Стив Бери
Измамата на краля (2)

1

Лондон, петък, 21 ноември

6:25 ч. вечерта

Котън Малоун се изправи пред гишето за проверка на летище „Хийтроу“ и подаде двата паспорта на служителя зад стъклото. Единият на негово име, а другият на сина му Гари. Проблемът възникна заради петнайсетгодишния Иън Дън, който беше с тях.

— Той няма паспорт — поясни на служителя Малоун, а после обясни кой е и с какво се занимава.

Краткият разговор по телефона приключи с устно разрешение Иън да влезе обратно в страната. Малоун не се изненада. Отлично съзнаваше, че след като Централното разузнавателно управление желаеше момчето да се върне в Англия, то вече бе уредило формалностите.

Той беше уморен от продължителния полет, въпреки че бе успял да подремне. Коляното продължаваше да го боли от ритника на Иън в Атланта, който беше направил опит да избяга още на летището. За късмет, собственият му син, петнайсетгодишният Гари бе проявил достатъчно съобразителност да събори на земята непослушното шотландче, преди да изчезне.

Услуга на приятел. Което винаги бе проблем. Този път услугата бе за Стефани Нел, бившата му шефка в отряд „Магелан“. Тя го бе уверила, че това наистина е дело на ЦРУ. Бяха й се обадили директно от Лангли. Неизвестно как, бяха научили за появата на Малоун в Джорджия и бяха поискали от него да придружи момчето до Лондон, за да го предаде в ръцете на тамошната полиция. След това двамата с Гари можеха да отлетят за Дания, и то с билети за първа класа, които получиха още в Атланта.

Не беше лошо. Техните билети бяха за икономична класа.

Причините да отлети за Джорджия четири дни по-рано бяха две. Щатската адвокатска асоциация изискваше от своите лицензирани членове задължително присъствие на 12-часов опреснителен семинар, провеждан веднъж в годината. Макар че беше напуснал флота и отряд „Магелан“, той запази лиценза си, а това означаваше, че трябва да спазва изискванията на гилдията. Предишната година присъства на 3-дневен семинар в Брюксел, на който се разискваха особеностите на мултинационалната собственост върху недвижими имоти. Тазгодишният семинар в Атланта беше по международно право. Не беше най-добрият начин да прекара два дни, но той се беше трудил упорито, за да стане адвокат, и не искаше лицензът му да изгори.

Втората причина беше лична. Гари беше проявил желание да прекарат заедно празниците за Деня на благодарността, защото излизаше във ваканция, а бившата му съпруга Пам реши, че едно пътуване в чужбина е добра идея. Той остана доста учуден от съгласието й, но нещата се изясниха миналата седмица, когато тя му звънна в книжарницата, която държеше в центъра на Копенхаген.

— Гари е бесен и задава много въпроси — съобщи Пам.

— Такива, на които нямаш желание да отговаряш?

— По-скоро такива, чиито отговори ще ми причинят болка.

Тази декларация беше доста мека. Защото само шест месеца по-рано тя, отново по телефона, му бе нанесла жесток удар, признавайки, че Гари не е негов син, а плод на кратка извънбрачна връзка преди шестнайсет години.

А сега му беше казала, че и момчето е нещастно. Малоун можеше да си представи какво изпитва, тъй като самият той беше смазан.

— И двамата не бяхме светци, Котън.

Пам обичаше да му напомня тази истина, сякаш той можеше да забрави обвиненията, че бракът им се бе разпаднал единствено заради неговите изневери.

— Гари иска да знае кой е истинският му баща.

— Аз също.

Тя обаче упорито отказваше да му даде каквато и да било информация по въпроса.

— Той няма нищо общо, защото е чужд на всички ни. Точно както жените, с които си бил ти. Не желая да отварям тази врата. И никога няма да го направя.

— Защо тогава си казала на Гари? Нали се разбрахме да го направим заедно в подходящо време?

— Знам, знам. Грешката беше моя, но трябваше да се случи.

— Защо?

Тя не отговори, а той разбираше защо. Пам обичаше да държи нещата в свои ръце. Всички неща, винаги. А тук нямаше как да го направи. Никой не можеше да го направи.

— Той ме мрази — промълви тя. — Виждам го в очите му.

— Защото си преобърнала живота му.

— Днес каза, че може би ще избере да живее при теб.

— Но ти знаеш, че аз никога няма да се възползвам от това, нали?

— Знам. Грешката е моя, а не твоя. А той направо е бесен. Може би една седмица с теб ще му помогне да се успокои.

