Стив Бери
Измамата на краля (37)

36

8:30 ч. сутринта

Антрим плати входния билет за Уестминстърското абатство и започна да си пробива път към масивната църква. Мина покрай плочата от черен мрамор на гроба на Незнайния воин и продължи към мястото на църковния хор с прочутите дървени скамейки. В светилището отвъд перилата на олтара бяха коронясвани британските крале и кралици. Очите му се спряха на табелата, обозначаваща гробницата на Ана Киевска, четвъртата съпруга на Хенри VIII и единствената, проявила достатъчно здрав разум да го напусне. През последната година Антрим беше прочел много неща за Хенри, съпругите и децата му най-вече за третото от тях, Елизабет. Доскоро беше убеден, че няма по-ненормално семейство от неговото, но Тюдорите доказваха, че винаги има и нещо по-лошо.

Посетителите бяха много, в което нямаше нищо чудно, тъй като това беше една от задължителните забележителности в Лондон с прочутия Ъгъл на поетите, разкошните параклиси и праха на толкова много монарси. В Америка нямаше нищо подобно. Тази църква беше на хиляда години и бе свидетел на почти всичко, свързано с Англия от нападението на норманите насам.

Той пое по вътрешната галерия към полираното мраморно стълбище, което водеше до параклиса на Хенри VII.

Построен от първия крал на Тюдорите като семейна гробница, по-късно той бе приел името orbis miraculum — чудо на света, и то съвсем заслужено. Масивните входни врати бяха изработени от бронз, в дъбова рамка, украсени с рози, стилизирани лилии и символи на династията на Тюдорите. Залата зад тях беше разделена на три централни пътеки, четири ниши и пет вътрешни параклиса. Между тях бяха подредени редиците дървени пейки, над които висяха знамена, саби, шлемове и шарфове на Рицарите на банята.

Още един древен орден. Създаден от Джордж I и възстановен от Джордж V, днес той беше смятан за четвърти по значение в английската история.

За разлика от Ордена на Дедал, който, изглежда, съществуваше само на сянка.

Богато резбовани ниши, във всяка от които бе изложена статуя, опасваха цялата вътрешна част на църквата под крехките на вид централни прозорци. Но безспорно таванът беше най-забележителната част от този храм. Поддържан от плетеница радиално разположени носещи греди, украсени с ажури и висулки, резбованият покрив приличаше повече на крехка паяжина, отколкото на издялан камък.

Гробницата на Хенри VII се намираше в дъното. Забележителност, белязана от противоречия. Бе по-скоро римска, отколкото готическа. Което беше разбираемо, защото бе изградена от италиански майстор. В момента най-малко седемдесет и пет посетители се наслаждаваха на вътрешността на храма. Той беше провел телефонния разговор още снощи, веднага след като напусна апартамента на анализатора. Казаха му да се появи тук при отварянето на храма и да носи хард дисковете, които в момента лежаха в найлоновата торбичка в ръката му. Многобройните посетители бяха по-голяма гаранция за личната му сигурност, но не кой знае каква. Защото насреща си имаше хора, които бяха храбри и решителни, с широки връзки навсякъде.

Затова той си напомни да бъде нащрек.

— Господин Антрим.

Обърна се. Зад него стоеше жена, наближаваща шейсет, дребна, с прошарена руса коса, стегната на кок. Беше облечена с тъмносин костюм с панталон и късо сако.

— Тук съм, за да ви посрещна — добави тя.

— Как се казвате?

— Наричайте ме Ева.

 

 

Гари се зарадва на появата на Иън и веднага хареса жената на средна възраст с него, представила се като мис Мери. Тя приличаше на майката на баща му, която живееше в центъра на щата Джорджия, на няколко часа път от Атланта. През лятото той прекарваше поне по една седмица при нея, тъй като майка му беше запазила добри отношения с бившата си свекърва. Но по принцип беше много трудно някой да не харесва баба Джийн — спокойна, с благ характер, имаща добра дума за всекиго.

