Стив Бери
Измамата на краля (44)

43

В хода на разговора раздразнението на Антрим ставаше все по-голямо. Насреща се беше появил познатият гробовен глас, който видимо изпитваше удоволствие от ситуацията.

— Чувате ли какво ви казвам? — гневно попита Антрим. — В тази работа е замесен лично проклетият шеф на МИ6! Той е убил Фароу Къри, а не вие!

— Чувам ви, но предпочитам да не вярвам на онова, което говори някакъв бездомен хлапак. Аз знам какво се случи. Ние издадохме заповедта.

— Катлийн Ричардс е агент на АБТОП. Познавам я лично. Каква, по дяволите, е нейната роля? И това ли знаете?

— Не, тази информация е нова за мен. Но не виждам проблем. Нещата скоро ще приключат. Вие ще си получите парите още преди разсъмване и после ще си тръгнете.

Тук си прав, въздъхна в себе си Антрим. Колкото по-скоро се случи това, толкова по-добре.

— Ако Томас Матюс действително е замесен, той най-вероятно захранва слушателите си с фалшива информация — добави гласът.

Това също беше вярно. Но въпросът с Котън Малоун продължаваше да стои.

— Какво се случи в Хемптън Корт?

— Все още очаквам информация за последния развой на събитията. Засега знам, че Малоун е бил изтласкан към подходящото място за ликвидирането му. Нещата се развиват по план.

— Искам да знам кога ще се случи това.

— Защо се интересувате от Малоун?

— Изобщо не се интересувам от него. Вие сте тези, които проявяват интерес. Той е прочел съдържанието на флашката и така се превръща във ваш проблем, а не в мой.

— Дълбоко се съмнявам. Вие не сте честен човек.

— Вашето мнение изобщо не ме интересува. Вие убивате хора. Може и да не ви се вярва, но МИ6 наистина са замесени. Това означава сериозен проблем с ограничаването на техните действия. И този проблем е ваш.

— Също и ваш — спокойно възрази гласът. — Ако нещата стигнат до ушите на вашите началници, те несъмнено ще се запитат какво всъщност се опитвате да постигнете.

— Което означава, че нещата ще се разчуят и вие ще трябва да се простите със скъпоценната си тайна.

Мълчанието насреща беше доказателство за правотата му.

— При вас ли е Иън Дън? — попита след кратката пауза гласът.

— Да, жив и здрав.

— Дръжте го там, където е. Междувременно ние с вас трябва да се срещнем.

Как ли пък не. Той не беше идиот и отдавна беше осъзнал, че физическото му отстраняване бе най-доброто решение за Ордена на Дедал.

— Няма да стане! — отсече на глас той.

Гласът насреща се засмя.

— Мисля, че молбата ми ви засяга пряко.

Антрим запази мълчание.

— Е, добре — въздъхна онзи. — Предлагам да се срещнем на публично място, където има дори охрана. Надявам се, че това ще ви направи по-спокоен.

— Защо трябва да се срещаме?

— За да ви покажа нещо. Нека разгледаме нещата и под друг ъгъл — вие държите Иън Дън, който е вашата сигурност. Сигурен съм, че ще го скриете добре — на място, известно само на вас. Той е застрахователната ви полица, нали така?

— Защо ви е това момче? Нали ви интересува само флашката?

— Свидетел е на смъртен случай, а ние не обичаме да оставяме следи.

Логично.

За съжаление, в момента изпитваше остър недостиг на хора, което означаваше, че Дън и жената трябваше да останат в склада. Но онези от Ордена на Дедал знаеха адреса.

Какво пък толкова, отново се запита той. На кого му пука? Смъртта на двамата дори беше за предпочитане.

После изведнъж осъзна жестоката истина. Орденът на Дедал бяха единствените му приятели.

— Кажете къде и кога — изрече бързо той.

* * *

Гари остана насаме с мис Мери.

— Изглеждаш ми разтревожен — отбеляза тя.

— Трябва да говоря с мама или с татко.

