Стив Бери
Измамата на краля (61)

60

Малоун слушаше разговора между Антрим и Матюс с бързо нарастващ гняв. Оказа се, че тоя тип мисли само за себе си. Гари изобщо не го интересуваше. Всъщност къде бе Гари? Би трябвало да е тук, с Антрим. Стисна пистолета, сложи пръст върху спусъка и направи няколко крачки напред, към ярката светлина на прожекторите.

Матюс беше с гръб към него, но в замяна на това Антрим го видя съвсем ясно и на лицето му се изписа смайване.

— Какво търси той тук, по дяволите?!

— Аз го поканих — отвърна Матюс и бавно се обърна. — Предполагам, че чу всичко, нали?

— До последната дума.

— Доведох ви тук, защото реших, че ще ви трябва някое уединено място, за да се разберете — поясни Матюс и се отправи към противоположната врата. — А сега ще ви оставя да изгладите различията помежду си…

— Къде е Гари? — рязко попита Малоун.

— Погрижих се да е на сигурно място — отново се обърна Матюс. — А ти се разбери с Антрим.

 

 

Чул думите на Матюс, Гари потръпна от отвращение. Каква лъжа!

Тръгна напред с намерението да се покаже. Баща му трябваше да знае, че е тук.

— Не го прави! — прошепна Иън и го сграбчи за рамото. — Тоя тип е много коварен. Иска да ме убие, а по всяка вероятност и теб!

Гари се втренчи в очите на Иън и бавно осъзна, че той не лъже.

— Не мърдай от тук, изчакай малко — добави Иън. — Нека баща ти се оправи с него.

 

 

Готов да натисне спусъка, Малоун местеше поглед от Матюс към Антрим и обратно.

— Стига, Котън — усмихна се старецът. — И двамата знаем, че не можеш — или по-скоро не искаш — да ме застреляш. Това фиаско е изцяло дело на Вашингтон. Аз не съм направил нищо повече от това да защитавам сигурността на своята страна. Ти разбираш сериозността на ситуацията. Нима можеш да ме обвиниш? Направих онова, което и ти би направил на мое място. Министър-председателят е в течение на всичко, случващо се тук. Ти можеш да ме убиеш, но това няма да попречи на предаването на затворника. Само ще влошиш още повече положението на Вашингтон.

Малоун си даваше ясна сметка, че старецът е прав.

— Фактически той е автор на този проблем — добави Матюс и посочи Антрим. — Ще призная, че имам желание да го видя как страда. Той уби трима мои агенти.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — извика Антрим. — Не съм убивал хора, които работят за теб!

— Тъпако, аз създадох Ордена на Дедал! Хората, с които си разговарял, бяха мои агенти. Аз преведох парите, които ти бяха платени. Всичко беше театър. Не само ти можеш да манипулираш околните.

Антрим мълчеше, явно опитвайки се да осъзнае чутото.

— Ти уби двама от моите хора — рече най-сетне той. — А твоите трима агенти искаха да убият мен. Аз просто се защитих.

— Което, честно казано, ме шокира. Ти си един некомпетентен глупак. За мен остава загадка как изобщо успя да подредиш пъзела, оцелял в продължение на толкова много години. Вероятно е станало случайно, но това няма значение. Ти не ми остави друг избор.

— Вършех си работата.

— Тъй ли? И при първата възможност продаде страната си. За няколко милиона долара беше готов да забравиш всичко, включително двамата убити американски агенти.

Антрим замълча.

— Винаги съм си мислил за иронията, която се съдържа в името ти. Северна Ирландия е разделена на шест графства — Арма, Даун, Фърмана, Лондондери, Тайроун и… — Матюс направи многозначителна пауза и добави: — Антрим. Това е древно място. Може би в жилите ти тече и мъничко ирландска кръв.

— Какво значение има това? — сви рамене Антрим.

— Тъкмо там е работата. На практика нищо няма значение освен теб. А сега ще ви оставя да си изясните отношенията.

Матюс се обърна и заизкачва каменните стъпала.

 

 

Гари послуша съвета на Иън и остана зад прикритието си. Откакто майка му призна, че има друг баща, той не спираше да се пита що за човек е той. И вече имаше отговор. Биологичният му баща се оказа лъжец, предател и убиец. Безкрайно далече от представите му.

До слуха му долетя скърцане на подметки по грапавия бетон. Които се приближаваха.

— Някой идва! — прошепна Иън.

Намираха се в тясно помещение само с един изход — онзи, през който бяха стигнали до тук. Крушката под телената мрежа на тавана хвърляше доста ярка светлина, която обаче не стигаше навсякъде. Мракът край отсрещната стена беше доста гъст. Двамата хукнаха натам, свиха се в ъгъла и отправиха очи към вратата.

Секунди по-късно под рамката й се появи старецът с бастуна. Той понечи да продължи към следващия изход, после спря и се обърна. Погледът му се насочи към тъмния ъгъл.

— Впечатлен съм, че двамата сте стигнали чак до тук — рече Матюс с нисък гърлен глас. — Може би така е още по-добре. Трябва да видите онова, което ще последва.