Бяха прекарали нощта в къщата, в която той и баща му бяха отведени предишния ден. Иън му бе разказал за случилото се в книжарницата, а също и за събитията, след като бяха освободили агентката на АБТОП. Гари се разтревожи от действията на баща си, но едновременно с това изпита гордост от онова, което беше направил. Антрим не остана при тях, но се обади да съобщи, че с баща му всичко е наред.

— На сутринта има да свърши още някои неща, а аз го уверих, че ти си добре.

— Спомена ли му за теб и мен?

— Това ще го направим заедно, лице в лице. Най-вероятно утре, след като си свърши работата.

Гари се съгласи.

В момента отново се намираха в офиса на склада. Двамата агенти бяха навън, а Антрим не се виждаше никъде.

— Знаете ли къде е отишъл баща ми? — попита той, обръщайки се към Иън и мис Мери.

— Не ни каза — поклати глава Иън.

Още вчера Гари имаше желание да поговори отново с Антрим, но това се бе оказало невъзможно. А сега реши да сподели какво се беше случило миналата вечер.

— Сигурен ли си, че всичко това е истина? — попита мис Мери, след като той свърши.

— Направихме си ДНК тест, който ще го докаже — кимна Гари.

— Трябва да е било голям шок за теб — поклати глава тя. — Да откриеш истинския си баща точно тук.

— Все пак е добре, че вече знаеш — добави Иън. — Майка ти би трябвало да ти каже много по-рано.

— Може би е имала причини да запази името му в тайна — защити я мис Мери.

— Доволен съм, че разбрах всичко — отсече Гари.

— И какво ще правиш с тази информация? — изгледа го мис Мери.

— Още не знам.

— Къде е Антрим?

— Всеки момент ще се появи. Той е агент на ЦРУ и изпълнява оперативна задача. Баща ми му помага.

Но безпокойството му остана. Спомни си развода на родителите си. Майка му обясни, че годините на тревоги са си взели своето. Тогава той не разбра какво означава това, но вече знаеше. Несигурността за съдбата на любим човек е нещо изключително гадно. Той я изпитваше едва от няколко часа, но майка му беше живяла с нея години. При развода им се ядоса страшно много, може би защото не разбираше какво означава декларацията по-добре разделени, която бяха обявили в един глас. По-късно стана свидетел на огорчението между тях. Примирието беше сключено едва преди месец след всичко, което се беше случило в Австрия и Синай. Но той не забеляза особена промяна в поведението на майка си. Беше все така неспокойна, напрегната, избухлива.

Разбра защо е така едва след като тя реши да му каже истината. Но не направи нищо, за да я облекчи. Категорично пожела да научи името на истинския си баща. А когато тя отказа, я заплаши, че ще отиде да живее в Дания.

Конфликтът се задълбочи. Много повече, отколкото и двамата бяха предполагали.

Сега изпитваше нужда да поговори с нея. И щеше да го направи, но след появата на Антрим или на баща му.

 

 

Антрим реши да й отпусне времето, от което тя се нуждаеше.

— Защо сме тук? — попита той.

— Елате с мен — отвърна Ева и го поведе към гробницата на Хенри VII. — Това е може би най-прекрасният единичен параклис в цяла Англия — започна с тих глас тя. — Тук лежи Хенри със своята кралица. Елизабет Йоркска. Под тях се намира гробницата на Тюдорите, където са положени тленните останки на Джеймс Първи и на момчето Едуард Шести, а наоколо са гробниците на Мери Шотландска, на Чарлс Втори, Уилям Трети, Мери Втора, Джордж Втори и кралица Ана. Тук са дори двамата принцове в Тауър — синовете на Едуард Четвърти, убити от чичо си Ричард Трети. — Тя се обърна и спря пред една от арките, отворена към странична ниша. — А накрая и това…

Той огледа паметника от черно-бял мрамор, ограден от колони с позлатени капители. Издялана от камък женска фигура в кралски одежди.

