Стив Бери
Измамата на краля (22)

21

Малоун откри едно интернет кафене близо до „Холбърн“, влезе и бързо огледа посетителите. Повечето бяха непретенциозни хора на средна възраст. Най-вероятно адвокати, тъй като се намираха недалече от Инс ъф Корт. Плати за един десктоп в ъгъла и веднага влезе в мрежата. Иън застана до него. Изглежда, проявяваше интерес и не мислеше да бяга. Телефонът на Малоун все още мълчеше и тревогата му нарастваше. Беше свикнал да работи под натиск, но когато нещата са свързани с близък човек, те винаги изглеждат различно. Фактът, че Гари бе единственият коз на похитителите му и че те отлично го знаеха, беше слаба утеха.

Той вкара флашката. На екрана се появиха три файла. Той провери изписаните под тях килобайти и установи, че единият е малък, а останалите два — доста големи.

Най-напред отвори малкия. Пред очите му се появи гъсто изписан текст.

Елизабет I била на четиринайсет, когато умрял баща й Хенри VIII и престолът преминал в ръцете на нейния полубрат Едуард VI. Вдовицата на баща й Катрин Пар бързо разбрала какво означава да е бивша кралица, когато й забранили всякакви контакти с доведения й син. Според последната воля на Хенри VIII властта преминавала в ръцете на регентски съвет. Вуйчото на краля Едуард Сиймур успял да си уреди поста лорд-протектор. За успокоение на Пар младата Елизабет била преместена в имението на Пар в „Челси“ — просторна къща с тухлени стени на брега на Темза, в която Елизабет останала малко повече от година.

През 1547 г. на сцената се появил стар обожател на Катрин Пар. Това е Томас Сиймур, брат на регента и втори вуйчо на Едуард VI, когото Катрин пренебрегнала, за да приеме предложението на Хенри VIII да стане шестата му съпруга. Едно почти съвременно описание на Томас го представя като „изключително смел мъж с безупречни обноски, величествена осанка, великолепен глас, но някак лишен от емоции“.

Но освен това той бил безумно амбициозен, безскрупулен и самовлюбен човек. В наши дни биха го нарекли „доверено лице“ — тоест човек, който благодарение на своята хитрост и чар умее да убеждава жертвите си да извършат немислими при други обстоятелства неща.

И както подобава на вуйчо на новия крал, Томас станал херцог на Съмърсет и получил титлата лорд-адмирал. Това би трябвало да му е достатъчно, но той не можел да се примири с факта, че брат му станал регент. И решил да действа. Фактът, че бил ерген, му осигурявал големи възможности, защото един изгоден брак би довел до драматична промяна на ситуацията. В завещанието на Хенри VIII изрично било записано, че дъщерите му Мери и Елизабет не можели да се омъжват без съгласието на регентския съвет. Томас се опитал да получи разрешение за брак с едната или другата, но молбата му била отхвърлена. Затова той насочил вниманието си към вдовстващата кралица.

През 1547 г. Катрин Пар била на трийсет и четири години, все още голяма красавица. Някога тя и Сиймур били любовници и когато той се появил в „Челси“ и започнал да я ухажва, резултатът бил незабавен. Двамата сключили таен брак в ранната пролет, но младият крал им дал благословията си едва няколко месеца по-късно.

След това започнали да се случват любопитни неща. Сиймур, Пар и Елизабет живели заедно в „Челси“ в градчето Хануърт или в Сиймур Плейс — лондонската резиденция на Томас. Отношенията им били прекрасни. Томас започнал да посещава покоите на Елизабет рано сутринта, пожелавал й добро утро и понякога я потупвал по задника — нещо, което си позволявал и с други млади жени в имението. Ако Елизабет била още в леглото, той дръпвал завесите на балдахина и се опитвал да легне при нея. Според свидетели уплашеното момиче правело отчаяни опити да се скрие под завивките. Една сутрин той дори направил опит да я целуне, но бил прогонен от Кейт Ашли, личната икономка и камериерка на Елизабет. Постепенно момичето свикнало да става рано, за да посреща облечено визитите на Сиймур. В един момент лейди Ашли открито се конфронтирала с него, но посещенията му в спалнята на Елизабет продължили. Отначало Пар била убедена, че това са невинни закачки, но много скоро променила мнението си. Флиртът на съпруга й с принцесата я разгневил, тъй като тя си дала сметка, че той поискал ръката й само защото регентският съвет му отказал разрешение да се ожени за Мери или Елизабет. Така тя всъщност била третият му избор. А сега изведнъж започнал да флиртува почти открито с Елизабет.

Защо?

През януари 1548 г. Пар била бременна с първото си дете от Сиймур. Била на трийсет и пет, а в онези времена раждането на дете на тази възраст било доста опасно. През февруари 1548 г. тя заварила принцесата в прегръдките на съпруга си. По този повод между нея и лейди Ашли се провел разговор, за чието съдържание досега липсват исторически данни.

Гневът на вдовстващата кралица бил насочен изцяло към лейди Ашли. Тя обвинила икономката в упражняването на недостатъчен контрол над младата принцеса. Но лейди Ашли се оправдала, че лорд-адмирал Сиймур бил наредил тя да се оттегли.

— Нима не си усетила за какво става въпрос? — попитала вдовстващата кралица. — Ти най-добре си знаела какво се случва в дома ми.

