Стив Бери
Измамата на краля (27)

26

Катлийн спря колата и изключи двигателя. По време на пътуването от Оксфорд стигна до заключението, че й бяха направили постановка. Нямаше никаква Ева Пазан. Поне в Линкълн Колидж не работеше преподавател с това име. Вероятно я бяха инструктирали да лъже. Но нали уж всички бяха в един екип? Матюс я беше изпратил в Оксфорд специално да се срещне с нея. Какъв смисъл имаше подобна измама? Тя излезе наяве, когато Катлийн реши да провери още веднъж в Джизъс Колидж. А сега се върна в Темпъл Чърч. Безпокоеше я и случилото се тук.

Тя отново паркира до външната стена и влезе в Инс ъф Корт през неохраняемия портал за автомобили. Кингс Бенч Уок бе мокра и абсолютно безлюдна в късния нощен час.

Понякога Катлийн съжаляваше, че така и не се зае да практикува право. Когато избра АБТОП, баща й и дядовците й вече бяха покойници. Почти не помнеше баща си, който беше починал рано, но майка й пазеше спомените за него живи. Благодарение на този факт тя в крайна сметка реши, че и нейната кариера ще бъде свързана с правото.

Завръщането в Инс ъф Корт и пътуването до Оксфорд пробудиха забравени чувства в душата й. На трийсет и шест не би трябвало да има проблеми с пренастройката, която би й помогнала да кандидатства за работа в адвокатурата. Това нямаше да е лесно, разбира се. Но съвсем скоро можеше да се окаже единственият й избор. По всичко личеше, че е кариерата й в АБТОП беше свършено, а краткият й сблъсък с разузнаването вероятно щеше да приключи всеки момент.

В живота й цареше пълна бъркотия. Но време за самосъжаление нямаше.

Тя знаеше, че на следващия ден, в събота, тук щеше да гъмжи от народ. Хората щяха да се разхождат между сградите на Инс ъф Корт, а мнозина от тях щяха да посетят прочутата Темпъл Чърч. Въпреки че от оригиналната древна постройка не беше останало почти нищо. Още преди векове адвокатите протестанти, обзети от огромното желание да заличат всички католически символи, бяха боядисали вътрешността с бяла боя, а изящната колонада се беше сдобила с дебел слой мазилка. Един пуритански акт, който беше унищожил цялата красота на древния храм. Голяма част от онова, което виждаха днешните посетители, беше резултат от мащабната реставрация в средата на XX в., непосредствено след нацистките бомбардировки по време на Втората световна война.

В този късен час църквата беше затворена и заключена. Наближаваше полунощ. Но прозорците на съседната сграда все още светеха. Там живееше уредникът, който отговаряше за двата храма.

Без да се колебае нито за миг, Катлийн пристъпи към вратата и почука. Отвори й тъмнокос мъж над четирийсет. Разчела правилно объркването в очите му, тя показа служебната си карта от АБТОП и попита:

— В колко часа затваряте църквата?

— Идвате посред нощ, за да задавате такива въпроси?

— Не би трябвало да се учудвате предвид случилото се неотдавна тук — реши да блъфира тя.

И веднага видя, че номерът мина.

— Различно — отговори на въпроса уредникът. — Обикновено към четири следобед, а понякога и доста по-рано — още около един. Зависи дали имаме служба или друго планирано мероприятие.

— Както по време на последните събития?

— Да — кимна той. — Затворихме в четири според уговорката.

— И никой не влезе в храма след този час?

Мъжът й хвърли любопитен поглед.

— Лично заключих портала.

— А кога го отключихте отново?

— Имате предвид специалното събитие?

— Точно това имам предвид. По план ли мина всичко?

Той кимна.

— Порталът беше отворен в шест следобед и затворен в десет. През този отрязък от време в храма нямаше никакви наши служители. Такава беше уговорката.

Импровизирай. Мисли. Не изпускай шанса.

— Имаме известни, как да кажа… вътрешни проблеми. Вие нямате нищо общо с тях. Опитваме се да възстановим хода на определени събития.

— Господи! Предупредиха ме, че всичко трябва да бъде точно!

— Кой ви предупреди? Шефът ви?

— Не. Самият ковчежник.

Инс ъф Корт се управляваше от високопоставени членове на адвокатската колегия, обикновено съдии. Високопоставен член бе и ковчежникът.

