Стив Бери
Измамата на краля (40)

39

Антрим проведе разговора от телефонната кабина в пъба. Реши да действа веднага след като погълна бъргъра и пържените картофки. Часовникът му показваше 10:40 ч., което означаваше 5:40 ч. във Вирджиния. Разбира се, Оперативният център на ЦРУ никога не спеше и обаждането му беше прехвърлено към шефа на контраоперациите — единствения му пряк началник освен самия директор на ЦРУ.

— Свърши се, Блейк — рече с въздишка шефът му. — Направихме всичко възможно да спрем шотландците, но те се оказаха костелив орех. Сделката вече е факт. В момента изпипват детайлите и подготвят общественото мнение.

— Този убиец трябва да изгние в затвора! — мрачно процеди Антрим.

— Всички сме на това мнение — въздъхна шефът му. — Но за съжаление, той не е наш затворник.

— Аз ще приключа нещата тук.

— Направи го, и то бързо.

— А какво ще правим с нашата жертва?

— Не виждам как можем да проведем следствие, без да алармираме неподходящите хора. Според мен са англичаните, но може да бъде и всеки друг. Това вече е без значение. Тази смърт ще остане необяснена.

Което означаваше, че на близките щеше да бъде съобщено, че агентът е загинал при изпълнение на служебния си дълг и толкова. Нито къде, нито кога, нито как. Просто се бе случило. Една звезда повече на мемориалната стена в Лангли. Доколкото си спомняше, на нея имаше повече от сто звезди. Но в Книгата на честта в основата на стената едва ли беше вписано нечие име. Там фигурираха само агентите, които са били разкрити след смъртта им. Не че това го интересуваше. На практика избледняването на спомените за човешките съдби го устройваше много добре.

— Слагам край на операцията още довечера — обяви той.

— Тя си беше лудост още от самото начало — отново въздъхна шефът му. — Но далечните цели понякога дават резултат.

— Направих всичко възможно.

— Никой не те обвинява. Въпреки че някои хора тук със сигурност ще се опитат. Ти работи с въображение и щеше да бъде гениално, ако нещата се бяха получили.

— Май е време да тръгвам — заяви Антрим, вече започнал да планира бъдещите си действия.

— Не бързай толкова. Мисли. Не се укорявай прекалено много.

Това не беше реакцията, която беше очаквал.

— Мразя да губя — процеди той. — Особено в този случай.

— Всички сме така. След това прехвърляне всички ще се чувстваме като идиоти. Но ще трябва да го преглътнем.

Антрим прекъсна връзката.

Операция „Измамата на краля“ отиде в небитието. Най-напред щеше да освободи двамата агенти под негово разпореждане, а после щеше да опразни склада, предавайки всичко в ръцете на Ордена на Дедал. После щеше да получи и остатъка от парите си. Надяваше се, че тогава Котън Малоун вече щеше да е мъртъв поради трагична случайност. Нищо нямаше да сочи към него, а това означаваше, че Гари съвсем естествено щеше да потърси близостта му.

Щяха да се сближат. Да станат приятели. Баща и син. Най-после.

За миг си помисли за Пам Малоун.

Майната ти.

 

 

Малоун чакаше телефонът му да се зареди. Беше го изключил умишлено, за да избегне евентуалното проследяване. Отлично знаеше, че през следващите няколко минути ще бъде беззащитен, но трябваше да говори със Стефани Нел. Сутринта, когато стана от масата за закуска в „Чърчил“, той не само се отби в хотелския бизнес център, но и набра телефона й в Атланта и я вдигна от леглото. Отдавна вече не беше един от дванайсетте агенти на ръководения от нея отряд „Магелан“, но вършеше услуга на американското правителство и тя още снощи го увери, че може да я търси по всяко време.

Телефонът се активира и той видя, че Стефани вече го беше търсила — преди около двайсетина минути. Побърза да я набере.

— Къде си? — попита тя.

