Стив Бери
Измамата на краля (21)

20

Оксфорд

В главата на Катлийн се въртяха объркани мисли. Беше се изправяла срещу дъжд от куршуми, изстреляни от калашниците и узитата на наркотрафиканти. Един педофил стреля срещу нея почти от упор при опита й да го арестува в хотела му в Тенерифе, за да го върне обратно в Англия. Беше падала с кола в дълбока река, изтласкана от някакъв мост. Но никога през живота си не беше преживявала онова, което й се случи през последните пет минути. Снайперист уби жена пред очите й, а после самата тя стана жертва на електрошок. Накрая над главата й се бе изправил някакъв мъж, който й се представи като пазител на кралски тайни, заплаши я с убийство, а после изчезна като призрак.

Тя стоеше в тъмния квадрат на вътрешния двор. Съвсем сама. Телефонът в джоба на палтото й завибрира.

— Приключихте ли с професор Пазан? — попита Томас Матюс.

— Пазан е мъртва — задавено отговори тя.

— Обяснете!

Тя се подчини.

— Аз съм тук, в Оксфорд. Исках да поговорим след вашата среща. Тръгнете веднага към Куинс Колидж.

 

 

Катлийн измина няколко пресечки, следвайки извивките на елегантната главна улица, която се спускаше от центъра на града към бреговете на река Черуел. От двете й страни се намираха голяма част от оксфордските колежи. Минаваше девет вечерта, но наоколо цареше трескаво оживление. Платното беше задръстено от коли и препълнени автобуси, пълзящи и в двете посоки сред облаци отровни газове. Уикендът беше в разгара си. Катлийн правеше отчаяни опити да отпусне опънатите си нерви. Ако не беше тук, най-вероятно щеше да си седи у дома и да чака новината за уволнението си.

Лицето й смъдеше от подметката, която беше протъркала кожата й. Това ли беше идеята? Да я поставят на място? Погрешен ход. Онзи тип със сигурност щеше да си плати за унижението, ако някога се срещнат отново.

Основан през XIV в., Куинс Колидж беше един от най-старите в града. Бе създаден с идеята да попадне под патронажа на бъдещите кралици, по подобие на вече съществуващия Кингс Колидж. Оригиналния комплекс от средновековни сгради отдавна го нямаше, заличен от времето и липсата на средства за поддръжка. Останала беше само една сграда — шедьовър в бароков стил, която изглеждаше малко не на място сред готическото великолепие наоколо. Под централния купол доминираше статуята на кралица Керълайн, съпругата на Джордж II. Много хора бяха убедени, че колежът е кръстен на нея, но той фактически дължеше името си на благодетелка, живяла доста по-рано — кралица Филипа, съпругата на Едуард III.

Катлийн подмина каменния портал с овален купол, след което се озова в покрит с трева вътрешен двор. От двете му страни се простираха осветените колонади, облицовани със стари, позеленели от времето плочи, които придаваха на сградата вид на планински манастир.

Тя забеляза Матюс вдясно от себе си и тръгна към него. С добре изгладен костюм и бастун в ръка, той продължаваше да изглежда като стар и опитен дипломат. На светлината на лампите тя забеляза нещо, което й беше убягнало преди — блед, леко хлътнал белег, който минаваше успоредно на масивната брадичка.

— Приятно ми е, че отново съм тук — промълви възрастният мъж. — Куинс Колидж е много внушителен, но аз винаги съм бил убеден, че най-красивите и надарени хора излизат от „Пемброук“.

Лекото разтегляне на тънките му устни би трябвало да означава, че това е шега. Или самоирония. Нещо й подсказваше, че това се случва много рядко.

— Би трябвало да се досетя, че сте випускник на „Пемброук“ — отвърна на глас тя.

— От времето, когато се дипломирах, изминаха четирийсет и две години — кимна Матюс. — Но тук всичко си е все същото. Това му е хубавото на този град. Винаги е един и същ.

Тя искаше да научи повече за Ева Пазан.

— Обезпокоен съм от инцидента, за който ми съобщихте — въздъхна Матюс. — Явно съм недооценил мащабите на случващото се. Ние вече имахме конфликт с групата, в която членува онзи, който ви е притиснал в параклиса. Същите хора нападнаха и Блейк Антрим в Темпъл Чърч.