— На Мидъл или на Инър Темпъл? — попита тя.

Църквата се издигаше точно на границата между земите на двете сгради на Инс ъф Корт, чиито представители се грижеха за поддръжката й. Пейките в южната част бяха грижа на Инър Темпъл, а тези в северната — на Мидъл Темпъл.

— Инър Темпъл. Ковчежникът беше много настоятелен. Мъжът с него — също.

— Точно затова съм тук — кимна Катлийн. — Кой беше този човек?

— Един достолепен възрастен джентълмен с бастун. Сър Томас Матюс.

 

 

Малоун остави книгата на плота. В книжарницата се появиха клиенти, които се пръснаха между лавиците.

— Тези най-вероятно идват от театрите, нали? — подхвърли той.

— Именно те са причината да държа отворено до късно през уикендите — кимна мис Мери. — Оказа се, че си струва. На всичкото отгоре и аз съм нощна птица.

Той не беше сигурен дали самият той е нощна птица, или не. По-скоро умееше да включва ума си на работни обороти, когато това се налагаше. В момента обаче биологичният му часовник бе все още настроен на часовото време в Джорджия и всичко беше наред. Все пак ставаше въпрос за пет часа по-рано.

Мис Мери посочи книгата, която той държеше в ръце.

— Публикувана е през хиляда деветстотин и десета година. Брам Стокър е работил за сър Хенри Ървинг, един от най-великите викториански актьори. Освен че бил негов личен секретар, Стокър управлявал и театър „Лисеум“ близо до Странд, който бил собственост на Ървинг. Именно като негов служител Стокър написал най-добрите си книги, включително „Дракула“. Боготворял Ървинг и мнозина са на мнение, че именно той е прототипът на граф Дракула.

— Това не го бях чувал.

— Истина е — увери го тя. — През хиляда деветстотин и трета година Стокър решил да закупи земи от името на сър Хенри и така попаднал на една много интригуваща легенда. Това станало в Котсуолд, близо до Глостършър и селцето Бизли.

Тя разтвори червената книга на страницата със съдържанието и продължи:

— Стокър изпитвал силно влечение към всякакви измами и мошеничества. Ето какво пише той на едно място: „Самозванците и измамниците със сигурност ще процъфтяват под една или друга форма, докато човешката природа е такава, каквато е, а обществото с готовност приема да бъде мамено“. Така той стигнал до идеята за тази книга, в която описва някои прочути измамници, а и други, не чак толкова прочути.

Малоун сведе очи към съдържанието. Повече от трийсет имена, изпълващи почти 300 страници. Скитникът евреин. Вещици. Жени, представящи се за мъже. Фалшивият дофин. Доктор Ди.

— Освен романи и разкази Стокър е написал и четири документални книги — добави мис Мери. — При това без никога да отсъства от работното си място. Останал да служи на великия актьор чак до смъртта му през хиляда деветстотин и пета година. Самият той умрял през хиляда деветстотин и дванайсета година, а тази книга излязла две години преди смъртта му. Спомних си за нея веднага след като прочетох материалите във флашката.

Показалецът й докосна последната част в съдържанието, започваща на страница 283-та. Момчето от Бизли.

Малоун внимателно прелисти книгата и започна да чете. Но само след няколко реда вдигна глава и смаяно промълви:

— Не може да бъде!

— Защо да не може, господин Малоун?

 

 

Катлийн се сбогува с уредника и напусна Инс ъф Корт. Беше ясно, че не само тя, но и Антрим е бил изигран. А след това нея я изпратиха в Оксфорд.

Аз съм в управата на Инър Темпъл. Член съм от петдесет години.

Това бяха думите на Матюс.

После, вече в Оксфорд, по въпроса за Ордена на Дедал:

Човекът, който е разговарял с вас в параклиса, принадлежи към група, с която вече сме се сблъсквали. Именно нейни членове са причакали преди това Блейк Антрим в Инър Темпъл.

Но именно Матюс бе уредил чрез ковчежника на Инър Темпъл да бъде използвана църквата. А не някакъв Орден на Дедал.

Какво ставаше тук? Подозренията й се превърнаха в тотално недоверие.

Телефонът й завибрира. Тя го измъкна от джоба си и погледна номера, изписан на дисплея. Матюс.

— Върнахте ли се в Лондон? — попита той.

— Както заповядахте.