— Чакам да разбера дали съм глупак или гений.

— Не ми се ще да питам какво означава това.

— Какво научи за Катлийн Ричардс?

— Действително работи за АБТОП. От десет години. Добър следовател, но непредвидима. Върши нещата по свой начин. Кариерата й е белязана от купища гафове и щети. Веднага си помислих, че вие двамата би трябвало да си паснете идеално.

— Сега повече ме интересува какво прави тук, докато е с мен.

— Добър въпрос, защото в момента тя е отстранена от работа заради някакъв инцидент, случил се преди месец. Казаха ми, че най-вероятно я чака уволнение.

— Научи ли нещо за евентуални нейни контакти с МИ6?

Беше се оттеглил в ъгъла на шумната галерия и говореше с лице към стената, но непрекъснато се озърташе.

— Не. По този въпрос трябваше да действам много внимателно.

В галерията се появи нова група туристи, насочили се към вътрешната част на двореца.

— Не ми каза дали си глупак или гений — напомни му Стефани.

— Още не знам.

— Тук имаме усложнения.

Мразеше тази дума. Усложнения. Кодът на Стефани за пълна бъркотия и предстоящи наказания.

— Преди малко получих обратно обаждане от ЦРУ.

Той мълчаливо изслуша обясненията й за някаква операция, провеждана в Лондон и ръководена от Блейк Антрим. После и за решението на шотландските власти да освободят Абделбасет ал Меграхи, осъден за взривяването на полет 103 на „Пан Ам“ над Локърби през 1988 г., и да го предадат на Либия, където да изкара последните дни от живота си, защото бил болен от рак в терминална фаза.

— Това решение беше обявено само преди няколко часа — добави Стефани. — Но за да се стигне до него, е била нужна цяла година. Операция „Измамата на краля“ е имала предназначението да го спре.

— Но това не се е случило.

— Точно така. И те просто дърпат щепсела. Но преди това искат да знаят дали ще можеш да нанесеш един последен удар.

— В какъв смисъл?

— Флашката, която е у теб, съдържа информация, която е умряла заедно с мъжа в лондонското метро. Въпросният човек е бил анализатор на ЦРУ и участник в операцията. Благодарение на Антрим в Лангли знаят, че флашката е у теб. Молбата им е да провериш дали от нея няма да изскочи нещо.

Той не можеше да повярва на ушите си.

— Но аз дори не знам какво търсят в Лангли! Как, по дяволите, мога да разбера дали съм открил нещо?

— Зададох им същия въпрос. Отговорът беше, че ще го разбереш от самата флашка. Ако това не се случи, значи в нея няма нищо съществено.

— Някакви проблеми с Антрим? В момента той държи не само Гари, но и Иън Дън.

— И да има такива, не ми казаха. Само ме информираха, че се е провалил с операцията, и те молят да направиш един последен опит. Освобождаването на онзи либийски затворник се очертава като един огромен пиар провал за нас.

Това беше истина. Само при мисълта за него в гърдите му се надигаше гняв. Мръсникът трябваше да умре в затвора!

В галерията се появи поредната група посетители и започнаха да се приближават към мястото, което си беше избрал. Той побърза да се смеси с тях, за да наблюдава вратата, която водеше към апартамента „Къмбърленд“.

Миг по-късно там се появи Катлийн Ричардс. Тя се поколеба за момент, огледа се, а после бързо тръгна надясно.

— Гений съм — промълви в слушалката той.

— Което означава?

— Означава, че съм бил прав за онази агентка на АБТОП.

— Какво възнамеряваш да правиш? ЦРУ иска да знае.

Не беше виждал Стефани от пет месеца. Последната им среща беше във Франция през юни, когато й беше помогнал да се справи с една друга история. Очевидно важна за нея, защото на тръгване бе казала, че му дължи услуга. Но той добре помнеше и думите, които беше добавила: Използвай я разумно.

