова откровена, че той заподозря постановка. Понякога полицията залагаше подобни капани из различните станции на метрото.

След няколко секунди внимателно наблюдение Иън стигна до заключението, че тук става въпрос за реална жертва, и започна да си пробива път сред тълпата забързани пътници.

„Оксфорд Съркъс“ беше любимото му „работно“ място, тъй като тук се пресичаха трите линии на метрото — „Бейкърлу“, „Сентръл“ и „Виктория“. Сутрин и вечер станцията се задръстваше от хиляди хора, повечето от тях тръгнали към модните бутици и молове, разположени на трийсет метра над тях, по известните Оксфорд и Бонд стрийт. Някои като достолепната дама, която той наблюдаваше, бяха натоварени с маркови торбички и представляваха лесна мишена за онова, което той беше усъвършенствал през последните пет години от своя петнайсетгодишен живот.

Работата му се улесняваше от факта, че никой не го възприемаше като заплаха. Беше висок едва метър и петдесет, с гъста руса коса, която редовно подрязваше със задигната от „Хародс“ ножица. Оказа се толкова добър в оформянето на прическите, че сериозно се замисляше за бъдеща кариера в този бранш. Някой ден, когато животът на улицата щеше да остане зад гърба му. Засега тези умения му помагаха да създава благоприятно впечатление у непознатите хора. За щастие, в този град имаше достатъчно магазини за дрехи втора употреба почти без пари. Той предпочиташе кадифени панталони и широки ризи, които му придаваха безгрижния външен вид на Оливър Туист, любимия му герой от книгите. Беше твърдо убеден, че това е идеалният външен вид за всеки находчив джебчия.

Шотландската му майка го беше кръстила Иън и това беше единственото, което беше направила за него, след като му беше дала живот. Беше изчезнала само три месеца след раждането му и грижите за него беше поела английската му леля, на която дължеше фамилното име Дън. За последен път я видя преди три години, малко преди да скочи от прозореца на втория етаж и да потъне в лабиринта на лондонските улици, където оцеляваше благодарение на умели комбинации между благотворителност и престъпност.

Беше добър познайник на полицията, която го беше арестувала няколко пъти в различни метростанции и веднъж на Трафалгар Скуеър. Но нито веднъж не беше останал в ареста. Три пъти го бяха осиновявали. Хората правеха каквото могат, за да го вкарат в правия път, но той бе избягал и от трите места. Възрастта беше на негова страна, също като разкаянието. Състраданието като емоция беше много удобно за манипулиране.

Приближи се към възрастната жена, като използва прикритието на тълпата. Методологията му беше рожба на продължителни тренировки. Едно едва забележимо побутване и толкова.

— Извинете — продума той с очарователна усмивка.

Жената моментално реагира, както той очакваше.

— Няма нищо, младежо — отвърна с усмивка тя.

Трите секунди, необходими за побутването и реакцията й, бяха достатъчни. Ръката му се плъзна в чантата, сграбчи каквото можа и светкавично излезе обратно, умело прикрита от разкопчаното яке. Миг след като изчезна в тълпата, Иън се обърна. Жената не беше усетила нищо. Той се измъкна от блъсканицата, разтвори дланта си и погледна онова, което стискаше в нея.

Малък кафяв цилиндър с черно пластмасово капаче.

Надяваше се да е запалка или нещо друго, което може да заложи или продаде. Но се оказа, че е откраднал флакон с лютив спрей. И преди беше попадал на такива. Поклати глава и с отвращение прибра флакона в джоба си.

После откри втора възможност. Петдесетгодишен мъж с вълнено сако. Капачето на десния джоб беше пъхнато вътре и предлагаше добър шанс. Добре облечените мъже винаги представляваха най-богатата плячка. Този беше висок, с гърбав нос. Беше обърнат с лице към релсите и непрекъснато поглеждаше часовника си, а после вдигаше глава към електронното табло, на което пишеше, че влакът ще се появи след една минута.

От черната дупка на тунела излетя облак топъл въздух, последван от бързо нарастващ грохот. Хората се струпаха на края на перона, готови да атакуват вагоните в мига, в който вратите се отвореха, а металният глас започнеше да ги предупреждава за процепа между вратите и перона.

