Стив Бери
Измамата на краля (20)

19

Седнал на пейката, Антрим гледаше към тъмните води на Темза. Арогантният негодник от Държавния департамент си беше отишъл. Ветеран с двайсетгодишна служба зад гърба, Антрим не понасяше да го командват като някакъв дребен наемник. На всичкото отгоре трябваше да отговаря пред Лангли за смъртта на един оперативен агент, а в такива случаи началниците му изобщо не се шегуваха.

А сега и този неясен срок. Няколко дни. Никой не си направи труда да бъде по-конкретен.

Дали наистина му бяха направили постановка? В много случаи това си беше част от бизнеса. Добър си точно толкова, колкото и последният ти ход. А неговите последни ходове никак не бяха впечатляващи. Беше се надявал, че тази операция ще му донесе спасение.

Идеята му хрумна за пръв път, когато попадна на доклад на ЦРУ от 70-те години на миналия век. Малка и почти неизвестна ирландска политическа партия беше предложила радикален начин за прекратяване на британското присъствие в Северна Ирландия. Напълно в рамките на закона, без употреба на насилие. Не бяха открити никакви доказателства, че идеята е получила подкрепа от когото и да било, въпреки че в доклада бяха описани цял куп конкретни факти. Когато той предложи тази концепция, къртиците в британското разузнаване — вероятно същите очи и уши, които алармираха Лангли за предстоящия трансфер на либийския затворник, моментално изровиха допълнителна информация от отдавна погребани досиета на МИ6. Тя беше достатъчна за одобрението на „Измамата на краля“ и възлагането й на контраразузнаването. Но след година къртовски труд се оказа, че не разполагат с абсолютно нищо. С изключение на информацията, умряла заедно с Фароу Къри.

А и Орденът на Дедал. Два факта, които потвърждаваха подозренията му, че има какво да се открие.

Съзнанието му бе изтерзано от месеците на тревога, планиране и мечти.

Пет милиона паунда. Толкова му предлагаха хората от Ордена на Дедал. Само за да се оттегли. Дали пък да не ги вземе? И бездруго нещата вървяха към провал. Защо да не спечели и нещо за себе си? Особено след току-що получения есемес.

Държим едното момче, но Дън изчезна.

Идиоти. Как бе възможно да изпуснат едно 15-годишно хлапе? Заповедта беше проста и ясна: Прибирате Малоун, сина му и Дън от „Хийтроу“ и ги откарвате в къща, близо до Малката Венеция. Там обезвреждате Малоун и прехвърляте Дън и сина му на друго място. Всичко това вероятно се беше случило, но с изключение на най-важното. Да държат Иън Дън.

Последва второ текстово съобщение:

Интересен видеозапис от бившата конюшня. Гледай.

Къщата близо до Малката Венеция беше оборудвана с апаратура за аудио- и видеонаблюдение. Той влезе в софтуера и откри скритата камера. На екрана на смартфона му се появи записът. Котън Малоун събираше пръснатите по пода дрехи и ги слагаше обратно в голям пътнически сак. Иън Дън стоеше до него и го наблюдаваше.

Антрим приближи дисплея към очите си.

Какъв удар! Малоун и Дън си тръгнаха заедно.

Вчера той си беше изработил план. Безспорно находчив и най-вече изпълним. Но сега в главата му се появи друга идея. Която може би щеше да оправдае премията от пет милиона. Но преди това трябваше да си изясни нещо. Вдигна телефона си и изпрати есемес до своите хора:

Готов ли е телефонът?

Беше ги предупредил да проверят дали работи джипиесът на телефона на Малоун и да открият номера му. Отговорът дойде почти веднага:

Готово.

* * *

Малоун и Иън слязоха от таксито. За късмет, шофьорът се съгласи да приеме американски долари и Малоун го възнагради с една допълнителна двайсетачка.

Специалното скривалище на Иън се намираше в лондонския квартал „Холбърн“. Пресечката гледаше към парк, заобиколен от тясна уличка с едно платно и многоетажни тухлени сгради с разноцветни фасади. Малоун обърна внимание на табелите покрай вратите, указващи, че зад тях има действащи адвокатски кантори. Но той отдавна знаеше, че тази част на Лондон е окупирана от адвокати. Характерно за този квартал бе богатата смесица от колонади, вътрешни дворове и пасажи. Какво бе казал Ричард III в пиесата на Шекспир? Когато бях за последен път в Холбърн, аз обърнах специално внимание на прекрасните ягоди във вашата градина, милорд…

Лехите с ягоди отдавна ги нямаше, а старият пазар се беше превърнал в диамантена борса. За Средновековието напомняше единствено осветеният парк зад алеята — едно безупречно аранжирано пространство, осеяно с чинари.

Наближаваше девет вечерта, но тротоарите продължаваха да са оживени. Една майка подканяше момченцето си да не се размотава и изведнъж му напомни за Пам. Тя винаги преценяваше нещата и си мереше думите, обикновено лишени от емоции. Още го беше яд на нея за начина, по който прехвърли върху него проблемите с Гари. Естествено, поради бремето на вината, която й тежеше от доста време. Но нима не беше проумяла, че не бива да отваря вратите, зад които има само скелети? Преди шест месеца, когато му бе съобщила, че не е истинският баща на Гари, тя беше казала, че иска да бъде честна. Откога, по дяволите? Беше пазила тайната си толкова дълго време. Защо не я беше запазила завинаги? Ако си беше мълчала, нито той, нито Гари щяха да заподозрат каквото и да било.

Какво беше пробудило внезапния й стремеж към истината?