— Последният дом на Елизабет Първа — добави Ева. — Тя умряла на двайсет и четвърти март хиляда шестстотин и трета година и отначало била погребана отсреща, в гробницата на баща си. По-късно посоченият от нея за наследник на престола Джеймс Първи издигнал този паметник и тленните й останки били преместени тук. Това станало през хиляда шестстотин и шеста.

Приближиха се към гробницата заедно с малка група посетители.

— Обърнете внимание на лицето й — прошепна Ева.

Той направи крачка напред и напрегна поглед. Лице на старица.

— През последните години на управлението й „Маската на младостта“ била наложена със закон. Той забранявал на художниците да я изобразяват по друг начин освен като млада жена. Но забраната не се отнасяла за скулптурното творение на гроба й, което щяло да остане тук завинаги.

Статуята беше с корона на главата и висока яка, прикриваща шията. В едната си ръка държеше скиптър, а в другата глобус.

— Отдолу лежат две тела — добави Ева. — На Елизабет и на нейната полусестра Мери, която царувала преди нея. Но костите им отдавна са се смесили. Погледнете това тук — каза тя и посочи надписа на постамента. — Можете ли да го разчетете?

Той поклати глава.

— „Партньори на престола й в гроба, ние спим тук. Елизабет и Мери, две сестри, очакващи Възкресението.“ Странно, не мислите ли? Да ги погребат заедно.

Той се съгласи.

— И двете са били кралици. Всяка от тях е имала право на собствена гробница. Но вместо това почиват на едно място. Смесването на костите им бил поредният мъдър ход на Робърт Сесил. Никой нямало да знае кои са на Мери и кои на Елизабет. Разбира се, Сесил не е имал никаква представа за сравнителната анатомия и за ДНК тестовете. По негово време общото погребение е било напълно достатъчно.

— Надничал ли е някой долу?

— Не — поклати глава Ева. — Тази гробница не е отваряна никога. Дори по времето на Кромуел и Гражданската война.

— Защо съм тук? — повтори въпроса си той.

Туристите се прехвърлиха на следващата ниша.

— Лордовете прецениха, че ще е най-добре да видите как търсената от вас тайна се пази на едно от най-публичните места в Лондон.

— Лордовете?

— Вече се срещнахте с тях в църквата. Те управляват Ордена. Всеки един получава поста си по наследство — още от хиляда шестстотин и десета година насам, когато организацията била създадена от Робърт Сесил. Естествено, вие знаете за тясната му връзка с Елизабет…

Той наистина знаеше. Сесил беше служил като държавен секретар на кралицата чак до смъртта й.

— Но Сесил е умрял през хиляда шестстотин и дванайсета — отбеляза той.

— Точно така — кимна Ана. — По принцип бил доста болнав. Орденът на Дедал е част от неговото наследство. Той е знаел голямата тайна, от която допреди няколко десетилетия никой не се е интересувал. Тук е мястото да ви похваля за усилията. Никой преди вас не е навлизал толкова надълбоко в тези неща.

Но тази жена не знае цялата истина, помисли си той. Успехът му се дължеше на онзи стар доклад на ЦРУ, който съдържаше много подробности за усилията на малка група дръзки ирландски адвокати, опитали се да разплетат възела още преди четирийсет години.

Ева посочи гробницата.

— Тази статуя на Елизабет е последният паметник в Уестминстър, издигнат върху гробницата на английски владетел. Не ви ли прави впечатление, че той изобразява само Елизабет, въпреки че под него са погребани две кралици? И я представя като старица въпреки изричното й предсмъртно желание?

Антрим мълчеше и слушаше.

— Робърт Сесил контролирал всичко, свързано с погребението на Елизабет и полагането й в гробница. След нея той продължил да служи като държавен секретар при приемника й Джеймс Първи. Именно това му позволило да надзирава изграждането на паметника. Отново ще кажа, че вие сте единственият човек, който разбира значението на този факт.

