Стив Бери
Измамата на краля (30)

29

Малоун се стрелна към вратата, после изведнъж се закова в горния край на стълбището. Подобно на къщата му в Копенхаген, и тук стълбите се извиваха надясно, но площадките бяха с една по-малко. Иън беше зад него.

— Стой тук! — шепнешком му заповяда Малоун.

— Мога да се грижа за себе си.

— Сигурен съм, че можеш. Но мис Мери може би е в опасност, а аз не мога да ви покривам и двамата.

— Окей — моментално схвана момчето. — Иди да й помогнеш.

Малоун насочи показалец в гърдите му.

— Искам те тук, ясно?

От двете страни на стълбището имаше дървен парапет. Малоун се хвана за тях, повдигна се и се хлъзна към първата площадка. По същия начин преодоля и втората, след което спря и напрегна поглед към вътрешността на магазина, от който го деляха последните стъпала. Те бяха петнайсет на брой, а всяко от тях можеше да издаде присъствието му с типичното за дървото скърцане.

Преди да вземе решение обаче, той зърна някаква сянка между лавиците на книжарницата. А след нея и мъж, който тръгна към стълбището.

Малоун бързо се оттегли назад, спря на втория етаж и надникна през парапета. Единият от мъжете от улицата крачеше право към него. Изчака го да стигне до средата на стъпалата, после отново използва парапета. Вдигна се на ръце, залюля се и заби подметките си в лицето му.

После пусна парапета и затрополи надолу по масивните букови стъпала след непознатия, който се търкаляше пред него. Там той направи опит да се изправи, но юмрукът на Малоун отново го запрати на пода. Последва бързо претърсване, в резултат на което пръстите му стиснаха ръкохватката на 9-милиметров автоматичен пистолет.

Пое предпазливо напред. Три редици с книги го деляха от щанда.

— Насам — обади се мъжки глас. — Чакаме те.

Малоун отмести поглед към входната врата, която беше затворена. Зад стъклото се мяркаха неясните фигури на минувачите. Един от тях спря, натисна бравата, после си тръгна.

Малоун стисна пистолета и предпазливо тръгна напред. Стигна до третия ред лавици и надникна.

Вторият мъж беше хванал мис Мери отзад и бе опрял дулото на оръжието си в слепоочието й.

— Бавно и внимателно! — предупреди го той.

Малоун насочи пистолета си към него.

— Какво искате?

— Флашката.

Кой е този тип? И как го беше открил чак тук?

— Флашката не е у мен — спокойно обяви той, продължавайки да държи непознатия на мушка. Беше готов да гръмне негодника при първата появила се възможност.

— Тя е у момчето — заяви мъжът. — Къде е то?

— Откъде знаеш, че е у него?

— Искам я и толкова.

— Дай му я — неочаквано се обади мис Мери.

В гласа й нямаше страх.

— У теб ли е? — учудено попита Малоун.

— В металната кутия под щанда.

Това беше новина за него. Но в очите на жената видя увереност, която го успокои. Беше ясно, че тя иска той да го направи.

Промъкна се към щанда. Мъжът и жертвата му стояха в далечния му край, от външната страна. Малоун мина зад щанда, наведе се и напипа металния контейнер. Отвори капака с лявата ръка, докато дясната с пистолета продължаваше да държи мъжа на мушка. В кутията имаше банкноти и монети, между които беше сгушена и компютърна флашка със същата форма и размери като онази, която вече познаваше.

Той я извади.

— Хвърли ми я! — заповяда мъжът.

Малоун се подчини.

 

 

Иън се спусна от горния етаж по начина, по който го беше направил Малоун — с крака във въздуха и ръце, вкопчени в парапета. Стигна до долния край на стълбите и успя да зърне някакъв мъж, опрял пистолет в слепоочието на мис Мери.

Уплаши се за нея. Тя беше единственият човек на света, който се бе държал мило с него. Без да иска каквото и да било, без да очаква нищо. Просто беше загрижена за него. Предложението й да спи в книжарницата и да пази книгите беше начин да се увери, че той няма да мръзне по улиците. И двамата знаеха, че е така, но не го обсъждаха.

Преди да тръгне насам, той се беше отбил в онази къща да прибере торбичката с книгите, които го свързваха с нея. Достатъчно беше да ги зърне, за да си представи книжарницата, мекия й глас и внимателното й отношение. Ако някога станеше така, че да има майка, много би искал тя да прилича на мис Мери.

До него долетяха гласовете на Малоун и мис Мери, които говореха за флашката в металната кутия. Той се усмихна. Тази жена наистина си я биваше.

После чу как непознатият заповядва на Малоун да му я хвърли и моментално се възползва от мига на хващането, за да измъкне някаква книга от близката лавица.

Успееше ли да го изненада, Малоун щеше да има време да действа.

