Стив Бери
Измамата на краля (55)

54

Малоун мълчаливо слушаше разказа на Катлийн Ричардс. Онова, което научи за Блейк Антрим, решително не му хареса. Оказа се, че преди десетина години той бил близък с Ричардс, но връзката им приключила скандално. Тя го описа като нарцистичен индивид, който не приемал провала, особено в личните отношения. Често сменял жените, но не търпял самият той да бъде отхвърлен. В съзнанието на Малоун изплуваха думите на Матюс, изречени на кралския тенискорт. Пам ненавиждала Антрим и му отказала всякакви контакти с Гари. Вероятно и тя е била подложена на униженията, преживяни от Ричардс. Това обясняваше защо бе отказала да разкрие пред Гари самоличността на биологичния му баща.

Но Гари вече знаеше. Така поне твърдеше Матюс.

Таксито навлезе в центъра на Лондон. Скоро щяха да стигнат до хотел „Горинг“, където го чакаше Таня Карлтън. Беше й поверил флашката просто защото нямаше друг избор. Сега обаче искаше да разполага с информацията, записана върху нея.

— Ти два пъти ми се притече на помощ — обади се Ричардс.

От нея се излъчваха самоувереност и вяра в собствените способности — две безспорно положителни качества. След развода си той беше имал две връзки с жени като нея. Явно го привличаха умните и смели представителки на нежния пол.

— А защо отнесе онази разпечатка в Хемптън Корт, а после избяга? — пожела да узнае той.

— Бях убедена, че си върша работата. Сър Томас искаше флашката. Каза, че става въпрос за националната сигурност. Бях убедена, че върша онова, което трябва, и не задавах повече въпроси.

Което беше логично.

Част от съзнанието му се измъчваше от тревоги за Гари, но друга извършваше задълбочен анализ на ситуацията. Какво значение имаше, че Елизабет I е била една измамница? Защо ЦРУ проявяваше интерес към нейната тайна, а английските власти се стремяха истината да не излезе наяве? Суета? Национална гордост? Въпрос, засягащ историята на страната? Не. Със сигурност беше нещо по-важно.

Той прехвърли в съзнанието си няколко възможни сценария, а после извади телефона си и набра вашингтонския номер на Стефани Нел.

— Пълна бъркотия — въздъхна тя. — Едва преди малко научих, че вчера в катедралата „Сейнт Пол“ е бил убит агент на ЦРУ. Горе-долу по времето на твоето пристигане. Бил част от екипа на Антрим и работил по операция „Измамата на краля“.

— А аз знам кой го уби — кратко отвърна Малоун.

После той й разказа за Томас Матюс.

— Това усложнява нещата още повече — отвърна тя. — Самата аз се добрах до тази информация по един от страничните си канали. От ЦРУ пропуснаха да ме запознаят с нея, когато ми се обадиха във връзка с теб.

Нормално. В шпионския бизнес откровеността не е на почит. А колкото по-високопоставен е лъжецът, толкова повече лъже. Това беше една от причините той да харесва Стефани Нел, която беше абсолютно честна. Откровеността често й създаваше политически неприятности, но въпреки това беше оцеляла по време на няколко администрации в Белия дом, включително и сегашната, начело с президента Дани Даниълс.

Той й разказа за онова, пред което бе изправен Гари.

— Съжалявам — въздъхна тя. — Аз съм виновна, че те забърках.

— Не е точно така. Всички бяхме измамени. Сега трябва да открия Антрим.

— Ще видя какво мога да направя с шефовете му в Лангли.

— Направи го. Но не пропускай да ги информираш, че при създалата се ситуация един бесен бивш агент е готов на всичко, защото няма какво да губи.

Беше сигурен, че тази реплика щеше да ги накара да наострят уши.

— Какво ще правим с Матюс? — попита тя. — Той е извършил сериозни нарушения. Съмнявам се, че тук има хора, които ще им обърнат гръб и ще позволят смъртта на двамата агенти да остане ненаказана.

— Молбата ми е да задържиш още малко нещата, докато открия Гари.

— Смятай, че е изпълнена.

Разговорът прекъсна.

— Според мен Блейк няма да направи нищо лошо на момчето — подхвърли Ричардс.

Но той не я чу. Самият той беше поверил Гари на грижите на Антрим. Изборът беше единствено негов. Разбира се, нещата щяха да се развият по съвсем различен начин, ако Пам му беше казала името на мъжа, с когото е имала връзка. А ако беше проявила откровеност към Гари, и двамата щяха да знаят. Разбира се, той също имаше вина заради глупостта да изневерява на жена си преди шестнайсет години.

