Стив Бери
Измамата на краля (46)

45

Иън не отделяше поглед от джиесема на Антрим. Двамата с мис Мери вече бяха прегледали номерата на последните проведени разговори. Три от тях бяха отбелязани с НЕПОЗНАТ НОМЕР.

— Последният му разговор попада в същата категория — отбеляза той.

— Чудя се дали да не го наберем — промърмори мис Мери.

— Дали е уместно?

— Не харесвам този Антрим и не му вярвам. Изглежда ми, как да кажа… прекалено загрижен…

Вярно беше.

— По време на последния разговор стискаше телефона с такава сила, че чак кокалчетата му побеляха — рече Иън. — Очевидно не му хареса онова, което чу.

— Много скоро ще разбере, че телефона му го няма — напомни мис Мери.

— Ще кажа, че съм го намерил на земята — сви рамене Иън. — Защото му е изпаднал от джоба.

— Няма как да ти повярва, особено ако вземе предвид специфичните ти умения — усмихна се мис Мери.

— Гари не трябваше да тръгва с него.

— Вярно. Но нямаше как да го спрем. Той просто иска да опознае родния си баща.

Почти не бяха говорили за миналото на Иън и това му харесваше. Мис Мери никога не обсъждаше неща, които не подлежаха на промяна. Беше винаги позитивна и гледаше напред, изпълнена с оптимизъм.

— Казах му, че не познавам нито баща си, нито майка си — отбеляза той. — И че това изобщо няма значение.

— Но не е така, нали? — подхвърли тя.

Беше успяла да проникне в душата му както винаги.

— Защо да се разстройвам, след като никога няма да ги срещна?

— Има начин да ги намерим и ти добре го знаеш. Когато си готов, ще го направим.

— Не искам да ги познавам.

— Може би ще пожелаеш, но това ще стане по-късно.

Телефонът завибрира. Мис Мери го дръпна от ръката му.

— Трябва да вдигнем — каза тя и се втренчи в дисплея. — Не, само сигнал за постъпващ имейл.

— Умееш да се оправяш с тази машинка — отбеляза Иън.

— Имам законен бизнес с продажба на книги в интернет — усмихна се тя и натисна няколко бутона на клавиатурата. — Някой докладва, че е успял да отвори файловете на флашката. Приложено изпраща защитения с парола.

Иън знаеше какво означава това.

— Флашката, която задигнах, съдържаше три файла. Единият от тях не можеше да се отвори без парола, но Малоун каза, че експертите ще се справят.

— Със сигурност — кимна мис Мери. — Мисля да препратя този имейл към собствения си компютър.

— И така ще можем да прочетем всичко? — усмихна се той.

— Надявам се.

Мис Мери докосна дисплея и зачака.

— Ето, готово — добави след секунда тя. — Сега трябва да изтрия следите от операцията, която току-що осъществих. Така ще попречим на господин Антрим да разбере какво се е случило.

Тя му подаде апарата и добави:

— Остави го на бюрото в канцеларията. Нека се чуди как е попаднал там.

— Няма да се хване.

— Може би. Но ние вече ще сме далече оттук.

* * *

Антрим последва групата посетители в Залата с кралските съкровища, намираща се зад стените на Лондонския Тауър. Гласът по телефона наистина беше предложил възможно най-публичното място за среща. И най-сигурното. Охраната беше навсякъде, включваща въоръжени пазачи, металдетектори, камери и сензори за движение. Залата беше претъпкана с туристи, нетърпеливи да разгледат колекцията на британските крале от корони, скиптри, жезли и мечове, изложена във витрини с блиндирани стъкла. Тук вкарването на оръжие беше изключено, а входовете и изходите бяха покрити от тежковъоръжена охрана.

Всичко това го накара да се почувства по-добре, но не много.