Малоун бързо откри, че обичта му към Гари изобщо не е намаляла, поради факта че във вените му не тече кръвта на фамилията Малоун. Същевременно не се заблуждаваше, че не му пука от този факт. Бяха изминали цели шест месеца, но истината продължаваше да боли. Защо? Не беше сигурен, че има отговор. Собствените му изневери се бяха случили главно по времето, когато служеше във флота. Беше млад и достатъчно глупав, за да го хванат. А сега изведнъж научаваше, че и тя беше кръшкала. Щеше ли да го направи, ако той беше останал в правия път?

Съмняваше се. Не й беше в характера. Следователно и той носеше вина за сегашната бъркотия.

Бяха разведени повече от година, но тя сключи примирие с него едва миналия октомври. Нещата се промениха след онова, което се случи в Александрийската библиотека. Към по-добро.

А сега и това. Едно момче, за което носеше отговорност, беше гневно и много объркано.

А другото изглеждаше като престъпник.

Стефани му беше разказала част от историята. Иън Дън бе роден в Шотландия. Баща му бе неизвестен, а майка му го беше зарязала рано. Бяха го изпратили да живее при леля си в Лондон. Известно време се появявал и изчезвал, после окончателно избягал. Имаше досие в полицията. Дребни кражби, незаконно проникване, безделие. ЦРУ бе проявило интерес към него, след като един от агентите му бе скочил или бе блъснат пред връхлитащия влак в метрото. Това бе станало на станция „Оксфорд Съркъс“. Според очевидци Дън може би бе откраднал нещо от мъртвеца. А ЦРУ бе решило, че трябва да си поговори с него.

Лошо решение. Но и това не беше негова работа.

След няколко минути щеше да е изпълнил молбата на Стефани Нел, а после двамата с Гари щяха да хванат полета за Копенхаген и да прекарат цяла седмица заедно. Дали приятно или не чак толкова, зависеше изцяло от въпросите, на които синът му щеше да поиска отговор. Но имаше и още един проблем. Самолетът за Дания излиташе не от „Хийтроу“, а от „Гетуик“ — другото голямо лондонско летище, отстоящо на час път в източна посока. Но това нямаше особено значение, тъй като дотогава имаше още няколко часа. Трябваше само да смени известна сума долари за лири, за да си плати таксито.

Напуснаха митническата зона и се насочиха към въртележката за багажа.

Двамата с Гари имаха само два сака.

— Полицията ще ме прибере, нали? — попита Иън.

— Така ми казаха.

— Какво ще стане с него? — попита Гари.

— Трудно е да се каже — сви рамене Малоун. И наистина беше трудно. Най-вече заради намесата на ЦРУ.

Той метна сака си през рамо и поведе момчетата навън.

— Може ли да си получа нещата? — попита Иън.

Още в Атланта Малоун прибра една найлонова торбичка, която съдържаше швейцарско ножче с всички възможни екстри, метална верижка с религиозен медальон, флакон със защитен спрей, сребърна ножичка и две опърпани книги с липсващи меки корици.

„Айвънхоу“ и „Смъртта на Артур“.

Петна по ръбовете, напукано книжно тяло. И двете бяха поне трийсетгодишни, с печат на първа вътрешна страница, гласящ ВСЯКАКВИ СТАРИ КНИГИ и адрес „Пикадили Съркъс“, Лондон. Самият Малоун продаваше подобна стока в книжарницата си, но неговият печат предлагаше съвсем проста информация: КОТЪН МАЛОУН, КНИЖАР, ХЬОБРО ПЛАЦ, КОПЕНХАГЕН. Съдържанието на торбичката беше собственост на Иън, а самата тя беше конфискувана от митническите власти на международното летище в Маями при опита му за нелегално влизане в страната.

— Това зависи от полицията — отговори на въпроса той. — Моите заповеди са да те предам на тях заедно с личните ти вещи.

Въпросната торбичка беше прибрана в сака му и щеше да излезе от там едва след като полицията поемеше момчето. Същевременно Малоун беше нащрек, защото Иън като нищо можеше да побегне. После той забеляза двама мъже с тъмни костюми, които се появиха в далечния край на залата и тръгнаха към тях. Мъжът вдясно — нисък и набит, с кестенява коса, се представи като инспектор Норс.

Малоун стисна протегнатата му ръка.

— А това е инспектор Дивийн — представи колегата си Норс. — И двамата сме служители на градската полиция. Тук сме, за да ви закараме до „Гетуик“ и да се погрижим за Иън Дън.