Така беше. Къри го беше информирал подробно за двамата Сесил, най-вече за Робърт — нисък, прегърбен и с криви крака, които били причина за доста странната му походка. Пронизителният поглед на черните му очи не пречел на репутацията му на любезен, скромен и благ човек.

Съзнавайки физическата си непривлекателност, той майсторски си изградил двойствен образ. Единият на държавен служител — благоразумен, рационален, вдъхващ доверие. Другият на гражданин и джентълмен — екстравагантен, страстен комарджия и ценител на женската красота, което му причинявало продължителни пристъпи на дълбока депресия. Популярността му сред обикновените хора намалявала правопропорционално на службата му в кралския двор. Враговете му се умножавали. Влиянието му постепенно се стопявало, способностите да постига резултати — също. Когато настъпил смъртният му час, той бил мразен от всички. Наричали го „Лисицата“, в лошия смисъл на тази дума. В съзнанието му изплува едно стихче, което според Къри било доста популярно по онова време.

Със ум злокобен и коварен —

капан за враг и мрежа за другаря,

във Хатфийлд днес лежи Лисицата омразна,

що приживе воня и пукна от зараза.

Фактът, че Сесил бе водил шифрован дневник, влизаше в противоречие с потайната му натура. Но както беше споделил Къри, има ли по-добър начин да спечели доверието на поколенията, освен като им остави конкретно доказателство за съществуването на тайната? Свързаните с нея хора отдавна ще са мъртви.

Който контролира информацията, той контролира и резултатите. А единственият човек, който печели от това, е Робърт Сесил.

Ева го побутна към страничната част на паметника и посочи друг надпис на латински, който без усилие му преведе.

Във вечна памет на Елизабет, кралица на Англия, Франция и Ирландия, дъщеря на крал Хенри VIII, внучка на крал Хенри VII и правнучка на крал Едуард IV. Закрилница майка на своята родина, покровителка на религията и либералните изкуства, владееща няколко езика, надарена от Бога с красив ум и красива външност, обладаваща царствени добродетели, далеч надвишаващи присъщите на пола й такива. Този паметник е издигнат от Джеймс, крал на Великобритания, Франция и Ирландия в знак на почит и благодарност към нейните добродетели, благодарение на които наследява споменатите кралства.

Антрим моментално обърна внимание на ключовите думи.

Обладаваща царствени добродетели, далеч надвишаващи присъщите на пола й такива.

На пръв поглед абсолютно безсмислени и незначителни думи, ако човек не знае, че Елизабет Първа не е била такава, каквато е изглеждала.

— Умно, нали?

Той кимна.

— В тази категория попадат голяма част от качествата на Робърт Сесил. Като ренесансов човек с възвишен дух, той несъмнено е имал желание да остави нещо след себе си. Няма никакво съмнение, че е бил именно такъв въпреки всичките си недостатъци.

Къри беше използвал почти същите думи.

— През хиляда шестстотин и шеста година, когато паметникът бил поставен тук, Робърт Сесил бил единственият жив човек, който знаел истината. Следователно само той е бил в състояние да остави тези следи.

Тя кимна към торбичката в ръцете му и той й подаде дисковете.

— В рамките на следващите трийсет минути в сметката, която предварително посочихте, ще бъдат преведени два милиона и половина паунда. Остатъкът ще бъде изплатен след официалното прекратяване на операцията. Което трябва да стане в рамките на следващите четирийсет и осем часа.

— А другият ми проблем?

— Къде е Котън Малоун?

Той вече имаше отговор на този въпрос благодарение на самия Малоун, който му звънна снощи с молбата да поеме грижите за Иън Дън и собственичката на книжарницата. Не му стана много приятно, но въпреки това изпрати един от агентите си да ги прибере. Това беше единственият начин да задържи Малоун там, където го искаше.

— В момента пътува към Хемптън Корт — каза на глас той.