Преди много време, като млад и глупав лейтенант във флота, той беше наранил чувствата й. След това ходиха на брачни консултации, изгладиха отношенията си и той беше повярвал, че искрената му молба за прошка е била чута. Едва десет години по-късно, когато тя го напусна, той си даде сметка, че бракът им не е имал никакви шансове.

Изгубеното доверие никога не се връща.

Беше го чел някъде. И знаеше, че наистина е така. В същото време продължаваше да се пита какво изпитва човек, който е свидетел на все по-здравата връзка между баща и син, но прекрасно знае, че тази връзка, поне частично, е само една илюзия.

Той опипа джиесема в джоба си, очаквайки да звънне всеки момент. Не беше предал на Иън подробности от предишния си разговор. Разбира се, нямаше никакво намерение да разменя момчето. Нуждаеше се от компютърната флашка.

Преметнал двата сака през рамо, той последва Иън по тъмната уличка, която водеше към вътрешен двор, ограден от всички страни от тухлените стени на околните къщи. Светлината от няколко нарядко разположени прозореца беше достатъчна, за да види някаква малка каменна конструкция в далечния край на двора. Веднага разбра какво представлява тя — един от многобройните стари кладенци, пръснати из цял Лондон. Повечето градски квартали носеха имената на водоизточниците, които бяха използвали техните жители: Кембъруел, Кларкс, Сейнт Клемънтс, Садлърс. Съществуваха и свещените кладенци. Повечето от лековитите извори, известни още от времето на келтите, бяха отдавна изчезнали, но не и забравени.

Малоун се приближи и надникна през високата до кръста каменна стена.

— Там няма нищо — обади се Иън. — Запечатан е с бетонна плоча на около метър под отвора.

— Къде е специалното ти скривалище?

— Ей там.

Иън пристъпи към метална решетка в една от тухлените стени.

— Вентилационна шахта, която води към мазето — поясни той. — Никога не е била прикрепена стабилно.

Малоун наблюдаваше как момчето повдига решетката и започва да опипва вътрешността на тръбата. Миг по-късно той направи крачка назад. В ръката му се поклащаше още една найлонова торбичка от „Селфриджис“.

— Над решетката има нещо като лавица — поясни Иън. — Открих я случайно.

Малоун се възхити на изобретателността на хлапето.

— Да се върнем на улицата — предложи той. — Там е по-светло.

Напуснаха вътрешния двор и седнаха на някаква пейка под близкия уличен стълб. Малоун взе торбичката, изсипа съдържанието й и започна да го изследва. Две джобни ножчета, някакви накити, три ръчни часовника, банкнота от двайсет паунда и компютърна флашка с 32 гигабайта памет. Достатъчна за съхранението на огромно количество информация.

— Това ли е тя? — попита той.

Иън кимна.

— На пипане ми заприлича на запалка или на диктофон…

Малоун вдигна флашката и я огледа.

— Какво ще правим сега? — попита Иън.

Очевидно се нуждаеше от застраховка.

— Ще потърсим компютър, за да видим какво има вътре — отвърна Малоун.

* * *

Гари лежеше на канапето. На крачка от него седеше мъжът, който смучеше билков бонбон. По приблизителните му пресмятания от пристигането им тук беше изтекъл още половин час. Завързаните на гърба ръце го боляха, лицето му се потеше под вълнената шапка, ризата му също беше мокра. Успокояваше нарастващото напрежение в душата си с мисълта, че ако тези мъже искаха да му причинят нещо лошо, отдавна биха го направили. Но по всичко личеше, че го искат жив и здрав. Докога ли?

До слуха му долетя силно блъскане, последвано от остър пукот.

— Какво, по дяволите… — започна мъжът до него.

— Хвърли го! — изкрещя друг глас. — Веднага!

Нещо тежко тупна до канапето.

— На пода! Да ти виждам ръцете!

— Хванахме и другия — обади се някакъв глас от доста по-далечно разстояние.

Разнесоха се стъпки, после:

— Лягай! Редом с приятелчето ти!

Нито следа от британски акцент. Тези хора бяха американци.

Дръпнаха вълнената шапка от лицето му и срязаха въжето, което стягаше ръцете му на гърба. Той разтри китки и премигна на ярката светлина, идваща от запалените лампи. Миг по-късно вече виждаше ясно. Подът беше покрит с протъркан златист килим, стените бяха боядисани в кафяво. Пред канапето имаше два еднакви стола. Изкъртената входна врата висеше на пантите си. Дивийн и Норс лежаха по очи на пода. В стаята имаше още трима мъже, всичките въоръжени. Двама от тях бяха насочили оръжията си към пленниците, а третият седеше на канапето до него.

Гари усети как го залива вълна на облекчение.

— Добре ли си? — попита мъжът.

Той кимна.

Мъжът беше по-възрастен, може би на годините на баща му. Но с по-малко коса и повече килограми в талията. Беше облечен с тъмно палто, закопчана риза с колосана яка и тъмен панталон. Бледосивите му очи гледаха загрижено.

— Добре съм — рече Гари. — Благодаря, че ме открихте.

Нещо в този мъж му беше познато. Беше виждал това лице и преди.

— Срещнахме се в Атланта — досети се той.

— Точно така — усмихна се мъжът. — Майка ти ни запозна. Миналото лято, когато бях в Атланта по работа.

Гари си спомни онзи ден в мола, близо до щандовете с храна. Бяха там, за да купят някакви дрехи. Мъжът бе подвикнал, после се бе приближил и бе започнал да разговаря с майка му, докато Гари продължаваше да рови изложените дрехи. Когато си тръгнаха, майка му бе обяснила, че този човек е стар приятел, когото отдавна не бе виждала.

А ето го сега тук.

Гари направи опит да си спомни някакво име, но мъжът го изпревари и се представи:

— Блейк Антрим.