Втората му мишена се присъедини към тълпата и успя да заеме челно място. Това беше моментът на максималното отвличане на вниманието. Всички бяха уморени и бързаха да се приберат у дома. Обичайната предпазливост ги беше напуснала.

Първата жертва не донесе нищо. Той се надяваше, че сега ще има по-голям успех.

Приближи се към добре облечения мъж и без колебание мушна дясната си ръка в джоба на сакото му. Блъскащите се наоколо хора предлагаха максимално удобно прикритие. Пръстите му сграбчиха правоъгълно парче пластмаса и изскочиха навън в мига, в който влакът се показа от тунела.

После чифт ръце блъснаха добре облечения мъж на пътя на връхлитащия влак. Разнесоха се викове на ужас. Острото скърцане на спирачките се превърна в оглушителен грохот. Хидравликата издаваше пронизително съскане. Гласовете се сляха в уплашен вой.

Иън внезапно осъзна, че е съвсем сам на перона, стиснал в длан предмета, който беше откраднал от джоба на мъртвеца. Изведнъж се почувства гол. Никой обаче нему обръщаше внимание. С изключение на висок мъж с къдрава пепелява коса и мустаци в същия цвят.

После му просветна. Ръцете, които блъснаха човека пред влака, със сигурност принадлежаха на тоя изверг. Очите им се срещнаха. Къдравия протегна ръка, но по неизвестни причини Иън отказа да постави в нея онова, което беше откраднал. Вместо това той се обърна и хукна към изхода, разблъсквайки тълпата. Две ръце моментално го обгърнаха изотзад. Той вдигна крак и с всичка сила стовари обувката си върху тънката, добре обработена кожа. Къдравия извика от болка и разхлаби хватката си.

Иън се понесе напред. Никой не направи опит да го спре. Вниманието на тълпата беше насочено към влака и към мъжа, който беше паднал на релсите. В следващия миг вратите се отвориха и пропуснаха нова група пристигащи пътници.

Иън продължаваше да се промъква към изхода. Не знаеше дали Къдравия го следва. Единственото му желание беше час по-скоро да се измъкне от лудницата, в която се беше превърнала метростанцията „Оксфорд Съркъс“.

Той се добра до изхода и затича нагоре по облицования с плочки коридор. Тук имаше малко хора, защото основната част от тълпата беше останала долу на перона. Чу пронизителни полицейски свирки и отскочи към стената, за да пропусне двете ченгета, които тичаха надолу към перона. Все още не знаеше какво беше измъкнал от джоба на мъжа, който полетя към релсите, и извади правоъгълния предмет. Оказа се компютърна флашка.

Безполезна вещ, разочаровано поклати глава той. Довечера май щеше да се наложи да хапне в някоя от благотворителните мисии. А се беше надявал на хубаво парче пица.

Пъхна флашката в джоба си и забърза към ескалаторите. Горе преодоля въртележката с помощта на карта за градския транспорт, която по-рано беше откраднал в „Челси“. Бутна опушените стъклени врати и се озова на мокрия от дъжда тротоар.

Студеният вятър го принуди да вдигне ципа на якето и да пъхне ръце дълбоко в джобовете си. Преди два дни бе изгубил ръкавиците си в района на Ийст Енд. Забърза по оживения тротоар и свърна зад ъгъла, на който имаше сергия за вестници и будки за продажба на цигари, свел поглед към мокрите плочи.

— Ето те и теб — прозвуча приятелски глас. — Отдавна те чакам.

Вдигна глава към Къдравия, който го прегърна през раменете и го побутна към някаква кола, спряла до тротоара. Острието на ножа се плъзна под якето и се притисна към меката плът на бедрото му.

— Кротко, иначе ще видим цвета на кръвта ти — тихо го предупреди мъжът.

Три крачки бяха достатъчни, за да стигнат пред отворената задна врата на тъмно бентли. Къдравия го блъсна вътре и се настани на допълнителната седалка, която гледаше назад. Вратата се затръшна и колата потегли.

Иън седеше с изправен гръб и ръце в джобовете. Вниманието му се насочи към мъжа, който седеше до Къдравия. Беше възрастен, облечен в тъмносив костюм с жилетка. Седеше изправен, заковал поглед в лицето му. Зеленикавите му очи с кафяви точици бяха очи на човек, свикнал да му се подчиняват. Гъстата му бяла коса падаше над прорязаното с бръчки чело.