— Сигурно ти е много трудно — прошепна тя и сложи ръка на рамото му.

— Повече, отколкото предполагах — кимна той.

Тя се обърна към артефактите, струпани по масите наоколо.

— Кражбата на тези неща ме кара да се запитам що за човек е господин Антрим.

— Шпионин. Понякога се налага да върши и такива неща. Преди месец и на мен ми се наложи…

— Лоши неща?

Той кимна.

— Спасих живота на един приятел.

— Смела постъпка.

— Просто реагирах — сви рамене Гари. — Той беше в опасност.

— Но ти не знаеш почти нищо за този човек, който твърди, че е родният ти баща. А по всичко личи, че обичаш човека, който те е отгледал.

— Откъде познавате баща ми?

— Не го познавам. Но снощи го видях в действие. Смел е.

Това беше вярно.

— Не бързай с оценките — добави тя. — Предстои ти да научиш още много истини. Но съзнанието ни е устроено така, че не може да възприеме всичко наведнъж. Затова бъди внимателен.

Тази жена беше искрена. И приличаше на баба му, която също много му липсваше.

— Мама би трябвало да оправи нещата.

— Длъжна е — кимна мис Мери.

— Тя създаде цялата тази бъркотия.

— Но ти не знаеш какво се е случило преди толкова много време.

— Били ли сте омъжена?

Тя поклати глава.

— Тогава откъде знаете?

— Била съм влюбена. Освен собственото си сърце разбих сърцето и на друг човек. Искам да кажа, че вината никога не е само в единия. Никога!

Той се замисли върху тези думи и стигна до заключението, че й е причинил болка.

— Съжалявам.

— За какво? — усмихна се мис Мери.

— Просто се опитвате да помогнете.

— Но не особено сполучливо — въздъхна тя.

Желязната врата в дъното се отвори и Антрим се появи в склада.

— Все още мисля, че трябва да поговоря с мама — понижи глас Гари.

— Какво ще й кажеш?

Той се замисли. В главата му изплуваха мигове от конфликта, родил се през последните две седмици. И най-вече твърдият отказ на майка му да разкрие каквото и да било.

— Не знам…

* * *

Иън видя как Антрим приключи разговора и пусна телефона в страничния джоб на якето си. Ето го шанса, рече си той. Оттегли се към тоалетната и зачака отварянето на външната врата. После изскочи навън, обърна се и пое обратно към мястото, на което беше оставил мис Мери и Гари.

По следите на Антрим. Бързо го наближаваше. Пет метра. Два.

Антрим спря и се обърна. Иън се блъсна в американеца. Дясната му ръка се плъзна в джоба на якето и напипа телефона. После се дръпна обратно. Всичко стана за част от секундата.

— Извинявай, не те видях — промърмори той с обичайното заспало изражение на лицето си.

— Няма нищо — усмихна се Антрим.

Ръката с телефона остана притисната до тялото на Иън, докато Антрим се обръщаше обратно. После той пусна апарата в задния си джоб, надявайки се да не започне да звъни. Ако това се случеше, щеше да му бъде трудно да обясни защо го е откраднал. Изравни се с Антрим и двамата се насочиха към вътрешността на склада.

— Налага се да изляза — обяви американецът. — Искаш ли дойдеш с мен, Гари?

— Разбира се.

Иън улови изражението, изписало се върху лицето на мис Мери. Тя очевидно не беше съгласна с решението на Гари, освен това вече знаеше какво беше направил самият той.

Но не каза нищо. Което на него му говореше много.

— Вие двамата останете тук и всичко ще бъде наред — добави Антрим. — Ще се върнем след два часа.

Иън остана да гледа след Гари и Антрим, които тръгнаха към вратата. После се приближи към мис Мери.

— Бих казала, че този човек изобщо не го е грижа какво ще стане с нас — прошепна тя.

Иън се съгласи.

— Какво открадна?

Той измъкна телефона.

— Прекрасно! — светна лицето на мис Мери.