Стив Бери
Измамата на краля (3)

2

Брюксел, Белгия

7:45 ч. вечерта

Блейк Антрим не си падаше по нафуканите мадами. Но беше принуден да ги понася, защото в Централното разузнавателно управление гъмжеше от представителки на женския пол с огромно самочувствие. Това обаче не важеше за свободното му време, макар че като ръководител на екип от деветима агенти, разпръснати из Англия и Европа, той рядко разполагаше с такова.

Дениз Жерар беше наполовина фламандка и наполовина французойка, което в нейния случай означаваше комбинация от висок ръст, безупречни форми и разкошна тъмна коса. Лицето й привличаше мъжките погледи като магнит, а тялото й пробуждаше желание за прегръдка. Запознаха се в Градския музей на Брюксел, където откриха, че имат обща слабост към старите географски карти, архитектурните реликви и картините. Оттогава се срещаха още много пъти. Направиха няколко екскурзии извън Брюксел и една до Париж, която остави трайни спомени и у двамата.

Тя беше вълнуваща, дискретна и напълно лишена от задръжки. Прекрасна. Но вече не беше такава.

— Къде сбърках? — попита тя. — Защо слагаш точка именно сега?

В гласа й нямаше нито шок, нито тъга. Изрече думите спокойно, сякаш прехвърляше върху него вече взето решение. И това го ядоса още повече.

Беше облечена с фантастична копринена рокля, която подчертаваше както твърдите й гърди, така и дългите й бедра. Той винаги се беше възхищавал на плоския й корем и продължаваше да се пита дали го поддържа с физически упражнения, или бе прибягнала до услугите на опитен пластичен хирург. Но по тялото й нямаше никакви белези, а мургавата й кожа беше гладка като порцелан.

А какво ухание лъхаше от нея. Странна смесица от сладък лимон и розмарин. Тя имаше нещо общо с парфюмерийния бизнес. Спомена за това, докато пиеха кафе на Гран Плас, но той беше разсеян и не я слушаше. Мислите му бяха насочени изцяло към една операция в западната част на Германия, която току-що се беше провалила. Поредната. Издънките следваха една след друга.

Официалната му длъжност беше координатор на специалните контраоперации в Европа. Това звучеше така, сякаш участваше в бойни действия — нещо, което беше много близо до истината, защото действително беше част от необявената война срещу тероризма. И той го приемаше съвсем сериозно. Заплахите бяха факт, макар и да идваха от много странни места. Напоследък все по-ясно личеше, че възникват предимно в страните съюзници на Америка, а не в нейните врагове.

Оттам идваше и наименованието на отряда, който командваше. Специални контраоперации.

— Кажи ми как да оправя нещата, Блейк — добави тя. — Искам да продължаваме да се срещаме.

Не беше истина. Тя просто си играеше с него.

Седяха в апартамента й — скъпо и екстравагантно жилище с мебелировка от началото на миналия век, което гледаше към сочната зеленина на Брюкселския парк и граничеше с Кралския дворец и Двореца на нациите. През френския прозорец се виждаха класическите скулптури, разположени между дървета с безупречно подрязани клони. В този час алеите на парка бяха безлюдни, лишени от присъствието на обичайните групи чиновници, любители на бягането за здраве и семейства, излезли да подишат чист въздух. Наемът на този апартамент със сигурност е няколко хиляди евро на месец, помисли си той. Абсолютно недостъпен за хора като него, които разчитат на държавна заплата. Но той по принцип се срещаше с жени, които печелеха много повече от него.

Професионалистки. И измамнички. Като Дениз.

— Вчера излязох да се поразходя и стигнах до Гран Плас — рече той. — Бях чул, че Манекен Пис е с нов костюм. На акордьор на органи.

Прочутата статуя се намираше недалече от сградата на общината — шейсетсантиметрова бронзова скулптура на момченце, което пишка във фонтана. Поставена там още през 1618 г., тя постепенно се беше превърнала в национален символ. Доста по-късно се бе родила традицията бронзовата скулптура да се облича в различни костюми няколко пъти седмично, всеки от тях уникален.

Блейк беше там, защото имаше среща с един от своите информатори. И така зърна Дениз. С друг мъж. Хванати за ръце, двамата се наслаждаваха на хладния въздух, гледаха фигурката и си разменяха леки целувки. Тя се държеше напълно непринудено както с него. А той неволно се запита с колко ли мъже поддържаше връзка. Отговор на този въпрос нямаше и до днес.

— На френски му казваме le petit Julien — усмихна се тя. — Малкият Жулиен. Виждала съм го с най-различни дрехи, но никога облечен като акордьор на органи. Хубав ли беше?

Той й даде шанс да си признае, но лъжата очевидно беше общ знаменател на предпочитаните от него жени.

Един последен опит.

— Нима си пропуснала тази гледка? — подхвърли с престорено учудване той.

— Бях извън града по работа. Може би ще имам друг шанс да го видя с този костюм.

Той стана да си върви.

— Защо не останеш още малко? — надигна се тя.

Беше му ясно за какво става въпрос. Вратата на спалнята беше отворена. Но днес нямаше да се получи.

Позволи й да пристъпи към него.

— Съжалявам, че няма да се виждаме повече — прошепна тя.

Поредната лъжа пробуди гнева в душата му. Както винаги. Той направи опит да се овладее, но дясната му ръка се стрелна нагоре и я стисна за шията. Вдигна я във въздуха и я заби в стената. Пръстите му се стегнаха около гърлото й, очите му се забиха в нейните.

