Стив Бери
Измамата на краля (12)

11

Малоун започна да събира нахвърляните наоколо дрехи и да ги тъпче в саковете. Направи му впечатление, че Гари беше сгънал своите така, както той го беше учил. Главата продължаваше да го боли от удара в паважа и всичко се мержелееше пред очите му.

Иън му помагаше, без да прави опити да избяга. Но за всеки случай Малоун беше заел позиция между него и задната стена.

В един момент той спря и седна на земята, за да събере мислите си. Дъждът навън беше преминал в ситен ръмеж. Въздухът беше леден и той бе доволен, че бе облякъл коженото си яке.

— Добре ли си? — подхвърли Иън.

— Не съвсем. Цепи ме главата.

Той вдигна ръка и разтри скалпа си, като внимаваше да не докосва болезнената цицина.

— Не исках да зарежа сина ти — обади се Иън. — Казах му да скача.

— Той не е като теб.

— По време на полета ми каза, че не си истинският му баща.

— Напротив — обиди се Малоун. — Не съм биологичният му баща, но съм истинският!

— Той иска да знае кой е биологичният.

— Така ли каза?

Иън кимна.

Сега не беше време да обсъждат този въпрос.

— В какви други неприятности си се забъркал?

— Не се безпокой, ще се оправя.

— Попитах те друго и искам отговор.

Иън замълча. Но Малоун се нуждаеше от отговори. Късчета от мозайката липсваха. Доскоро това нямаше значение, но след изчезването на Гари нещата се промениха.

— Как стигна от Лондон до Джорджия?

— Когато избягах от колата с компютърната флашка, онези типове започнаха да ме търсят. Посетиха дори мис Мери, но тя не им каза нищо.

— Коя е мис Мери?

— Държи една книжарница на „Пикадили“. Онези ме търсили навсякъде и стигнали до нея. После срещнах един мъж, който ми предложи пътуване до Щатите, и аз приех.

От Стефани Малоун знаеше, че Иън е бил задържан от митническите власти в Маями, докато се опитвал да влезе в страната с фалшив паспорт. Арестували и спътника му — ирландец с няколко заповеди за международно издирване. Така и не станало ясно какви са били плановете му по отношение на Иън. Но безплатните пътувания никога не са безплатни.

— Знаел си, че онзи мъж е престъпник, нали?

Иън кимна.

— Смятах да му избягам още на летището. Мога да се грижа за себе си.

Малоун постави под съмнение последното. Момчето явно е било уплашено до смърт, за да побегне. Стефани му каза, че ЦРУ го издирва от средата на октомври. След залавянето му в Маями (издало го името му) незабавно го прехвърлили в Атланта.

След това им трябвало да му намерят придружител по обратния път за Англия. А именно — него.

— Защо побягна от мен на летището в Атланта?

— Защото не исках да се връщам тук.

— Нямаш ли семейство?

— Не ми трябва семейство.

— Ходил ли си изобщо на училище?

— Не съм чак толкова тъп. Мога да чета. Би било глупаво да ходя на училище всеки ден.

Очевидно въпросът му беше докоснал чувствителна струна.

— Колко пъти си бил в затвора? — продължи разпита Малоун.

— Няколко. Най-вече след едни неприятности, които имах.

Докога ли ще се прави на герой, запита се Малоун. Още в Джорджия беше забелязал страха в очите му при новината, че ще пътуват обратно за Лондон. А също и объркването, изписало се върху лицето на собствения му син.

Допреди две седмици животът на Гари беше спокоен и сигурен. Имаше си майка и баща, семейство, макар и пръснато на два континента. Но днес вече знаеше, че има и биологичен баща. И съвсем естествено искаше да узнае кой е той. Отказът на Пам беше грешка. Гари със сигурност се беше уплашил, че вече не е Малоун. Желанието му да научи произхода си беше най-естественото нещо на света.

— Гари ми каза, че някога си бил таен агент на правителството — обади се Иън. — Като Джеймс Бонд.

— Нещо такова, ама наистина — кимна Малоун. — Ти знаеш ли кой е баща ти?

— Никога не съм го виждал — поклати глава момчето.

— А питал ли си се някога как изглежда?

— Не съм мислил за това. Него просто го нямаше. Майка ми също. Никога не съм изпитвал нужда от родители. Имах достатъчно мозък и навреме разбрах, че мога да разчитам само на себе си.

Това не можеше да е вярно. Децата имат нужда от майка и баща. Поне Малоун мислеше така.

— Трудно е да живееш на улицата, без покрив над главата — заяви той.

— Имам си покрив над главата. Имам и приятели.

— Например?

— Мис Мери, жената с книгите — отвърна Иън и посочи найлоновата торбичка. — Тя ми даде тези книги. Понякога ми позволява да пренощувам в книжарницата, особено когато навън е студено. Тогава мога да чета каквото си пожелая.

— И аз обичам да чета. Имам книжарница.

— Гари ми каза.

— Вие с него доста сте си поговорили.

— Полетът беше дълъг, а и не ни се спеше.

Малоун съвсем не беше изненадан, че момчетата бяха разговаряли помежду си. С кого друг би могъл да си поговори Гари? Със сигурност не с майка си, която не му предлагаше нищо. Нито пък с баща си, който беше научил истината съвсем наскоро също като него.

— Какво каза на Гари за биологичния му баща? — пожела да узнае той.

— Да не се държи като малко дете. Че всичко е окей, докато не сгази лука.

Малоун озадачено го погледна.

— Ние с него сме деца. И току вземем, че сгазим лука. Тогава идва ченгето и става лошо. И ни нареждат какво да правим.

Замълчаха.

— Казах му да направи нещо — обади се след известно време Иън. — С твоя помощ.

Малоун осъзна, че момчето по свой начин се опитва да му направи комплимент.

— Така и не ми отговори защо побягна на летището в Атланта — поклати глава той.

— Ако не беше Гари да ме спре, със сигурност щях да изчезна.

В помътеното му съзнание изплуваха физиономиите на Норс и Дивийн.

— Очакваш, че тук ще ти се случи нещо лошо, нали?

Не получи отговор. Иън гледаше някъде надалече в мрака.

Това беше отговорът, от който се страхуваше Малоун.