Момчетата не помръднаха. Сърцето на Гари биеше лудо.

— Нищо ли няма да кажете?

Мълчание. После Иън се размърда.

— Ти искаше да ме убиеш — промълви той.

— Вярно е. Защото научи неща, които не трябваше да знаеш.

Гари разпозна книгата, която старецът държеше в ръка.

— Това е дневникът на Сесил — обяви той.

— Естествено, че е той. Може би и ти си научил неща, които не би трябвало да знаеш.

Матюс се обърна и продължи пътя си към тунела, който щеше да го изведе към подземния мост и строителната площадка.

Момчетата останаха на място. Искаха да бъдат сигурни, че старецът няма да се върне. После се размърдаха и тръгнаха обратно. По-близо до вратата.

 

 

Антрим все по-малко харесваше ситуацията, в която се беше озовал. Матюс го беше подмамил тук, за да го сблъска с Малоун, който държеше пистолет в ръка и гледаше лошо. Раницата с експлозивите продължаваше да лежи край една от носещите колони, без да привлича внимание. Дистанционният детонатор беше в джоба му. Дори не се налагаше да го вади, едно плясване по бедрото щеше да бъде достатъчно.

Но още беше рано. Самият той се намираше твърде близо до експлозивите.

Матюс не каза нито дума за тях пред Малоун. Не го предупреди. Сякаш му даваше зелена светлина да ги използва. Какво беше казал англичанинът? Запази ги, може да ти потрябват.

Малоун стоеше между него и стълбите, по които се беше оттеглил Матюс. Но втората врата, през която беше влязъл Малоун, зееше отворена. Изходът беше именно през нея. В обратната посока на тази, по която беше поел Матюс.

Беше крайно време да сложи точка на всичко това. Да излезе на повърхността на земята и да се наслаждава на парите си.

— Много си нахакан с тоя пистолет в ръце — подхвърли той. — А аз нямам оръжие.

Малоун хвърли пистолета и той изтрака на пода.

Предизвикателството беше прието.

* * *

Катлийн последва Иън и Гари през желязната врата и осветения тунел зад нея. Крачеше бавно, с насочен пистолет. Нарочно беше изостанала, за да види накъде води тунелът. Безпокоеше се за момчетата и беше готова да се изправи срещу тях. Грохотът на течаща вода се усили и малко по-късно тя се озова на малък метален мост, под който се пенеше бързо течение.

Река Флийт.

Два пъти й се беше случвало да се спуска в тези тунели — веднъж, за да преследва беглец, и втори път, за да търси труп. Подземната река беше окована в серия от големи тунели, преливащи се един в друг. Височината им беше най-малко десет метра. В момента водата покриваше половината от нея, но стигаше почти до моста.

Тя долови някакво движение от другата страна и бързо се оттегли в сянката на близката стена.

На моста се появи Томас Матюс и старателно затвори вратата след себе си. Катлийн видя как вади от джоба си ключ и го превърта в ключалката. После в ръката му се появи малка радиостанция.

Катлийн направи няколко крачки напред и стъпи на моста. Старецът я зърна, но лицето му остана безизразно. Никаква изненада.

— Вече се чудех кога ще се появиш — каза той, спирайки на два метра от нея.

Тя насочи пистолета в гърдите му.

— Къде са двете момчета?

— Зад онази врата, която току-що заключих.

— Подмамил си всички там, нали?

— Само Антрим и Малоун — поклати глава Матюс. — Появата на Иън Дън беше неочакван бонус. А с него беше и синът на Малоун.

— Какво се случва зад онази врата? — попита Катлийн. Едва сега забеляза книгата, която държеше стареца. — Какво е това?

— Онова, което търсех. Може би ще се окаже, че го притежавам благодарение на теб.

— Дневникът на Робърт Сесил! — възкликна тя.

— Ти наистина си много добър агент. Притежаваш изключителна интуиция, но за съжаление, ти липсва дисциплина.

— Започвам да разбирам какъв е залогът — повиши тон тя, опитвайки се да надвика грохота на водата. — Отлично знам на какво са способни онези нелегални организации в Северна Ирландия. Не одобрявам начина, по който американците се бъркат в нашите работи, но в същото време разбирам защо го правят. Онзи проклет терорист трябва да остане в затвора! Но вие объркахте нещата. Всички, без изключение.

— Доста остра критика от страна на един дискредитиран агент — отбеляза Матюс.

Тя преглътна обидата и тръсна глава.

— Дискредитиран агент, който е загрижен за две момчета, изпаднали в беда!

— Иън Дън е очевидец на убийството на агент от ЦРУ. Тук, на британска земя. Нещо, което нарушава закона — както ти правилно отбеляза в Куинс Колидж.

— Хубав скандал за теб и министър-председателя — поклати глава тя. — Той знае ли какви си ги свършил?

Мълчанието му беше достатъчно красноречив отговор.

— Да кажем, че ще се оправя сам — сдържано отвърна той. — Но това трябва да приключи тук и сега. За доброто на народа.

— И за твоето.

Беше чула достатъчно.

— Дай ми ключа от онази врата! — заповяда с леден тон Катлийн.