Настъпилата пауза продължила достатъчно дълго, за да замести положителния отговор. Естествено, лейди Ашли разбирала всичко. Кралицата неведнъж се била питала какво знае тази дисциплинирана жена. Сега вече имала отговор.

Този абзац е предаден максимално точно — във вида, в който присъстваше в дневника на Робърт Сесил (разбира се, с някои дребни поправки, придаващи му съвременно звучене). Аз успях да разбия шифъра до степен, която позволява свободния прочит на дневника. Цитираният абзац потвърди нашите подозрения. Катрин Пар не само знаела тайната на съпруга си Хенри VIII, споделена с нея на смъртното му ложе, а и всичко случило се преди това. Включително неща, които не били известни на краля.

През април 1548 г. в отговор на любовните опити на Сиймур тя заповядала на Елизабет да напусне дома им. Двете не се срещнали никога повече, защото пет месеца по-късно кралицата умряла. Томас Сиймур дори не присъствал на погребението на жена си, тъй като незабавно подновил опитите да се ожени за принцеса Елизабет. Но никога не успял да го постигне.

Малоун престана да чете.

Изправен до него, Иън не отделяше очи от текста.

— Какво означава всичко това? — попита той.

— Добър въпрос. По всичко личи, че Фароу Къри е провел доста интересно историческо проучване.

— Онзи, който умря на „Оксфорд Съркъс“?

— Именно — кимна Малоун. — Това са бележките му по доклада, който очевидно е подготвял.

Очите му отново се насочиха към текста.

От дневника на Робърт Сесил научаваме, че Катрин Пар е оставила писмо на Елизабет, което й е било предадено по Коледа на 1548 г., четири месеца след смъртта й. По всичко личи, че е било писано, преди Пар да роди дъщеря си през септември 1548 г., и, разглеждано в подходящия контекст, предлага изключително ценна информация и дава отговор на много въпроси. Аз си направих труда да го дешифрирам и да му оправя словореда в съответствие със съвременната граматика.

 

 

Нямах друг избор, освен да те отпратя. Моля да ми простиш, дете мое. Ние с теб нямаме обща кръв, но аз винаги съм те смятала за свое дете. Връзката помежду ни е твоят баща. Сегашният ми съпруг е безхарактерен човек, който мисли само за себе си. Ти очевидно отдавна си разбрала това и си усетила опасността, която той представлява. Той не знае към какво се стреми и не заслужава да му разкриваш истината за себе си. Бог те е дарил със забележителни качества, които трябва да обогатяваш и развиваш. Вярвам, че съдбата те е избрала за бъдеща кралица на Англия.

 

 

Това е цитат от дневника на Сесил. В него има и други подобни сведения, звучащи напълно убедително. Всяко от тях потвърждава, че легендата отговаря на истината.

Разказът продължаваше със стенографски бележки. Сякаш Къри всеки момент щеше да се върне, за да довърши работата си. В няколко от тях се споменаваше за Хатфийлд Хаус, имението на Робърт Сесил на север от Лондон. А също и за Портрета с дъгата на Елизабет I, който висеше там. Нито дума повече за легендата, каквато и да беше тя. Но бележката най-отдолу гласеше: Има само един начин да разберем за какво става въпрос — да го видим с очите си.

Вторият и най-голям файл съдържаше снимки на написания на ръка дневник — зеленикаво-златисти страници, запълнени със стегнат почерк. Заглавието му беше ОРИГИНАЛЪТ НА ДНЕВНИКА НА СЕСИЛ. Очевидно тук бяха текстовете, които Къри беше успял да дешифрира. Обяснения липсваха.

Последният файл се оказа защитен с парола и Малоун не успя да го отвори.

Вероятно най-важният.

— Откъде ще вземеш паролата? — попита Иън.

— Има специалисти, които ще се справят с нея.

Телефонът му иззвъня и той побърза да измъкне флашката.

— Ние спасихме Гари, господин Малоун — обяви непознат глас.

Какво?! Добре ли беше чул?

— Всеки момент ще бъдем при вас — добави гласът.

Очите му се извърнаха към витрината. Една кола спря до тротоара.

— Стой тук! — прошепна Малоун и се стрелна към изхода.

От задната врата на колата излезе Гари.

Благодаря ти, Господи!

— Добре ли си? — задъхано попита той.

— Добре съм — кимна момчето.

След него от колата се появи висок мъж с широки рамене и оредяла коса. Някъде около петдесет. Разкопчано тъмносиньо палто до коленете. Мъжът заобиколи багажника и му протегна ръка.

— Блейк Антрим.

— Това е човекът, който ме намери — обади се Гари.

От колата слязоха още двама мъже, облечени в тъмни палта. Позната униформа, помисли си Малоун.

— От ЦРУ ли сте? — попита той.

— По-късно ще говорим. С вас ли е Иън Дън?

— Да.

— Доведете го.

Малоун се обърна към кафенето, но момчето не се виждаше никъде. Втурна се вътре и побърза да провери компютъра. Флашката беше изчезнала. Иън също.

Малоун огледа заведението и впи очи във вратата към кухнята. Втурна се към нея и я отвори. В малкото помещение имаше две жени, които приготвяха сандвичи.

— Излезе отзад — отвърна на въпроса му едната от тях и посочи вратата в дъното.

Малоун я бутна и се озова на тъмна и безлюдна уличка, която извиваше надясно на петнайсетина метра по-нататък.

Не се виждаше жива душа.