Стив Бери
Измамата на краля (49)

48

Антрим напусна Залата с кралските съкровища и се потопи в ярката светлина на обедното слънце. Във вътрешността се чувстваше далеч по-сигурен, отколкото под открито небе — може би защото там имаше много посетители, камери, охрана и металдетектори.

Но в момента сърцето му се свиваше от ужас. Дениз — агент на Ордена на Дедал? Която го бе разигравала през цялото време? По всяка вероятност операцията е била разкрита още от самото начало. Но какво е накарало британското разузнаване да се намеси точно сега? По всичко личеше, че Фароу Къри е бил убит по заповед на Томас Матюс, а не от Ордена на Дедал.

Той потърси с поглед Гари. Беше му казал да го чака отпред.

Алеите бяха изпълнени с хиляди хора, дошли да разгледат една от най-големите английски забележителности. Сред тълпата, може би на трийсетина метра от него, забеляза Дениз Жерар в компанията на някакъв мъж. В следващия момент двамата се обърнаха и тръгнаха към него.

Едва сега му просветна. Те го искаха именно тук.

Реши да влезе обратно в сградата, но опашката беше твърде голяма. Ако тръгнеше да си пробива път, положително щеше да привлече вниманието на охраната. И съответно да поиска помощ от тях. Това обаче не беше твърде разумно в по-далечна перспектива. Много по-добре беше да си плюе на петите, и то веднага.

Но къде изчезна Гари? Нямаше време да го търси. Момчето можеше да бъде навсякъде. Нищо не можеше да направи. Беше го предупредил да не мърда никъде. Поклати глава и продължи по пътя си около Уайт Тауър, който щеше да го изведе при изходния портал на външната тухлена стена.

Бръкна за телефона си, решил да провери дали твърденията на Дениз за двамата му подчинени в Хемптън Корт отговарят на истината. Но телефонът не беше в джоба му. Опипа останалите джобове, после се огледа. Телефона го нямаше. Отново поклати глава и продължи да се промъква на зигзаг сред тълпата. Бърз поглед през рамо го увери, че Дениз и непознатият стоят на същото място.

Никога не се беше изправял лице в лице с предишните си любовници. Решението за раздяла винаги беше негово — твърдо и трайно. Просто така му харесваше. Не обичаше да удря жени. А когато се стигаше дотам, винаги съжаляваше. Понякога обаче това изглеждаше необходимо. Вината беше изцяло на баща му, но Дениз едва ли би проявила интерес към този факт.

Започнала като бизнес, операцията бързо се превръщаше в личен проблем.

По-сериозен от всякога.

Гари се измъкна от Залата с кралските съкровища. Това не стана лесно, тъй като беше принуден да се смеси с тълпата, за да не бъде видян от Антрим и непознатата жена. Те се бяха изправили встрани от хоризонталния ескалатор и оживено разговаряха до една от остъклените витрини. Антрим беше видимо ядосан.

Какво ли ставаше? И къде беше Антрим сега?

Свърна по някакъв коридор вляво, прекоси го до края, а после зави надясно и пое по павираната алея между Уайт Тауър и една друга сграда, обозначена с табела, на която пишеше „Болница“ и „Оръжейна“. Петдесет метра по-нататък се виждаха стражева кула и част от външната крепостна стена, маркиращи границите на терена. Павираната алея завиваше в обратна посока, минавайки пред внушителната външна фасада на Уайт Тауър. Пред нея имаше изумруденозелена морава, по която подскачаха черни птици. Струпалите се наоколо туристи ги щракаха с телефони и фотоапарати. Гари забеляза Антрим на паважа отвъд пътеката, която минаваше успоредно на страничната стена на Уайт Тауър. Агентът се беше насочил към външния портал.

После зърна жената, с която Антрим беше разговарял във вътрешността на галерията. Тя бързаше след него в компанията на непознат мъж. Край външния портал чакаха още двама мъже, извърнали глави в посоката, от която се приближаваше Антрим. Той, изглежда, не ги беше забелязал, защото често се обръщаше назад, опитвайки се да открие жената и нейния придружител.