— В такъв случай тръгвайте към книжарницата, която се намира на Риджънт стрийт и Пикадили Скуеър. Името й е „Всякакви стари книги“. В момента там се намира онзи американски агент Котън Малоун, а с него може би е и Иън Дън — момчето, което търсим. Вероятно и флашката.

— Ами Антрим?

— Ситуацията се промени. Изглежда, именно Антрим е изпратил Малоун да открие Иън Дън и флашката. Ясно е, че тя не е у Антрим, затова искам да установите контакт с Малоун и да я приберете. Използвайте всички средства, но действайте бързо.

Тя се запита защо.

— Господин Малоун ще открие, че има причини да се тревожи.

 

 

Гари последва Антрим към друга маса, върху която лежеше някаква книга, скрита под стъклен капак — като онези, които използваше майка му за торти и сладкиши.

Антрим вдигна капака.

— Тази я пазим много внимателно, защото цялата е във восък — поясни той.

— Господин Антрим, защо…

— Наричай ме Блейк.

— Родителите ми твърдят, че винаги трябва да се отнасям с уважение към по-възрастните.

— Добър съвет, но само ако възрастният е съгласен.

— Предполагам, че всичко е наред — усмихна се той.

— Абсолютно.

На Гари не му беше удобно да превключи на малки имена, но замълча и насочи вниманието си към книгата.

— Това е дневникът на Робърт Сесил, най-важният човек в Англия между хиляда петстотин деветдесет и осма и хиляда шестстотин и дванайсета година. Той бил пръв министър по време на управлението на Елизабет Първа и Джеймс Първи. Хайде, разгърни я.

Трошливите като чипс златистозелени страници с накъдрени краища бяха плътно запълнени с ръкописен текст, съдържащ букви и символи.

— Седемдесет и пет хиляди знака, разположени на сто и пет страници — поясни Антрим. — Всичките закодирани с шифър, неразгадаем за специалистите от хиляда шестстотин и дванайсета година до днес. Но ние успяхме да го разбием.

— Какво пише вътре?

— Неща, които могат да променят историята.

Антрим изглеждаше горд от това постижение.

— Трудно ли беше да го разбиете?

— Получихме голяма помощ от съвременните компютри, помогна ни и онзи камък, който ти показах преди малко. Символите върху него съвпадат с използваните в тази книга. Слава богу, че Сесил го е запазил като ключ.

— А аз мисля, че самото използване на шифър е губене на време — отсече Гари.

— И ние мислехме така — усмихна се Антрим. — Но това беше, преди да проучим що за човек е бил Робърт Сесил. Баща ти вече спомена някои неща, които е прочел във флашката. Всичко изглеждаше съвсем на място, когато опознахме Сесил… — Той посочи компютрите. — За щастие, тези машинки са способни да разбият далеч по-сложни кодове от неговия.

Гари разглеждаше страниците.

— Тази книга е на четиристотин години, а? — подхвърли той.

— До последната страница.

Момчето набра кураж и зададе въпроса, който го измъчваше от доста време насам:

— Помня онзи летен ден, когато се срещнахме в мола. Откъде познаваш майка ми?

— Преди години бяхме приятели. Тогава тя живееше в Германия, където работеше баща ти.

Той не знаеше почти нищо за времето, когато баща му бе служил във флота. Имаше само бегла представа за миналото. Боен пилот, служил в различни части на света, преди да стане военен адвокат.

В мазето им все още имаше голям пластмасов контейнер, пълен с униформи, кепета и снимки. Веднъж вече се беше ровил в него, но май беше дошло времето да повтори упражнението.

— А онази среща в мола беше първата между вас след всичките тези години, така ли? — попита той.

— Шестнайсет — кимна Антрим. — После ме преместиха на друго място, тях — също.

Момчето сведе поглед към шифрованите страници в ръцете си.

— Майка ти никога ли не ти е разказвала за престоя им в Германия? — попита Антрим.

Гари вече беше направил своите изчисления. Преди шестнайсет години той дори не е бил роден. Дали пък Блейк Антрим не е познавал мъжа, с когото майка му бе имала връзка?

— Веднъж тя спомена, че по онова време отношенията им с татко били доста обтегнати. И двамата имали свой живот. Случайно да знаеш с кого се е срещала мама?

Антрим помълча известно време, забил изпитателен поглед в лицето му. После промълви:

— Всъщност знам.