— Благодаря за транспорта — кимна Малоун. — В противен случай щях да бъда принуден да платя за такси.

— Това е най-малкото, което можем да направим — усмихна се инспекторът. — Колата ни е пред вратата. Една от малките привилегии на полицията, знаете… Можем да паркираме където пожелаем.

Насочиха се към изхода. Инспектор Дивийн зае позиция непосредствено зад Иън. Умен ход, одобрително си помисли Малоун.

— Значи вие отговаряте за влизането му в страната без паспорт? — подхвърли той.

— Точно така — кимна Норс. — Заедно с още няколко колеги, както вероятно ви е известно.

Беше му известно, и то много добре.

Напуснаха терминала и ги лъхна свежият утринен въздух. Хоризонтът беше покрит с гъсти облаци в потискащо сив цвят. Край тротоара беше паркиран тъмносин мерцедес седан.

Норс отвори задната врата и направи знак на Гари. Момчето влезе в колата, следвано от Иън и Малоун. Инспекторът ги изчака да се настанят и затръшна вратата. После се настани на мястото до шофьора, а Дивийн седна зад волана. Напуснаха „Хийтроу“ и не след дълго поеха по магистрала М4. Малоун познаваше пътя, както и целия Лондон. Преди години беше изпълнявал редица задачи на английска територия. Без да брои почти целогодишното си назначение на Острова по линия на флота. С приближаването им към източните покрайнини на Лондон трафикът постепенно се сгъстяваше.

— Ще бъде ли удобно да се отбием на едно място, преди да се насочим към „Гетуик“? — обърна се да го погледне Норс.

— Разбира се. Разполагаме с доста време до полета. Това е най-малкото, което можем да направим в замяна на безплатния превоз.

Малоун наблюдаваше Иън, който зяпаше навън. Не можеше да не се запита какво щеше да стане с него. Оценката на Стефани съвсем не беше добра. Дете на улицата, без семейство, изоставено на произвола на съдбата. За разлика от Гари, който беше мургав и с тъмна коса, Иън беше рус, с много бяла кожа. И между другото, съвсем не приличаше на гамен, а по-скоро на момче, което бе направило погрешен ход. Но той беше млад, а младостта предлага шансове, които по-късно се превръщат във възможности. Именно по това се различаваше от Гари, който водеше обикновен и доста по-сигурен живот. Сърцето му се свиваше при мисълта, че синът му може да се окаже самотен бездомник.

В колата беше топло, моторът бръмчеше монотонно. Клепачите на Малоун неусетно се затвориха, отстъпили пред часовата разлика.

Когато се събуди, той погледна часовника си. Беше дремнал петнайсетина минути. Наложи си да остане буден. Гари и Иън седяха неподвижно от двете му страни. Небето беше потъмняло още повече. Всеки момент над града щеше да се разрази буря. Малоун огледа колата и едва сега забеляза, че в нея липсва радиостанция или някакво друго средство за комуникация. Освен това стелките и тапицерията бяха в безупречно състояние. Никога досега не беше пътувал в толкова чиста полицейска кола.

После той насочи вниманието си към Норс. Кестенявата му коса стигаше малко под ушите, подстригана на черта. Гъста, без да е рошава. Той беше гладко избръснат, с леко наднормено тегло, облечен в обикновен костюм и вратовръзка. Вниманието на Малоун беше привлечено от лявото му ухо, което бе пробито. Но нямаше обица.

— Може ли да ми покажете някакви документи, инспекторе? — небрежно подхвърли той. — Би трябвало да ви помоля за това още на летището.

Норс не отговори. Въпросът очевидно пробуди любопитството на Иън, който му хвърли заинтригуван поглед.

— Чухте ли ме, Норс? Искам да видя служебната ви карта.

— Наслаждавай се на пътуването, човече — подхвърли през рамо англичанинът.

Тонът му не хареса на Малоун и той се приведе над облегалката с намерението да покаже, че изобщо не се шегува. Посрещна го дулото на пистолет, насочен в главата му.

— Това достатъчно ли е? — попита Норс.

— Очаквах карта със снимка върху нея — отвърна Малоун, посочи оръжието и небрежно добави: — Откога градската полиция използва пистолети глок?

Не получи отговор.

— Кой си ти? — смени тона Малоун.

— Неговият пазач — отвърна Норс и дулото на глока се насочи към Иън.

Момчето се пресегна през Гари и улови никелираната дръжка за отваряне на вратата. Тя обаче не помръдна.