— Имаш нещо, което искам — гърлено обяви непознатият.

Думите бяха изречени бавно и отчетливо.

— Не правя бизнес с непознати — отсече Иън.

Втренченият поглед на по-възрастния мъж омекна, на лицето му изплува насмешлива усмивка.

— Аз също не правя бизнес с улични безделници — обяви той. — Дай ми флашката.

— Какво й е толкова важното на тази флашка?

— Забравих да ти кажа, че не давам обяснения.

По гърба на Иън се плъзна студена капка пот. Нещо в израженията на двамата мъже подсказваше, че положението му е отчаяно. И това не му хареса.

— Хвърлих я — излъга той.

— Дребните крадци като теб не изхвърлят нищо.

— Нямам навик да събирам боклуци.

— Убий го — процеди по-възрастният мъж и се облегна назад.

Къдравия се наведе напред с нож в ръка.

— Добре, добре — бързо отвърна Иън. — У мен е.

Непознатият вдигна дясната си ръка и спря атаката.

Попаднало в оживен трафик, бентлито започна да намалява скоростта си. Колите наоколо направиха същото. Явно наближаваха светофар. Час пик в Лондон. Никой не може да кара бързо. Бързият преглед на шансовете показа, че те са доста ограничени. Къдравия продължаваше да го наблюдава с нож в ръка. Другият също не го изпускаше от очи, а ограниченото пространство в купето не предлагаше кой знае какви възможности за маневри.

— Това ли искате? — попита той и измъкна флашката от левия си джоб.

— Добро момче — кимна по-възрастният мъж.

Дясната ръка на Иън помръдна, издавайки следващия му ход. На лицето му се появи подобие на усмивка. Пръстите му се увиха около флакона с лютив спрей. Доскоро го смяташе за нещо абсолютно безполезно. Е, сега се оказа безценно.

Белокосият протегна длан за флашката. Иън извади спрея и го натисна.

Двамата насреща му нададоха колективен вой, притиснали ръце към парещите си очи.

— Убий го! — изкрещя непознатият. — Веднага!

Все още със затворени очи, Къдравия пусна ножа, бръкна под палтото си и измъкна пистолет.

Иън отново натисна флакона. Къдравия изрева. Иън спокойно щракна копчето, което блокираше вратата, натисна ръчката и стъпи на мокрия асфалт. Преди да затръшне вратата, той се наведе и грабна ножа, който се търкаляше на пода.

Жената от съседната кола му хвърли подозрителен поглед. Но той не й обърна внимание и тръгна на зигзаг между колите. Миг по-късно стигна до тротоара и изчезна в сгъстяващия се мрак.

 

 

Малоун изслуша разказа на момчето, без да го прекъсва.

— Значи си бил там, за да крадеш — отбеляза той.

— Задигнах някои неща. После измъкнах флашката от джоба на онзи мъж миг преди един гадняр да го блъсне на релсите.

— А ти го видя, така ли?

Иън кимна.

— Не очаквах подобно нещо и побягнах. Но горе ме спипа онзи, който блъсна мъжа, и ме напъха в някакво бентли.

Малоун вдигна найлоновата торбичка и леко я разклати.

— Къде е флашката?

— Прибрах я, а после избягах от колата. Реших, че може да струва нещо.

— А крадците като теб не изхвърлят вещи, които може да струват нещо, нали?

— Аз не съм крадец.

Търпението на Малоун започна да се изчерпва.

— Къде е проклетата флашка? — изсъска той.

— На специално място, където си пазя нещата.

Телефонът на Малоун иззвъня и той трепна от изненада.

После осъзна, че това може да е Гари, и блъсна Иън навътре. В очите му се четеше предупреждение. Намери телефона си и го включи.

— Гари?

— Държим сина ти — обяви познатият глас на Дивийн. — Знаеш какво искаме.

Онова, което искаха, беше на крачка от него.

— Аз пък държа Дън.

— Значи можем да направим размяна.

Малоун въздъхна, усетил, че всичко му идва малко в повече.

— Кога и къде? — попита той.