— Означава ли това, че ако изпълня молбата ти, вече ще ми дължиш две услуги? — пожела да узнае той.

— Е, стига де — засмя се тя. — Тази не я правиш на мен. Аз съм само куриер. Но ако успееш да направиш нещо, което би попречило на онзи убиец да излезе от затвора, ще направиш услуга на всички ни.

— Ще ти се обадя — обеща той.

— И още нещо, Котън. Колегите от ЦРУ ме предупредиха, че Антрим не знае нищо за молбата им и не желаят да знае.

Той прекъсна връзката и затвори телефона.

 

 

Гари показа на Иън и мис Мери артефактите, струпани в склада. Жената беше възхитена от старите книги, част от които бяха ценни оригинали от XVII век, но най-голямо внимание обърна на онази под стъкления капак, със златистозелените страници.

— Твоят господин Антрим е крадец — обяви тя. — Това издание ми е познато. Принадлежи на Хатфийлд Хаус.

— Блейк е от ЦРУ — отново й напомни Гари.

— Блейк?

— Той ме помоли да го наричам така.

Изпитателният й поглед никак не му хареса.

— Питам се кой дава право на този Блейк да отмъква националните ни ценности? Много пъти съм посещавала библиотеката на Хатфийлд Хаус. Уредниците там с готовност биха му позволили да снима или копира всичко, което поиска. Но да го открадне? Това е непростимо!

След оттеглянето на баща му от службата в Министерството на правосъдието двамата много пъти бяха обсъждали оперативната работа. Тежестта й, изискванията й, непредвидимостта й.

Преди около месец дори бе изпитал някои части от нея на собствения си гръб, затова не му се искаше да обсъжда действията на Блейк Антрим. А и какво всъщност знаеше тази жена? Като собственик на книжарница, едва ли имаше представа с какво се занимават агентите на разузнаването.

— Господин Антрим обясни ли ти какво точно представлява тази книга? — попита мис Мери и вдигна стъкления капак.

— Шифрован дневник на човек на име Робърт Сесил.

— Каза ли ти какво е значението на този дневник?

— Не съвсем.

— А искаш ли да научиш?

 

 

Катлийн не забеляза Котън Малоун и се възползва от момента да се смеси с тълпата. Надяваше се, че информацията на копираните листове ще задоволи Матюс. Изпитваше известно неудобство, че измами Малоун, но беше твърдо решена да си свърши работата. Без въпроси.

Тя се отдели от групата и се насочи към вътрешността на бароковата част на двореца. Скоро се озова в Галерията на съобщенията. Прозорците от едната й страна гледаха към вътрешен двор с фонтан, а стената срещу тях беше облицована с дървена ламперия, на която висяха няколко маслени платна. Достъпът до тях беше ограничен от червен кадифен шнур, опънат между декоративни стойки от ковано желязо. Ако продължеше напред, със сигурност щеше да стигне до някой от многобройните изходи на двореца.

Бърз поглед назад я накара да трепне. За миг успя да зърне лице, което познаваше. Ева Пазан. Възкръснала от небитието. Само на десетина метра от нея. В компанията на някакъв мъж.

Побиха я ледени тръпки. Макар и да беше сигурна, че Пазан не беше убита в Джизъс Колидж, фактът, че я виждаше на няколко метра от себе си, беше доста изнервящ.

Дали наистина тя бе част от Ордена на Дедал? Или бе нещо друго?

Пазан изостана. Между тях имаше поне петдесетина посетители, които се възхищаваха на галерията. Пазан не направи опит да скъси разстоянието. Лишена от избор, Катлийн се остави да я повлече тълпата.

В дъното на галерията реши да спечели малко време, грабна последните две метални стойки и ги кръстоса в началото на тесния коридор. Хората зад нея спряха пред кадифения шнур и това предизвика малко задръстване. Двамата й преследвачи се оказаха чак накрая на опашката. Неколцина посетители изпитателно я изгледаха, но после решиха, че е уредничка, която ги предупреждава, че не могат да продължат по-нататък.