— Ключалките за деца са голяма работа — ухили се Норс. — Благодарение на тях палавниците не могат да се измъкнат от колата.

Малоун се втренчи в момчето.

— Ще ми кажеш ли какво става, синко? — попита той.

Иън не отговори.

— По всичко личи, че тези мъже са преодолели много препятствия, за да се запознаят с теб.

— Спокойно, Малоун — подхвърли Норс. — Това изобщо не те засяга.

— Тук си напълно прав — кимна Малоун и се облегна назад.

С изключение на факта, че и собственият му син беше в колата. Норс остана извърнат назад с насочен в Малоун пистолет. Колата продължаваше да си пробива път сред все по-оживения трафик.

Малоун се опитваше да си припомни топографията на Северен Лондон, през който минаваха в момента. Позна моста, по който прекосиха Риджънтс Канал — воден път, който се извиваше като змия през целия град, за да се влее в Темза. От двете страни на четирилентовата магистрала се издигаха внушителни дървета. Сред все по-натоварения трафик Малоун успя да зърне прочутото игрище за крикет „Лордс“, близо до което се намираше прословутата Бейкър стрийт на Шерлок Холмс. Малко по-нататък беше и Малката Венеция.

Прекосиха канала за пореден път и той успя да зърне ярко боядисаните лодки, които се разминаваха във водата. Повечето от тях бяха дълги, но с ниски бордове, за да могат да се промъкват под схлупените мостчета. От двете страни на булеварда с оголени дървета се виждаха дълги редици еднофамилни къщи, между които тук-там стърчаха високи жилищни блокове.

Дивийн насочи мерцедеса към една от страничните улички. Обстановката не се различаваше особено от тази в Атланта, където някога беше имал собствен дом. Три завоя по-нататък влязоха в просторен двор, ограден от трите си страни с високи храсти. Мерцедесът закова пред преустроена конюшня, боядисана в пастелни тонове.

Норс слезе, следван от Дивийн. После отвориха задните врати.

— Излизайте — нареди Норс.

Малоун стъпи на павираната алея, очертана от изумруден мъх. Гари и Иън направиха същото от другата страна. Иън направи опит да побегне, но Норс го сграбчи и заби главата му в колата.

— Прави какаото ти казват! — изкрещя Малоун. — Ти също, Гари!

Норс заби пистолета си в тила на Иън и го притисна с цялата тежест на тялото си.

— Да не си мръднал! Къде е флашката?

— Каква флашка? — попита Малоун.

— Накарай го да млъкне! — процеди Норс.

Юмрукът на Дивийн потъна в корема на Малоун.

— Тате! — изкрещя Гари.

Малоун се прегъна на две в опит да си поеме въздух, но все пак успя да направи знак на сина си, че е добре.

— Флашката! — извика Норс. — Къде е?

Малоун бавно се изправи, притискайки корема си с длан. Дивийн се отдръпна крачка назад и се приготви да му нанесе нов удар, но Малоун го изпревари и коляното му потъна в слабините на Дивийн. В същия миг десният му юмрук се стрелна напред и го улучи в челюстта.

Може да беше просто един замаян от часовата разлика пенсионер, но това съвсем не означаваше, че е безпомощен. Завъртя се със светкавична бързина. Точно навреме, за да зърне как пистолетът на Норс се обръща към него. Трясъкът на единичния изстрел екна в мига, в който Малоун се просна на паважа. Куршумът потъна в храстите зад него. Малоун погледна към полуотворените врати на мерцедеса, зад които беше намерил укритие Норс. Той се изправи, хвана се за покрива и заби крака в далечната врата.

Тя отхвърча от пантите и се заби в Норс. Фалшивият полицейски инспектор се стовари на павираната алея. Малоун се промуши през отворената врата.

Иън тичаше с всички сили към улицата.

— Върви с него! — изкрещя Малоун, срещнал погледа на Гари. — Изчезвай оттук!

В следващия миг челото му издрънча върху влажните камъни. Прониза го остра болка. Беше решил, че е неутрализирал Дивийн, но това се оказа грешка.

Една силна ръка го стисна за гърлото. Легналото положение не предлагаше достатъчно възможности за маневри, а и Дивийн извиваше главата му назад под неестествен ъгъл.

Околните сгради започнаха да се мержелеят пред очите му. Кръвта от разцепеното чело пълнеше очите му. Последното нещо, което видя, преди да потъне в мрака, бяха фигурите на Иън и Гари, които се стопиха зад ъгъла.