Явно беше в беда. И той трябваше да му помогне.

* * *

Малоун не отделяше поглед от лицето на Томас Матюс.

— Нямах избор — заяви по-възрастният мъж. — Наистина ми беше трудно да издам тази заповед.

— Но все пак я издаде — сдържано отвърна Малоун.

— Появата ти промени всичко, и то към по-лошо.

— Ти си убил двама американски граждани.

— Единият беше алчен, а другият прекалено умен. Но ти знаеш, че в нашия бизнес подобни действия не са изключени. Аз имах конкретна задача и това не ми даваше възможност за маневри.

— Но искаш да убиеш и Иън Дън — отбеляза Малоун, после побърза да се поправи: — Не, всъщност трябва да го убиеш.

— Поредното нещастно стечение на обстоятелствата — сви рамене Матюс.

Малоун съзнаваше, че трябва да се махне, и то веднага. Всяка секунда забавяне увеличаваше риска, който вече беше поел.

— Имаш ли представа защо те забърка Антрим? — подхвърли Матюс.

Стоеше изправен, с изпънати рамене. Дясната му ръка стискаше прословутия бастун. Малоун си спомни за някакъв проблем с тазобедрената става, влошаващ се с напредването на възрастта. Именно той беше наложил използването на бастуна.

— Помоли ме да открия Иън Дън и това е всичко.

— Нямах предвид точно това — поклати глава възрастният мъж. — Питам те защо си точно тук, в Лондон?

— Помолиха ме за услуга.

— Май наистина нищо не знаеш — искрено се учуди Матюс.

Малоун мълчеше и чакаше.

— Антрим е уредил именно ти да придружаваш Иън Дън по обратния път от Щатите. Той е бил заловен във Флорида, но специално заради теб са го прехвърлили в Атланта. Защо? Нима във Флорида няма агенти, които биха могли да го придружат до Англия? Но Антрим е посочил теб. После неговият пряк началник се е свързал със Стефани Нел.

— Откъде знаеш това, по дяволите?

— Много отдавна съм в този бизнес, Котън. Имам приятели навсякъде, имам източници. Нима не разбираш, че Гари е бил отвлечен от хората на Антрим?

Не, това не го разбираше.

— Целият този театър е бил в твоя чест.

Малоун изпита ужасното чувство, че изостава най-малко с три крачки от развоя на събитията. Което със сигурност означаваше сериозни неприятности.

Измъкна телефона от джоба си, включи го и набра номера на Антрим. Никой не отговори. След няколко безкрайно дълги сигнала, апаратът се включи на гласова поща.

Неприятностите вече започват, мрачно си помисли той.

— Трябва да тръгвам — обяви той и прекъсна връзката.

— Това не мога да ти го позволя — поклати глава възрастният мъж.

— Аз не съм Антрим! — процеди Малоун. Ръката му продължаваше да стиска пистолета в джоба на панталона.

Долови някакъв шум и се обърна. От вратата, водеща към кабинките за наблюдение на външната стена се появиха двама мъже.

И двамата бяха въоръжени.

* * *

Катлийн затвори вратата на малката стая, където лежаха неподвижните тела на агентите. Тръгна обратно към вратата, от която се излизаше на тенискорта. Гневна, с пистолет в ръце. Тесният коридор беше безлюден. Но през остъклената стена зърна четирима мъже. Двама от тях бяха в градината, въоръжени. Томас Матюс. Плюс Котън Малоун, също въоръжен, но явно в беда. Какво търсеше тук? Би трябвало отдавна да е изчезнал.

— Моля те да хвърлиш оръжието — обяви с равен глас Матюс, обръщайки се към Малоун.

От мястото си над дъното на корта Катлийн имаше възможност да следи развоя на събитията, без да бъде забелязана.

На няколко метра от нея се отвори врата. Тя приклекна под рамката на стъклото, пропълзя напред и хлътна в една от кабинките за наблюдение. Три успоредни реда седалки. Все така приклекнала, тя се плъзна покрай тях и отвори вратичката, водеща към корта.

Беше дошло времето да върне една услуга.