— А вие очевидно сте знаели това още преди да ме изпратите тук.

— Да, знаех. Но нямахме представа, че те знаят и за вашето участие. Идеята беше ние двамата да осъществим скрито наблюдение над Антрим. Провалът ни показва, че имам проблем със сигурността.

— Каква е тази група?

— Много отдавна не бяхме имали проблеми с нея. За последен път са проявили подобна дързост преди гражданската война, довела до абдикацията на Едуард Осми.

Всеки англичанин познаваше сагата на краля, който се беше влюбил в една разведена американка.

— Каква е тази група? — повтори Катлийн.

— Наричат себе си Орден на Дедал. Доколкото ни е известно, орденът е бил създаден в началото на седемнайсети век лично от Робърт Сесил.

— Пазан ми спомена нещо в тази връзка. Този човек е бил изключително близък както с Елизабет, така и с Джеймс Първи.

— Благодарение на него Джеймс станал крал — разбира се, с помощта на Елизабет — кимна възрастният мъж. — Шотландецът със сигурност дължи престола си на Робърт Сесил.

— Няма ли да потърсим професор Пазан? — попита тя.

— Не. Не бива да я търсим ние. Има хора, които ще свършат тази работа. Вече съм се разпоредил. А ние с вас трябва да продължим напред. Защото никой от нас не може да свърши работата самостоятелно.

Последните думи бяха изречени със стоманена твърдост. И с известна доза предизвикателство.

— Какво очаквате от мен?

— Нещата се усложняват от присъствието на Ордена на Дедал. От вас искам да се грижите за себе си с максимална съсредоточеност.

Твоето първо и последно предупреждение.

Забрави тази история.

— Мисля, че имам нужда от огнестрелно оръжие.

Матюс бръкна под палтото си, измъкна автоматичен пистолет и й го подаде.

— Ето, вземете моето.

Катлийн издърпа затвора и провери пълнителя. Пистолетът беше напълно зареден.

— Не ми ли вярвате? — изгледа я той.

— В този момент не знам какво да мисля, сър Томас — откровено отвърна тя.

— Бих казал, че вълнението, което сте преживели, е нищо в сравнение с онова, което е отбелязано в досието ви.

Погрешен подход.

— Върша каквото трябва и когато трябва — хладно отвърна тя.

— Ръководил съм и други агенти с подобно отношение — сбърчи вежди Матюс. — Повечето от тях или са мъртви, или вече не служат при мен.

— Не съм молила да бъда включена в тази операция.

— Точно така. Аз ви избрах. Предполага се, че съм знаел какво ще получа, нали?

— Нещо такова.

— Признавам, че отношението ви е правилно — кимна той.

Тя замълча в очакване на онова, което щеше да последва.

— Ако си спомняте, по време на разговора ни в Инс ъф Корт, аз ви споменах за голямата тайна на Хенри и Катрин Пар. Предполага се, че става въпрос за светилище или крипта, в която е скрита голяма част от богатството на Тюдорите.

— Значи всичко това е заради някакво скрито съкровище?

Тя усети раздразнението му.

— Само отчасти, госпожице Ричардс. А вие защо сте толкова учудена? В една крипта може да се съхранява богата информация. Ние знаем за съществуването на тайни проходи, които свързват различните правителствени сгради и „Уайтхол“. Предполагам, ви е известно, че част от тях се използват и до днес.

Наистина й беше известно. С допълнението, че днес достъпът до тях бе ограничен с помощта на стоманени врати, снабдени с електронни ключалки. Веднъж й се беше случило да използва такъв подземен тунел.

— Хенри Осми е използвал тези проходи, за да стига до своя тенискорт и алеята за боулинг в двореца „Уайтхол“. Според нас е имало и проходи с различно предназначение, които е построил баща му или просто ги е открил. И те остават скрити в продължение на цели петстотин години.

Това беше твърде вероятно, тъй като Лондон лежеше върху истински лабиринт от тунели, строени в различни исторически епохи. Археолозите непрекъснато попадаха на тях.

— Катрин Пар е била длъжна да предаде тайната на Едуард, по-малкия син на Хенри. Но доказателства, че го е направила, липсват. Самата тя умира двайсет и един месеца след Хенри. А ние имаме основания да подозираме, че тя все пак е предала тайната. Но не на Едуард, а на някой друг.

