Стив Бери
Измамата на краля (58)

57

Антрим тръгна към строежа заедно с Гари. Старата метростанция „Блекфрайърс“ беше разрушена, а на нейно място се издигаше все още недовършена лъскава сграда с остъклена фасада. Временна ограда отделяше строителната площадка от тротоара, а стотина метра по-нататък тъмнееха водите на Темза. Над тях се извиваше наскоро реконструиран железопътен мост във викториански стил, върху който се строеше модерна железопътна гара. Някъде беше чел, че това е първият транспортен център в Лондон, построен над вода.

През процепите на заграждението не се виждаха работници. Наистина, беше събота, но на подобни строежи би трябвало да се работи непрекъснато. Матюс го беше насочил именно към тази част на обекта. Вдясно се виждаше широк и оживен булевард, пресичащ Темза в южна посока. Антрим все още носеше раницата с експлозивите — единственото оръжие, с което разполагаше в момента. Не искаше да бъде безпомощен, в случай че отново му заложат капан.

По разровената земя беше разпръсната тежка строителна техника. Множество дълбоки ровове с железопътни релси на дъното чезнеха по посока на речния бряг и строящата се гара на моста.

Той помнеше това място от годините на младостта си. Една наистина много оживена гара, която денонощно гъмжеше от хора. Но не и днес. Строителната площадка беше абсолютно безлюдна.

Напълно подходяща за намеренията на Томас Матюс.

Досега Антрим стриктно беше следвал неговите инструкции. Но дойде време и за някои импровизации.

* * *

Малоун пътуваше с метрото от „Белгрейвия“ към една станция близо до Инс ъф Корт и „Блекфрайърс“. Катлийн Ричардс седеше до него. Съзнанието му продължаваше да е заето с информацията, която получи половин час по-рано от Стефани Нел.

— ЦРУ се опитва да спаси каквото може — беше казала тя. — Още преди четирийсет години група ирландски юристи направили опит да докажат, че Елизабет Първа била фалшива кралица. Става въпрос за легендата, наречена „Момчето от Бизли“…

— Същата, за която пише Бром Стокър?

— Името. Тук трябва да признаем, че тези хора направили всичко възможно да принудят англичаните да напуснат Северна Ирландия по мирен и ненасилствен начин. По онова време размириците били в разгара си. Всеки ден умирали хора. Положението изглеждало безизходно. Крайната им цел била да докажат в съда, че претенциите на англичаните към земите им били безпочвени. Такъв юридически прецедент би разчистил пътя към обединяването на Ирландия.

— Умно. По онова време идеята им била добра, но днес вече не е така.

— Съгласна съм. Най-малката искра може да доведе до възобновяване на насилието. Но ЦРУ е притиснато до стената. Положили много усилия да открият Ал Меграхи и да го изправят пред съда. И никак не били съгласни той да бъде пуснат на свобода просто ей така. Белият дом настоявал за конкретни действия, независимо какви, и в Лангли решили, че малко рекет може да свърши работа. За съжаление, пропуснали един важен факт: действащият президент не одобрявал подобни действия, особено когато били насочени към съюзник.

Това наистина беше така.

— Току-що имах разгорещен спор с директора на ЦРУ — продължи Стефани. — Засега Белият дом няма представа за операцията, която се провежда в момента, и той иска положението да остане без промяна. Още повече че самата операция върви към провал. Но намесата на СИС означава огромен скандал, който може да избухне всеки момент.

— Затова разчитат на мен, за да разчистя бъркотията.

— Нещо такова. За съжаление, прехвърлянето на затворника е решено и ще се осъществи съвсем скоро. Оттук и промяната в непосредствените задачи — най-вече да не се позволява на медиите да раздухат този въпрос. По всичко личи, че англичаните знаят всичко за операцията. Единственият плюс за нас е, че те явно не желаят и светът да узнае това.

— Лично мен изобщо не ме интересува какво желаят и какво не.

— Разбирам те много добре. Ти мислиш само за сигурността на Гари, но в момента той е при Антрим, а в Лангли нямат никаква представа за местонахождението му.

Затова той беше принуден да се свърже с Матюс. И в момента се приближаваше към поредния капан.

— Какво очакваш от мен? — попита Ричардс.

Той се обърна да я погледне и отвърна с въпрос:

— Защо си отстранена от работа?

Тя очевидно се изненада, че той знае.

— Исках да арестувам определени хора и това предизвика суматоха. Нищо ново за мен.

— Много добре — кимна Малоун. — Точно сега имам нужда от малко суматоха. Всъщност от голяма суматоха.

Иън не беше доволен от отказа на Малоун да го вземе със себе си. Не беше свикнал да му нареждат какво да прави. Винаги решаваше сам. Дори мис Мери не можеше да му заповядва.

— Всичко това е невероятно — обади се Таня. — Дори не мога да си представя как ще се отрази на историята на Англия.