Един от екскурзоводите обясняваше как по време на Втората световна война кралските съкровища били преместени в близката кула „Уейкфийлд“, в едно от подземията, намиращо се точно под казармите „Уотърлу“. Там те били положени в специално изработен осветен сандък, като последната кралска ювелирна колекция на света. Но напливът на посетители бил толкова голям, че пазителите на съкровището били принудени да го върнат на повърхността в специално построена за целта зала.

Ярката слънчева светлина не проникваше тук, заменена от хладен полуздрач. В широкия коридор имаше хоризонтален ескалатор, който принуждаваше хората да продължават напред, без да спират. Самите витрини бяха осветени от халогенни лампи и миниатюрни лазери. Ефектът беше магически. Поредното впечатляващо британско изложение.

Гари остана навън, предпочел разходката на чист въздух. Антрим обеща да не се бави, но го предупреди да не излиза извън крепостните стени.

— Какъв спектакъл — обади се женски глас зад гърба му.

Той се обърна и замръзна от изненада. Пред него стоеше Дениз Жерар.

* * *

Разхождайки се наоколо, Гари спря пред табелата, която сочеше към великолепната Уайт Тауър, кулата, която доминираше над всичко наоколо. Вече беше успял да разгледа съседната Грийн Тауър, където според един от униформените охранители изпълнявали смъртните присъди. Тук били обезглавени две от съпругите на Хенри VIII, а също и лейди Джейн Грей — седемнайсетгодишното момиче, управлявало Англия в продължение на девет дни, преди Мери, първата дъщеря на Хенри VIII, да вземе и нейната глава.

Гари прочете информацията на табелата и насочи поглед към Уайт Тауър, оградена от трийсетметрова каменна стена с три квадратни стражеви кули по ъглите и една кръгла. Някога тези стени били бели и оттам идваше наименованието на сградата. Днес обаче цветът им беше нещо средно между кафяв и златист. Над всичко това се развяваше Юниън Джак — националното знаме на Великобритания. Той знаеше, че тази древна цитадела е един от символите на Англия, както Статуята на свободата за Америка.

Той не преставаше да се пита какво търсят тук. В таксито почти не разговаряха. Антрим просто обяви, че трябва да се погрижи за някои недовършени неща и че това няма да му отнеме много време. После щяха да се върнат в склада и да чакат обаждането на баща му. Той попита дали може да говори и с майка си, на което Антрим отговори, че това дори е задължително.

Тя чака да й се обадиш, бе казал той. А после и аз ще поговоря с нея. Но първо трябва да говорим с баща ти.

Той се бе съгласил. Това наистина беше първата им работа.

Денят беше ясен и слънчев, със синьо безоблачно небе. Наоколо беше пълно с народ. Антрим купи два входни билета, които включваха посещение и в Залата с кралските съкровища, където бе влязъл той.

Какво ли ставаше вътре? Защо дойдоха именно тук?

Гари реши да потърси отговор на тези въпроси.

* * *

— Какво търсиш тук?! — смаяно попита Антрим.

Облечена в светлосиня пола и елегантно сако, Дениз изглеждаше превъзходно.

— Аз съм тази, с която имаш среща.

Тотално объркан, той я гледаше и мълчеше.

— Не ме зяпай така. Бях в Брюксел, за да те наблюдавам.

Възможно ли бе това?!

— Ти работиш за Ордена на Дедал?

— Изпратиха ме да следя всяка твоя крачка — леко кимна тя. — Правих го почти цяла година.

Объркването му премина в шок. Нима самият той е бил обект на следене?

Погледът му попадна върху короната на свети Едуард зад блиндираното стъкло на близката витрина. Четиристотингодишна. Същата, която Кентърбърийският епископ полагал върху главата на поредния монарх с традиционния възглас: Бог да пази краля или кралицата, а ехото отскачало от дебелите стени на Уестминстърското абатство.

Какво, по дяволите, става тук?

Антрим направи усилие да събере мислите си.

— Значи оная работа с мъжа в Брюксел е била само театър? — попита той.