— На кого? На някой от двамата Сесил?

— Невъзможно. Хенри Осми умира петнайсет години преди Уилям Сесил да се домогне до властта заедно с Елизабет, и трийсет преди Робърт Сесил да наследи баща си. Това означава, че Катрин Пар е споделила тайната не с тях, а със съвсем друг човек.

— Откъде знаете всичко това?

— Просто приемете, че го знам. Помолихме професор Пазан да ви инструктира за различните варианти, свързани с тетрадката на Робърт Сесил. Дешифрирането на тази тетрадка е ключът към всичко. Богатството на Тюдорите никога не е било открито или преброено. Но в днешни пари със сигурност струва милиарди.

— А американците искат нашето съкровище, така ли?

— Винаги ли сте толкова подозрителна? Нима не разбирате, че тук става дума за въпроси, които са пряко свързани с националната сигурност? Отговорите им може би нямат отношение към онова, което се очаква от вас. Но аз имам конкретни задачи, които трябва да ви възложа. Не можете ли просто да ги изпълните?

— Любопитна съм за едно нещо — отвърна тя. — СИС отговоря за заплахите срещу британски граждани в чужбина, нали така? Защо тогава МИ5 не провеждат това разследване? Нали именно те отговарят за вътрешните заплахи?

— Защото такава е заповедта на министър-председателя.

— Не знаех, че министър-председателят има право да нарушава закона.

— Ама вие наистина сте нетърпима!

— Преди малко беше убита една жена, сър Томас. Аз искам да знам защо. Вие очевидно не сте впечатлен от това престъпление.

Този път лицето на възрастния мъж наистина се разкриви от гняв. Явно не беше свикнал да го предизвикват.

— Ако не се нуждаех от услугите ви, със сигурност щях да подкрепя намеренията на преките ви началници да ви уволнят! — процеди той.

— Значи имам късмет, че изведнъж се оказвам толкова ценна за вас.

— Имате късмет и защото ситуацията се промени. Антрим е замесил Котън Малоун — онзи бивш американски агент, за когото ви споменах. Направил е всичко възможно да го вкара в играта. От вас искам да разберете защо. Вече ви казах, че ключът към успеха на операцията е разшифрирането на дневника на Робърт Сесил. В рамките на следващите няколко часа Антрим може би ще успее да го направи. Как мислите, способен ли е този човек да извлече материална полза от късмета си?

— Той не е малоумен, ако това ме питате. Но не е и гений. Бих казала, че е по-скоро неискрен и обича да лъже.

— Такава е и моята преценка — кимна Матюс. — Притеснен е, защото не му върви работата, а шефовете го притискат. В случая това е добре, защото времето е малко и няма да успее да се добере до онова, което му трябва.

Матюс погледна часовника си и извърна глава към вътрешния двор. Хора се суетяха напред-назад от улицата към колежа.

— Искам да заминете за Лондон — обяви той. — Още сега!

— Професор Пазан не ми каза онова, което исках да знам. Когато я простреляха, беше тръгнала обратно с намерението да ми покаже още няколко шифровани страници.

— В трапезарията не открихме нищо — поклати глава Матюс.

Това изобщо не я изненада.

— Май всичко тук е необяснимо — отбеляза тя. — Не съм свикнала да работя в такива условия.

— В колко разузнавателни операции сте участвали? — пожела да узнае Матюс.

Поредното ужилване.

— Извършила съм хиляди разследвания — принуди се да отговори тя. — Вярно е, че нито едно от тях не беше свързано с националната сигурност, но всички засягаха човешки живот, частна собственост и обществената сигурност. С това искам да кажа, че мога да оценявам сериозността на всяка ситуация.

Матюс се облегна на бастуна си, а тя отново беше привлечена от необичайната му дръжка.

— Подарък, който си направих преди няколко години — забеляза той и вдигна бастуна. — Солиден къс слонова кост, превърнат в глобус от безспорно талантлив майстор. Не се разделям с него, защото този глобус ми напомня за важността на онова, което върша в полза на целия свят.

Тя схвана посланието.

Това са важни неща. Трябва да работиш с мен.

— Добре, сър Томас. Край на въпросите. Веднага тръгвам за Лондон.

— А аз ще ви уредя още една среща — кимна той. — Междувременно се пазете и бъдете нащрек.