Стив Бери
Измамата на краля (7)

6

Гари Малоун беше завлечен в синия мерцедес, където му вързаха ръцете на гърба, а на главата му нахлузиха вълнена маска.

Сърцето му се свиваше от страх. Но кой на негово място не би се страхувал? Той дори се безпокоеше повече за баща си, за чиято съдба не знаеше нищо. Никога не би побягнал, ако Малоун не го беше подтикнал. Може би трябваше да зареже Иън и да остане близо до него. А сега Иън беше скочил от проклетия мост. Като му каза да направи същото. Но кой нормален човек е готов на такова нещо? Норс се опита и се провали. И сега псуваше, седнал в колата с прогизнали дрехи.

Но Гари се принуди да признае, че това момче Иън Дън наистина притежава кураж. Както и самият той.

Вчера си беше у дома и подреждаше багажа си за това дълго пътуване. В главата му цареше пълен хаос, защото само преди две седмици майка му беше признала, че мъжът, когото наричаше татко, всъщност не му е истински баща. А после му бе обяснила какво се беше случило преди раждането му — кратка извънбрачна връзка, след която забременяла. Тя му бе признала, че това била нейна грешка, и му се бе извинила. Отначало Гари прие факта спокойно. Какво толкова се беше случило? Котън Малоун винаги щеше да бъде негов баща. Но после започнаха да го обземат съмнения.

Защото това наистина беше важно. И имаше значение. Кой всъщност беше той? Откъде се беше появил? Къде бяха неговите корени? При майка му, при фамилията Малоун или при някой друг? Нямаше никаква представа, но искаше да знае.

Пред себе си имаше цели десет дни ваканция и нямаше търпение да прекара празниците в Копенхаген, на хиляди километри от Джорджия. Може би защото имаше нужда от бягство. Поне за малко.

В душата му постепенно се трупаше горчивина, която му беше трудно да контролира. Винаги беше демонстрирал уважение към майка си, слушаше я, не й създаваше неприятности. И може би затова лъжите й му тежаха още повече. Защото тя винаги беше настоявала, че той трябва да говори истината.

А защо самата тя не го правеше?

— Готов ли си? — попита майка му, преди да тръгнат за летището. — Току-що разбрах, че ще отскочите и до Англия.

От баща си вече знаеше, че се налага да кацнат в Лондон, за да предадат на местната полиция момче на име Иън Дън, а веднага след това щяха да хванат връзката за Копенхаген. После забеляза, че очите й са зачервени.

— Плакала ли си? — учуди се той.

Тя кимна.

— Мразя да те няма. Толкова ми липсваш.

— Но няма да ме има само една седмица.

— Надявам се да е така — отвърна тя.

Той знаеше какво има предвид — разговора им преди една седмица, когато той за пръв път спомена, че може би трябва да живее някъде другаде.

— Можем да се разберем по този въпрос, Гари — прехапа устни тя.

— Кажи кой е истинският ми баща.

— Не мога — поклати глава тя.

— По-скоро не искаш — процеди той. — Има разлика.

— Обещах си този човек никога да не бъде част от живота ни. Допуснах грешка, че бях с него, но това съвсем не означава, че съм допуснала грешка да имам теб.

Той беше чувал това обяснение и преди, но не му беше много лесно да направи разликата. Може би защото и двете неща се базираха на лъжата.

— Нищо няма да се промени, ако знаеш кой е този човек — добави с треперещ глас тя.

— Но въпреки това искам! — тръсна глава той. — Цял живот си ме лъгала. Знаела си истината, но не си я споделила с никого, включително и с татко. Давам си сметка, че и той е вършил лоши неща. От теб знам, че е имал и други жени. Но мен не ме е лъгал.

Майка му се разтака. По професия беше адвокат и защитаваше хората в съдебната зала. Веднъж я беше наблюдавал как го прави и се бе впечатлил от твърдостта и уменията й. Мислеше, че един ден и той може да стане адвокат.

— Аз съм на петнайсет и вече не съм дете — обяви той. — Имам право да знам истината. Ако не можеш да ми кажеш откъде съм се появил, значи ние с теб имаме сериозен проблем.

— Това означава ли, че ще останеш да живееш в Копенхаген? — попита тя.

А той реши, че няма смисъл да увърта.

— Може би ще го направя.

Тя го погледна през сълзи и тъжно поклати глава.

— Съзнавам, че оплесках нещата, Гари. Грешката е изцяло моя. И ще си понеса последствията.

Той не се интересуваше от последствията. Единственото му желание беше да прогони несигурността в душата си, която нарастваше с всеки изминал ден. Не искаше да я презира, защото тя му беше майка и той я обичаше. Но не му беше лесно.

— Прекарай добре с баща си — въздъхна тя и избърса сълзите си. — Забавлявай се.

Точно това възнамеряваше да направи.

Чувстваше се безкрайно уморен от тези битки.

Родителите му се разведоха преди повече от година, малко преди баща му да напусне Министерството на правосъдието и да се пресели в чужбина. Оттогава майка му излизаше с разни познати, но не много често. Той винаги се беше питал защо. Но темата беше неудобна и нямаше как да я обсъжда с майка си. В крайна сметка това си беше нейна работа.

Живееха в хубава къща в скъп квартал. Той ходеше в едно от най-добрите училища. Оценките му не бяха отлични, но бяха доста над средните. Играеше бейзбол и баскетбол. Не беше опитвал нито цигари, нито дрога, макар че му се предлагаха всеки ден. Беше пробвал бира, вино и малко твърд алкохол, но не остана особено очарован. Беше добро момче или поне се мислеше за такова.

Но защо тогава бе толкова бесен?

В момента лежеше на някакво канапе с ръце, завързани на гърба и вълнена шапка на главата. Единствено устата му беше свободна. Пътуването с мерцедеса бе продължило около трийсет минути. Предварително го предупредиха, че ако издаде дори звук, ще му запушат устата. И той предпочете да мълчи. Което му помогна да си отпусне нервите.

Усещаше движение, но не чуваше звуци. Само някакво далечно звънтене. После някой се приближи и седна до него. Разнесе се шумолене на опаковъчна хартия, последвано от мляскане. Изведнъж усети глад. В ноздрите го блъсна познатият аромат на билкови бонбони, каквито много обичаше.

— Да ти се намира още някой от тези? — подхвърли той.

— Млъквай, хлапе. Имаш късмет, че все още си жив.