— Беше време да се разделим. Решихме да измислим такава причина, която няма да поставиш под съмнение. Добре познаваме склонността ти към насилие спрямо жените, Блейк. Доказателства за това колкото искаш. Целта беше да си тръгнеш по собствена воля и да потърсиш място, на което да се чувстваш добре.

— А какво трябваше да се случи след това? Може би друга жена на твоето място?

— Не се наложи — сви рамене Дениз. — Решихме да те мотивираме по друг начин.

— Като убихте агента ми в „Сейнт Пол“?

— Старейшините искаха да ти покажем на какво сме способни. Искат го и сега. Важното е да осъзнаеш тяхната непоколебима решителност.

Тя му направи знак да слезе от хоризонталния ескалатор. Той въздъхна леко и се подчини.

— Миналото има своите символи. Те ни напомнят за времената, когато кралете и кралиците са разполагали с реална власт, а не само с влияние, както е днес.

— Значи цялата ни връзка е била театър?

— Че какво друго? — засмя се тя.

Заболя го. И то доста силно.

Тя посочи изложените скъпоценности.

— Винаги съм била на мнението, че английската монархия си е направила много лоша услуга, заменяйки реалната власт с борба за оцеляване. Тя позволила на Парламента да управлява, срещу което запазила привилегията нейните представители да бъдат наричани крале. Всичко това започнало през хиляда шестстотин и трета година при управлението на Джеймс Първи.

Той си припомни информацията от Фароу Къри. Първият крал от династията на Стюартите бил повърхностен и слабохарактерен и предпочитал помпозността и забавленията пред реалното управление. Благодарение на здравата ръка на Робърт Сесил първите му девет години били поносими. Но след смъртта на Сесил през 1612 г. останалите тринайсет се характеризирали с умерено равнодушие, което отслабило монархията и в крайна сметка довело до обезглавяването на сина му Чарлс I двайсет и три години по-късно.

— Елизабет Първа била последният монарх, упражнявал реална власт — добави Дениз. — Била е стопроцентова кралица.

— Не съвсем.

Дениз насочи в гърдите му дългия си показалец с безупречен маникюр.

— Ето я остроумната мъдрост, която демонстрираш понякога. Много жалко, че през останалото време си безполезен.

Тя умишлено го дразнеше. За да покаже, че го държи в ръцете си.

— Какво иска Орденът на Дедал? — попита той.

— За съжаление, нещата непрекъснато се променят. Твоят Котън Малоун избяга от Хемптън Корт и все още е жив. Но двамата ти агенти нямаха неговия късмет.

Всичко му стана ясно. Беше сам.

— Работя за ЦРУ — заяви той. — Там имат още много агенти.

Дениз очевидно не беше в настроение да търпи самохвалството му.

— За твое съжаление никой от тях не е тук — отсече тя. — Искаме Иън Дън.

— Ами вземете го — сви рамене Антрим. — Той все още е в склада, който, съдейки по думите на вашия старейшина, познавате много добре.

— Наистина е така — кимна тя. — Но има нещо друго, което ме озадачава, Блейк. Познавам добре твоята склонност към измами, защото съм я изпитвала върху себе си. Предупредих водачите ни, че си нечестен човек. Затова ти давам един последен шанс. Какво още има в този склад, за което не знаем?

Антрим моментално усети, че все пак държи решителния коз. Копията на хард дисковете. Никой не споменаваше за тях.

— Знаете всичко, което знам и аз — отговори той.

Преди да се върне на ескалатора, Дениз се повдигна на пръсти и леко го целуна по бузата. Един безспорно мил жест, но най-вероятно предназначен за околните.

— Скъпи Блейк — прошепна тя. — Ние вече разполагаме с копията на хард дисковете, които си оставил при своя експерт. Казах им, че ще излъжеш за това.

Краката й стъпиха на гумираната лента.

— Пази се, скъпи — подвикна тя и му изпрати въздушна целувка.