Стив Бери
Измамата на краля (26)

25

11:02 ч. вечерта

Малоун винаги беше харесвал пулсиращия ритъм на „Пикадили Съркъс“. Стремителен, жив и необуздан, предизвикващ неизбежни сравнения с Таймс Скуеър. С една съществена разлика — това шумно и оживено място беше възникнало векове преди американския си аналог. На кръглия площад с емблематичната за Лондон статуя на Ерос се събираха пет централни улици. На няколко пресечки от него се издигаше дворецът „Сейнт Джеймс“ — една от последните резиденции на династията на Тюдорите. Всичко, което съвсем скоро беше прочел за Катрин Пар и Елизабет I, беше успяло да го настрои на вълната на Тюдорите, които бяха управлявали страната от 1485 до 1603 г. По принцип беше чел доста книги за тях, а когато усети, че много хора проявяват интерес към тази част от историята на Англия, не се поколеба да създаде специален раздел за династията на Тюдорите в своята книжарница в Копенхаген. Но сега за пръв път в живота си беше попаднал на нещо, за което не се споменаваше в никоя от тези книги.

На една тайна.

Достатъчно важна, за да привлече вниманието на ЦРУ.

Той се промъкваше между колите, които задръстваха пресечките, потъвайки все по-дълбоко в района за забавления, който започваше веднага след Пикадили. В кината, театрите, ресторантите и кръчмите, разположени в старинните каменни сгради, кипеше петъчно оживление. Древните фронтони и витрините с полупрозрачни стъкла го връщаха в една по-стара епоха. Но това не пречеше на целеустремеността, с която си пробиваше път към адреса, който беше открил в айфона си.

Книжарницата със сполучливото според него име „Всякакви стари книги“ заемаше площ горе-долу колкото неговата в каменна сграда от началото на миналия век, притисната между един типичен лондонски пъб от едната страна и галантериен магазин от другата. Входната врата от масивен бук беше частично остъклена, с поизтрита месингова топка на бравата. Вътрешното разположение също приличаше на неговото — успоредни редици дървени лавици, високи чак до тавана и претъпкани с употребявани книги. Типичната миризма на прах, стара хартия и дърво също напомняше за книжарницата му в Копенхаген. Веднага забеляза и опитите за внасяне на някакъв ред в хаоса — в този случай под формата на прикрепени към лавиците табели, предлагащи информация за съответните раздели. Организацията бе нещо, към което се стремяха всички преуспели собственици на книжарници.

Жената зад щанда беше дребна и слаба, с късо подстригана посребрена коса. Бръчиците по финото й лице бяха почти невидими, като някаква тънка мрежа на възрастта. Говореше тихо, с приятен глас и приветлива усмивка. При това съвсем истинска. Работеше внимателно с касата, прибираше пари, връщаше ресто и благодареше на клиентите.

— Вие ли сте мис Мери? — попита Малоун, търпеливо изчакал да му дойде редът.

— Така ме наричат — кимна жената.

— А това е вашият магазин?

— Да, притежавам го от доста време.

Малоун обърна внимание на купчината книги, която явно беше закупила току-що. И той правеше същото всеки ден. „Купуваш за пенита, продаваш за евро.“ Надяваше се, че двамата му служители в Копенхаген проявяват достатъчно грижи за бизнеса. На другия ден трябваше да бъде обратно на работа.

— Държите отворено до късно — отбеляза той.

— Петък и събота вечер имам доста клиенти. Хората ходят на театър или на концерт, а после искат да вечерят или да пийнат нещо. Много отдавна разбрах, че обичат да купуват и книги.

— Аз също имам книжарница, но в Копенхаген.

— Значи се казвате Котън Малоун — сърдечно му се усмихна тя.

 

 

Гари гледаше как Антрим разпределя задачите на подчинените си агенти. Никога досега не беше срещал човек, който работи за ЦРУ. Познаваше ги само от филмите и книгите. Но да контактува лично с някой от тях? Това със сигурност беше рядък шанс. Баща му се оказа бивш агент на Министерството на правосъдието, но той съвсем наскоро разбра какво означава това.

— Ценим помощта на баща ти — подхвърли Антрим. — Дойде точно навреме.

— Какво става тук? — любопитно попита Гари.

— Издирваме някои изключително ценни неща. Занимаваме се с това вече цяла година.

Преди малко се бяха прехвърлили в някакъв склад на брега на Темза, който Антрим нарече команден център. В момента се намираха в малък офис с оскъдно обзавеждане, който се намираше непосредствено до вратата. Тесен правоъгълник с прозорче, което гледаше към вътрешността на склада.

— Какво има там? — попита Гари.

— Разни неща, които сме събрали — отвърна Антрим. — Късчета от един огромен пъзел.

— Звучи страхотно! — усмихна се момчето.

— Искаш ли да им хвърлиш едно око?

 

 

— Разбирам, че Иън е вече тук — усмихна се Малоун.

— Той ме предупреди, че ще дойдете. Описа ви абсолютно точно.

— Трябва да го намеря, и то бързо.

— Много хора започнаха да го търсят след смъртта на онзи мъж в метрото.

— И това ли ви каза?

— Да — кимна тя. — С него доста се сближихме, след като един ден дойде в книжарницата.

— И се оказа, че може да чете…

— Абсолютно — усмихна се тя. — Прояви огромен интерес към толкова много книги, струпани на едно място. А аз го насърчих.

Малоун не се остави да бъде заблуден.

— Вероятно за да го накарате да спи тук вместо на улицата, нали? — подхвърли той.

— Не знам дали Иън отгатна истинските ми мотиви, защото не каза нищо, когато му предложих да стане нещо като нощен пазач, за да наглежда книгите ми.