Ако… Ако…

Той си заповяда да престане да мисли за това. Не за пръв път се озоваваше в опасни ситуации.

Но никога толкова заплетени като тази, в която бе попаднал в момента.

* * *

Антрим искаше да узнае съдържанието на имейла, изпратен от компютърния експерт. Дениз умря при опит да измъкне тази информация, но той й беше дал добър урок. Онези от Ордена на Дедал го подценяваха, но той съвсем не беше некомпетентен и знаеше как да се погрижи за себе си.

След като напуснаха склада, двамата с Гари изминаха тичешком няколкото пресечки, които ги деляха от най-близката станция на метрото, и скочиха в първата появила се на перона композиция. Антрим реши да потърси някое интернет кафене, откъдето да получи достъп до защитения си акаунт и да разбере за какво става въпрос.

— Защо трябваше да убиеш онези хора? — попита Гари, след като слязоха на станция близо до „Марбъл Арч“.

Но Антрим вече беше превключил на режим оцеляване и присъствието на едно любопитно петнайсетгодишно хлапе видимо го затрудняваше. Все пак реши, че трябва да отговори на този въпрос.

— Във всяка операция участват добри и лоши хора. Онези в склада бяха от лошите.

— Но ти ги вдигна във въздуха, без да им дадеш никакъв шанс.

— А какво щеше да стане, ако него бях направил? Двамата с теб вероятно щяхме да сме мъртви или в най-добрия случай щяха да ни арестуват. И двете алтернативи не ме устройваха.

Той изрече тези думи с напрегнат и дори остър тон.

Двамата се насочиха към табелите с надпис „Изход“. Гари мълчеше, а Антрим стигна до заключението, че не бива да го отчуждава чак толкова. Той все още не изключваше възможността да започнат от там, докъдето бяха стигнали — разбира се, след като всичко приключеше. Сърцето му се сви при мисълта, че Пам може би ще спечели битката. А и Котън Малоун все още беше жив и здрав. Връщането на Гари невредим със сигурност щеше да разкара този кръвожаден булдог по-далече от него.

— Виж какво — спря на място той. — Не исках да се нахвърлям върху теб, но развоят на събитията малко ме изнерви.

— Разбирам — кимна Гари. — Всичко е наред.

* * *

Катлийн последва Малоун в хотел „Горинг“. Познаваше това място. Преди сто години човек на име Горинг убедил Уестминстърския херцог да му продаде един парцел зад Бъкингамския дворец, на който построил последния грандхотел от едуардианската епоха — само с апартаменти, снабдени с централно отопление — нещо наистина забележително за времето си. Преди тя беше имала случай да пие следобедния си чай на една от терасите и все още помнеше великолепния вкус на бисквитките с крем.

Днес обаче нямаше време за подобни удоволствия. Малоун беше видимо разтревожен. Още два пъти се опита да се свърже с Блейк Антрим, но без резултат. Тя му съчувстваше, но с нищо не можеше да му помогне. Служебната карта на АБТОП свърши работа на рецепцията, откъдето веднага им дадоха номера на стаята, в която беше отседнала Таня Карлтън. Отвори им Иън Дън, който очевидно им се зарадва.

— Вие защо не сте с Гари? — попита ги с разтревожен глас Малоун. — Нали всички трябваше да сте заедно?

Таня Карлтън седеше зад малко бюро, а близначката й стоеше права до нея. Пред тях имаше работещ лаптоп.

— Гари тръгна с Антрим — обясни Иън. — Направи го, въпреки че ние не бяхме съгласни.

— Затова реших, че трябва да се махаме — добави мис Мери. — Беше ясно, че Антрим е приключил с нас, а аз имах лоши предчувствия за онова място.

— Кое място? — попита Малоун.

Мис Мери му описа склада, разположен близо до реката.

— Някаква идея накъде тръгнаха Антрим и Гари?

— Той не каза нищо — поклати глава мис Мери. — Подхвърли, че скоро ще се върнат, но нещо ми подсказа, че това няма да се случи, и реших да се махаме. Преди това обаче Иън успя да задигне мобилния телефон на Антрим и това се оказа доста полезно.

— Как така? — вдигна вежди Малоун. — Аз от доста време се опитвам да се свържа с него именно по този телефон.

— Оставихме го в склада — обади се Иън.

Което означаваше, че Антрим не се е върнал да го търси или че се бе случило нещо друго.

— Открихме за какво става въпрос — гордо добави Таня и посочи лаптопа.

— Аз също — отвърна Малоун.