Тя не си губи времето в обяснения. Вместо това отвори най-близката врата вляво от себе си, на която пишеше „Анимационна галерия“.

В залата имаше още поне петдесет човека. В далечния ъгъл, точно над изхода, беше монтирана видеокамера. Катлийн машинално отчете, че трябва да я избегне на всяка цена.

Подвикване зад гърба й я накара да се обърне. Пазан и придружителят й бяха на двайсетина метра зад нея. Тя сви зад първия ъгъл и започна да прекосява подредените една след друга елегантни стаи — спалнята на кралицата, трапезарията, мястото за преобличане и всекидневната.

Катлийн прекоси последната стая и свърна надясно.

Срещу нея се появи един мъж, който й блокира пътя.

 

 

Малоун се измъкна от тълпата и хлътна обратно в апартамента „Къмбърленд“, където откри Таня Карлтън.

— Какво се случи? — рязко попита той.

— Тя грабна листовете, които ми дадохте, и си тръгна. Преди това заплаши, че ще ме арестува.

Беше се запитал какво е намислила Ричардс и бе решил да й даде някакъв шанс. Вярно е, че разполагаше с информацията от незащитените файлове, но той предварително беше преценил, че тя не съдържа нищо съществено.

Всъщност съвсем нищо.

— Не изглеждате изненадан — подхвърли Таня.

— Защото не съм.

— С ваше позволение, вие се държите като фокусник, господин Малоун.

— Това е, защото ми омръзна да ме мамят нечестни хора.

— Как ще постъпи тя според вас?

— Ще се върне там, откъдето е дошла — сви рамене Малоун. — А ние можем само да се надяваме, че наистина ще постъпи така.

Вече имаше нов проблем — как да помогне на ЦРУ.

— От Мери разбрах, че вие и младият Йън сте спасили живота на тази жена — подхвърли Таня. — Странен начин да ви се отблагодари.

— Не е чак толкова странен в областта, в която работех някога.

— Аз успях да прочета разпечатките, преди тази жена да ги дръпне от ръцете ми. Те не съдържат нищо шокиращо, поне за мен. Но аз все пак отдавна познавам легендата.

— Да се махаме от тук. Искам да поговорим, но не с толкова много хора наоколо.

— В такъв случай нека да разгледаме градините, които са наистина великолепни. Тъкмо ще се поразходим на слънце.

Той харесваше тази жена. Точно както харесваше и сестра й.

Напуснаха апартамента „Къмбърленд“ и се върнаха във външната галерия, все така шумна и претъпкана с хора. Вдясно от тях се появиха двама мъже. С познати физиономии. Полицаите от книжарницата, но вече без униформи. Бяха облечени небрежно, но веднага си пролича, че не са забравили малкия инцидент, който им се беше случил по-рано. Върху лицето на единия личеше грозна цицина.

— Имаме проблем — прошепна той. — По всичко личи, че сме в компанията на хора, който изгарят от желание да ни задържат.

— Това звучи страшничко.

— Можете ли да ни измъкнете от тук?

— Преди да поема магазина за сувенири, работех като екскурзовод. Познавам всяко кътче на Хемптън Корт.

Той изложи двата си проблема. Малката камера, монтирана в дъното на галерията, непосредствено под тавана. Една от многото, които беше забелязал. Това означаваше, че някой ги наблюдава, а от опит знаеше, че от електронните очи няма спасение.

— Кои са тези младежи? — подхвърли тя. — Изглеждат доста ядосани.

Отличен въпрос. Най-вероятно МИ6.

— Някакви полицаи.

— Никога през живота ми не са ме арестували.

— Не е забавно — поклати глава той. — И обикновено води до други лоши неща.

— В такъв случай не се тревожете, господин Малоун. Знам как да се измъкнем от тук.