Иън обаче не се интересуваше от историята на Англия. Той искаше да бъде в центъра на събитията. А това беше станцията „Блекфрайърс“.

Седеше на един от столовете и напрегнато мислеше.

— Гладен ли си? — попита мис Мери.

Той кимна.

— Ще ти поръчам нещо — каза тя и се насочи към телефона в далечния край на стаята.

Сестра й седеше пред компютъра. Той скочи, отвори вратата и се озова в коридора. Стълбите му се сториха най-подходящият път и той се стрелна към светещата табела.

Вратата зад гърба му се отвори. Обърна се и срещна загрижения поглед на мис Мери. Нямаше нужда от думи. Насълзените й очи бяха достатъчно красноречиви. Жената не искаше той отново да изчезне. Но по погледа й личеше, че е безсилна да го спре.

— Бъди внимателен — прошепна тя. — Много внимателен!

* * *

Гари последва Антрим към вътрешността на строителната площадка. Поеха по тясна разкаляна пътечка, която заобикаляше тежките машини. Дъното на най-големия изкоп беше запълнено с бетон. Следобедното слънце беше успяло да изсуши седемметровите му стени. На по-късен етап съоръжението щеше да бъде засипано с пръст, но в момента всичко беше открито — стени, покрив, кабели и тръби. Огромният бетонен правоъгълник се простираше петдесет метра по-нататък и опираше в брега на реката. Там се спускаше надолу и изчезваше под платното на затворената крайбрежна улица.

Двамата започнаха да се спускат към дъното му, използвайки една от многото дървени стълби, опрени в стените. Пред очите им се появи широка пукнатина, тънеща в мрак. Момчето примигна няколко пъти, за да свикнат очите му. Вляво се издигаше отвесна бетонна стена, вдясно се виждаха големи купчини пръст. Тук пътеката беше суха и добре отъпкана.

Антрим спря и му направи знак да пази тишина. Не се чуваше нищо освен далечния грохот на трафика.

В стената пред тях се очерта тесен процеп. Антрим се насочи натам, надникна вътре и махна на Гари да се приближи.

Оказа се, че това е тесен тунел, подготвен за полагане на релси. Готовият кофраж беше осветен от ярки луминесцентни лампи. Как да се ориентира в тази бъркотия, запита се той. Може би онзи имейл в интернет кафенето съдържаше съответните инструкции.

Антрим скочи на чакълестия насип и внимателно тръгна напред. Хладният въздух беше напоен с миризмата на мокра кал и съхнещ цимент. От двете страни на насипа имаше още метални триножници с прикрепени към тях прожектори. По приблизителните му изчисления се намираха най-малко седем-осем метра под земята, точно под недовършената сграда с остъклената фасада. Не след дълго стигнаха до широка площадка, която водеше към дълбоки шахти, спускащи се под наклон още по-дълбоко в земята.

— Това е фоайето за пътниците, които ще се спускат от станцията към бъдещите тунели — шепнешком поясни Антрим.

Гари надникна в близката шахта. Следващото ниво беше на петнайсет метра по-надолу. Нямаше нито стълбища, нито ескалатори. Дъното на шахтата беше осветено и това им позволи да зърнат още една дървена стълба, опряна в стената.

— Трябва да слезем долу — каза Антрим.

* * *

Катлийн последва Малоун, който напусна станцията на метрото и се насочи към ескалаторите. Когато излязоха на повърхността, пред очите им се разкри чудесна гледка към купола на „Сейнт Пол“, недалече от брега на Темза. На петдесетина метра по-нататък се виждаше станцията „Блекфрайърс“. И двамата бяха отказали да се разделят с оръжията си. Малоун й обясни какво трябва да прави, а после млъкна. Тя не започна да спори, макар да беше сигурна, че ги чака капан.

Безспорно Томас Матюс беше господар на положението, тъй като знаеше къде се намира Антрим. Но Малоун благоразумно поиска доказателства за присъствието на Гари.

А сега трябваше да чакат.

Телефонът на Малоун завибрира, сигнализирайки за входящ имейл. Той го отвори и видя, че към него е прикачен видеофайл.

Още едно натискане на бутона и на екрана се появиха фигурите на Блейк Антрим и Гари, които се намираха на нещо като строителна площадка в затворено пространство без прозорци. Антрим се приближи към някаква дървена стълба и заслиза по нея. Гари го последва.

Посланието в имейла беше кратко:

ТОВА ДОСТАТЪЧНО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЛИ Е?

Ричардс забеляза загриженото изражение на лицето на Малоун, но и самата тя беше объркана. Нямаше как да разберат къде са заснети тези видеокадри. Оставаше им да гадаят.

Станцията „Блекфрайърс“ на около километър от тук. Намираха се в непосредствена близост до Инс ъф Корт. Там, където само ден по-рано беше започнало всичко.

— Направи онова, за което те помолих — каза Малоун. После той се обърна и се отдалечи.