— Ти си една лъжлива кучка!

— Не, Блейк — успя да прошепне тя, но в очите й нямаше страх.

— Ти ме мамиш. Вчера те видях… Кой е той?

Пръстите му леко разхлабиха хватката си.

— Това не е твоя работа.

— Не деля с никого! — изсъска той.

— Значи трябва да си промениш навиците — усмихна се тя. — Обикновените момичета трябва да са благодарни, че ги обичат. Но другите, които не са чак толкова обикновени се справят далеч по-добре.

Истината в тези думи го вбеси още повече.

— Ти просто не предлагаш достатъчно, за да станеш единствен — добави тя.

— Не съм те чувал да се оплакваш — каза Блейк.

Сантиметри разделяха устните им. Той усещаше топлия й дъх и сладкия аромат на тялото й.

— Имам много мъже, Блейк. Ти си само един от тях.

Тя знаеше за него, че е служител на Държавния департамент, изпратен на работа в посолството на САЩ в Белгия.

— Аз съм важна личност — каза той, без да отпуска гърлото й.

— Но не достатъчно, за да ме притежаваш изцяло.

Той се възхити на куража й. Отдръпна ръката си и впи устни в нейните. Тя му отвърна страстно. Езикът й докосна неговия. Сигнал, че може би не всичко бе загубено. Той се отдръпна.

Коляното му се заби в корема й. Въздухът шумно напусна гърдите й. Тялото й се прегъна надве, ръцете притиснаха корема. Тя се закашля. После падна на колене и повърна на излъскания паркет. Самообладанието я напусна.

А той усети как потръпва от възбуда.

— Ти си нищожество! — рече на пресекулки тя.

Но мнението й вече нямаше значение.

Блейк се обърна и излезе.

Не след дълго той стигна до кабинета си в американското посолство, намиращо се от източната страна на Брюкселския парк. Напусна апартамента на Дениз с чувство на задоволство, но и на леко объркване. Питаше се дали тя ще се обърне към полицията. Най-вероятно не. Първо, защото нямаше свидетели на конфронтацията между тях, и второ, защото гордостта й нямаше да го позволи.

Освен това той не беше оставил никакви следи.

Жените като нея преглъщат ударите и продължават напред. Но с разколебана самоувереност. Дениз дълго време щеше да си задава въпроси от сорта на: Дали мога да изиграя този мъж? Или той може би вече знае?

Като Блейк.

Съмненията й му носеха удовлетворение.

Но се чувстваше зле заради коляното в корема. Нямаше представа защо го беше предизвикала чак дотам. Прелюбодейството е достатъчно тежък грях. Но лъжата го правеше още по-тежък. Грешката си беше нейна. Въпреки това утре щеше да й изпрати цветя. Любимите й бледосини карамфили.

Включи компютъра и вкара днешния код за достъп. Пощата не съдържаше кой знае какво, но вниманието му беше привлечено от мигащия надпис СПЕШНО над съобщение, изпратено от Лангли. Това беше новост, въведена непосредствено след 11 септември. Някои хора на високи позиции в Лангли най-сетне бяха проумели, че е по-добре да разпространяват информацията в цялата мрежа на Управлението, вместо да я пазят за себе си, а после да поемат и отговорността. Повечето съобщения с този надпис не се отнасяха до него. Неговата област се наричаше „Специални контраоперации“, което, преведено на нормален език, означаваше само едно: операции извън нормата на закона. Строго засекретени и неподлежащи на външен контрол. Блейк докладваше за тях единствено на прекия си началник. В момента в ход бяха пет такива операции, а други две бяха във фаза на планиране. После изведнъж той си даде сметка, че мигащото на екрана предупреждение е предназначено за него. Само за него и за никой друг. Компютърът започна автоматично да го дешифрира.

ВРЕМЕВА РАМКА ЗА „ИЗМАМАТА НА КРАЛЯ“!!! АКО НЕ ПОСТИГНЕТЕ РЕЗУЛТАТ ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ 48 ЧАСА, НЕЗАБАВНО ПРЕКРАТЕТЕ ОПЕРАЦИЯТА И СЕ ИЗТЕГЛЕТЕ.

Това съвсем не беше неочакван вариант. Нещата в Англия не вървяха добре. Допреди няколко дни, когато най-после пробивът беше осъществен.

Но той се нуждаеше от повече информация. Вдигна слушалката и се свърза с Лондон. Неговият човек вдигна на второто позвъняване.

— Иън Дън и Котън Малоун са на територията на летище „Хийтроу“ — докладва той.

Блейк се усмихна. След седемнайсет години служба в ЦРУ той отлично знаеше как се върши работа. Присъствието на Котън Малоун и Иън Дън в Лондон беше доказателство за това. Защото именно той го беше организирал.

Бившият суперагент в специалния отряд „Магелан“ към Министерството на правосъдието Котън Малоун се беше оттеглил след престрелка в Мексико Сити и дванайсет години вярна служба. В момента живееше в Копенхаген и имаше антикварна книжарница, но продължаваше да държи връзка със Стефани Нел, дългогодишен шеф на отряда. Именно чрез нея Блейк бе успял да привлече Малоун в Лондон. Достатъчно беше да се обади в Лангли, откъдето установиха контакт с главния прокурор, а той от своя страна бе помолил Нел да се свърже с Малоун.

Той се усмихна отново. В този скапан ден все пак се беше случило и нещо добро.