Малоун веднага хареса мис Мери — практична жена с добро сърце.

— Нямах щастието да имам свои деца и вече е късно да мисля за това — добави тя. — Затова приех появата на Иън като божи дар. Прекарваме много време заедно.

— В момента има неприятности.

— Знам. Но е извадил късмет.

— Как така? — любопитно я погледна той.

Жената спокойно издържа на погледа му и отсече:

— Защото за втори път в краткия си живот е открил човек, на когото може да вярва.

— Дори не знаех, че сме станали приятели — сви рамене Малоун. — Фактически отношенията помежду ни не бяха съвсем гладки.

— Но веднага сте разбрали, че той е прибрал флашката с надеждата, че ще тръгнете да я търсите. Това е неговият начин да покаже, че държи на приятелството ви. А сега виждам, че е направил добър избор. Вие наистина приличате на човек, на когото може да се вярва.

— Аз съм просто човек, който не може да откаже, когато му поискат услуга.

— От него разбрах, че сте били таен агент.

— Само един скромен слуга на американското правителство — ухили се той. — Но в момента продавам книги, също като вас.

Изречени на глас, тези думи му харесаха.

— Той и това ми каза. Защото, както вече споменах, вие сте човекът, успял да спечели доверието му.

— Наистина ли го търсят и други хора?

— Преди месец в района се появиха някакви мъже и започнаха да разпитват за него из околните магазини. Част от съдържателите знаеха за Иън и ги насочиха към мен. Но аз ги излъгах, че отдавна не съм го виждала. За нещастие, Иън изчезна само седмица по-късно и не се върна повече. До днес. През цялото време се молех да е добре.

— Вече споменах, че е в беда. Въпросните мъже го търсят, защото се интересуват от нещо, което той притежава.

— Флашката.

Той веднага долови особената нотка в гласа й.

— Прочели сте записаното върху нея, нали?

— Само двата файла, които сте прочели и вие.

— И? — подхвърли той, забелязал нещо в очите й.

 

 

Антрим се прехвърли в склада, следван от Гари. Просторното помещение беше осветено от ярки луминесцентни тръби. Двете големи маси бяха отрупани с книги, някои от тях прибрани в найлонови пликове. На трета, по-малка маса бяха разположени три настолни компютъра „Ай Мак“, свързани с рутер и принтер. Това беше работното място на Фароу Къри, който се беше опитал да осмисли абсурдните драсканици в дневника на Робърт Сесил — една на пръв поглед невъзможна задача.

Но събитията през последните двайсет и четири часа бяха обнадеждили Антрим. Оказа се, че задачата не само е възможна, но и се появиха хора, готови да му платят пет милиона паунда, за да й обърне гръб.

— Какво е това? — попита Гари, забелязал каменния къс на пода.

— Открихме го на едно много интересно място. Наричат го „Нонсъч“ и се намира недалече от тук.

— Някой голям замък?

— По-скоро дворец, който отдавна не съществува. Останала е само земята, върху която е бил построен. Някога е бил най-величествената резиденция на Хенри Осми. Наистина магическо място. Той го нарекъл „Нонсъч“, защото бил уникален^[1]. Ние имаме някаква представа за него само от три акварела, които са стигнали до нас.

— Какво се е случило с него?

— Векове по-късно Чарлс Втори го подарил на любовницата си, а тя го разпродала камък по камък, за да изплати дълговете си от хазарт. Постепенно от двореца не останало нищо освен земята. Открихме този камък в една от близките ферми, където векове наред е подпирал някакъв мост.

Гари се наведе да разгледа камъка отблизо. За неговото съществуване се споменаваше още през 70-те години на миналия век в един доклад на ЦРУ.

Върху повърхността на камъка бяха издълбани няколко символа.

— Това са главно абстрактни символи, но между тях има букви от старогръцката и римската азбука — поясни Антрим, след като застана до момчето.

Той виждаше, че момчето проявява интерес, и това беше хубаво. Защото искаше да го впечатли.

— Като изгубено съкровище?

— Нещо такова. Но ние се надяваме да открием много по-важни неща.

— Какво означават тези символи?

— Ключ към шифър, измислен преди столетия от човек на име Робърт Сесил.

През седемдесетте години на миналия век, когато група ирландски адвокати за пръв път бяха обърнали внимание на загадката, компютрите все още бяха примитивни, а програмите за разкодиране — абсолютно елементарни. Модерните технологии обаче коренно бяха променили нещата.

Момчето проследи с пръст издълбаните в камъка символи.

— Искаш ли да видиш най-важното, което сме открили досега? — подхвърли Антрим.

Гари кимна.

— Ела, ще ти го покажа.

 

 

Малоун тръгна между лавиците в компанията на мис Мери. Книжарницата й беше по-малка от неговата, но от пръв поглед личеше, че и тя споделя неговите предпочитания към твърдите корици. Липсата на много екземпляри от едно и също заглавие показваше внимателен подход към покупките. Опасността от изчерпване на запасите изобщо не съществуваше просто защото хората обичаха да търгуват с книги. Това беше хубавото на този бизнес. Постоянен поток от евтина стока, който идва бързо и бързо си отива.

Мис Мери спря пред историческия раздел и започна да оглежда заглавията.

— Страхувам се, че трябва да ви помоля за помощ — подхвърли тя и посочи най-горната лавица.

Нормална молба, тъй като беше с трийсетина сантиметра по-ниска от неговите метър и осемдесет.

— С удоволствие — кимна той.

— Онази там, четвъртата отляво.

Той посегна към една книга с червени корици, която беше висока около двайсет и пет сантиметра, широка десет и дебела два. В много добро състояние. Отпечатана бе в края на XIX в.

„Великите измамници“.

После прочете името на автора. Брам Стокър.