Вдигна книгата над главата си и извика:

— Хей, педал!

 

 

Малоун чу подвикването на Иън и видя книгата, която летеше във въздуха. Мъжът вдигна ръка да се предпази и той веднага се възползва, насочвайки пистолета в главата му. Но преди да натисне спусъка, мъжът направи рязък скок вляво.

— Залегни! — изкрещя Малоун.

Мис Мери се хвърли на пода. Малоун стреля към лавиците, зад които беше изчезнал непознатият, внимавайки с прицела.

Къде бе Иън?

Успя да се добере до първия ред лавици и погледна към дъното на помещението.

Зърна някаква сянка и хукна по пътеката между последната лавица и прозорците, като използваше за прикритие дебелите дъски.

— Залегнете, и двамата! — отново изкрещя той на мис Мери и Иън.

Поне бе осигурил входната врата.

Но после си спомни нещо друго. Стълбището.

Сякаш в отговор на мислите му от там долетя тропот на крака и той хукна към вратата, която водеше към горните етажи. Пое предпазливо нагоре по стъпалата, като се придържаше към стената. Бърз поглед му позволи да зърне фигурата на непознатия на горната площадка.

Два куршума бръмнаха във въздуха и звъннаха в циментовия под на трийсетина сантиметра от краката му. Зад гърба му мис Мери и Иън потърсиха укритие зад щанда. Уверил се, че те са добре, Малоун изстреля два патрона за разчистване на пътя и се втурна нагоре по стълбите.

Стигна до площадката на горния етаж и се залепи за стената. Вратата пред него водеше към помещенията на втория етаж. Стаята зад нея беше празна, но той забеляза отворения прозорец в дъното. Втурна се натам и надникна. Непознатият се спускаше по противопожарната стълба. Миг по-късно се стопи в мрака.

Разнесоха се нови изстрели от долу, в книжарницата. Шум от счупени стъкла. После още изстрели.

* * *

Катлийн надникна през витрината на „Всякакви стари книги“ и видя някаква жена и младо момче, изправени зад щанда. Край една от лавиците вдясно се надигаше мъж, който дръпна крачола на панталоните си и измъкна пистолет, прикрепен с тиксо към глезена му. Тя бръкна под палтото си за оръжието, което беше получила от Матюс, и се опита да завърти топката на вратата.

Оказа се, че е заключено. Тя ритна долната част, която беше от дърво, но вратата издържа.

Мъжът тръгна към края на редицата книги с пистолет в ръка. Жената и момчето не забелязваха нищо.

Катлийн отстъпи крачка назад и вдигна пистолета. Мъжът я видя и се просна на пода. Миг преди куршумът от оръжието на Катлийн да пръсне стъклото в горната част на вратата.

Навсякъде се разлетяха ситни късчета стъкло. Хората по тротоара се разбягаха. Някаква жена изпищя.

Катлийн огледа вътрешността на книжарницата, но мъжът беше изчезнал. Миг по-късно се появи между лавиците, вдясно от нея. По-далече от жената и момчето, но самата тя се оказа в обсега на оръжието му. Измести се наляво и отново стреля, този път през дупката в счупеното стъкло.

Противникът й се скри зад близката лавица, която изглеждаше направена от солидно дърво. От дулото на пистолета му излетяха пламъчета.

— Всички долу! — изкрещя Катлийн и се просна по очи на тротоара.

Повечето минувачи се бяха разбягали, част от тях тичаха по уличното платно.

Няколко души лежаха на студения асфалт. Три куршума свирнаха в тяхна посока. Зад гърба й се появиха още хора, които бяха забелязали бъркотията, но не знаеха какво става. Някой със сигурност щеше да пострада.

Катлийн отново насочи вниманието си към книжарницата. Точно навреме, за да зърне как мъжът изскача от входа и се смесва с тълпата. Тя се надигна и се прицели.

Но нямаше как да стреля, защото на тротоара имаше твърде много хора.

* * *

Малоун се спусна надолу по стълбите.

— Иън! Мис Мери!

Шумът от улицата нахлуваше през счупеното стъкло на входната врата.

— Тук сме! — обади се мис Мери.

Той се втурна към щанда и с облекчение установи, че и двамата са живи и здрави. После забеляза новото лице на три метра от тях. Жена. Над трийсет, с къса кестенява коса, слаба и привлекателна, облечена в бежово палто. В дясната си ръка държеше пистолет, насочен във вратата.

— Коя си ти, по дяволите? — попита той.

— Катлийн Ричардс, агент от АБТОП. Тук съм по служба.

Като агент на Министерството на правосъдието му се беше случвало да работи с Агенцията за борба с тежката организирана престъпност.

— Защо си тук?

— Надявам се вие да отговорите на същия въпрос, господин Малоун.