Стив Бери
Измамата на краля (45)

44

Малоун гледаше как Катлийн Ричардс изчезва от тухления зид. Таня беше завъртяла докрай ръчката на газта и лодката се плъзна покрай отрупано със зеленина продълговато островче в средата на реката, което скри гледката към двореца.

В главата му се въртеше един настоятелен въпрос: ако онези в тунела са го преследвали с цел да го убият, дали не са получили задачата да ликвидират и Ричардс? Той й беше дал възможност да избира и тя го беше направила. Но дали това наистина беше нейният избор?

— Трябва веднага да се върна обратно — извика той към Таня.

— Мислите, че тя е в опасност?

— Не знам. Но трябва да разбера.

Той насочи поглед към игрището за голф, простиращо се край брега от страната на двореца. Единственото в Англия, разположено в кралски парк. Преди време беше играл на него. Посочи го на Таня и тя се насочи към брега, намалявайки оборотите на двигателя.

— Не можете да се приберете у дома, защото вече са ви идентифицирали — подхвърли той.

— Нямах такива намерения — поклати глава тя. — Имах намерение да погостувам на Мери…

— Мери е прибрана на сигурно място. Кой е любимият ви хотел в Лондон?

— О, боже. Харесвам много хотели, но ако трябва да бъда честна, най-любимият ми е „Горинг“ в „Белгрейвия“, близо до Бъкингамския дворец. Изключително елегантен хотел!

— Идете там и си вземете стая. Каквато пожелаете.

Очите на Таня светнаха.

— Какъв хубав жест! Но какво да правя там?

— Ще чакате да ви взема. Ако няма свободни стаи, ще ме чакате във фоайето.

— Може би няма да им е приятно — колебливо отвърна Таня.

— Поръчайте си храна и няма да ви закачат — усмихна се той. — Ако възникнат някакви проблеми, аз ще звънна на рецепцията и ще ви оставя съобщение. — Той измъкна флашката от джоба си и й я подаде. — Вземете и нея…

— Това ли е чела Мери?

Той кимна.

— Разчитам да я пазите като очите си.

— Бъдете спокоен, господин Малоун.

— И час по-скоро изчезвайте от тази река.

— Само ще я прекося, а после ще оставя лодката на пристана и ще хвана такси.

— Имате ли достатъчно пари?

— О, да, благодаря — отвърна тя. — Притежавам кредитна карта с доста висок лимит.

Той не се съмняваше, че тази жена ще се оправи. Вече го беше доказала.

Скочи на брега. Пистолетът беше на мястото си, в колана на гърба му. Тежестта му действаше успокояващо.

— Помнете какво ви казах — обърна се към Таня той. — Не мърдайте от хотела, докато дойда.

— Знам как се изпълняват инструкции — кимна тя. — А вие гледайте да не пострадате.

Малоун нямаше такива намерения, но все пак не би се обзаложил, че ще измъкне жив и здрав.

Таня подаде газ и лодката се насочи към средата на реката. Той остана да гледа след нея, докато пърпоренето на извънбордовия мотор заглъхна надолу по течението.

От брега започваше широка, покрита с чакъл алея, която стигаше до старателно подстригана морава, заобиколена от високи шубраци. В съзнанието му изплуваха спомените за особеностите на игрището за голф, най-вече за издигнатите полянки, разделени от дълбоки долчинки. В далечината се виждаха мъже със стикове в ръце, но той продължи пътя си към двореца, който се намираше на около шестстотин метра по-нататък.

Напусна игрището и пое по затревена алея с липи от двете страни. Вдясно от него се простираше дълъг канал. Някъде тук трябваше да се намира Метусалемският дъб, чиято възраст според някои надхвърляше 750 години. Малоун се отправи към отворената метална врата в дъното на алеята. Тревата свършваше малко пред нея, заместена от ситен чакъл. Отстрани се виждаха високи тисове, подрязани във формата на гъби. Встрани от тях бълбукаше малък фонтан.

Малоун забави крачка, напомняйки си да внимава. Отново беше в обсега на камерите. Наоколо се тълпяха туристи, които се възхищаваха на цветята и добре оформените дървета. Източната фасада на двореца се издигаше право насреща му, а вдясно от нея бяха струпани по-старите спомагателни постройки.

Катлийн Ричардс крачеше между двама мъже под други, подстригани високо тисове. На два метра пред тях вървеше друга жена. Той спря, после потърси укритие зад дънера на близкото дърво.

Преведоха Ричардс покрай бароковата част на двореца и продължиха към сградите, зад които се намираше главният вход. Малоун прекоси широката, покрита с чакъл пътека и потърси укритие зад друго дърво, от което се виждаше по-добре. Групичката хлътна в последната сграда — издължен правоъгълник със скосен покрив и редица тесни прозорци на втория етаж. Който изобщо не беше етаж.

Малоун го знаеше, защото беше влизал в тази част на Хемптън Корт.

Катлийн не беше в състояние да направи каквото и да било. Нямаше къде да избяга. Градините наоколо бяха открити и равни, без да предлагат никакво укритие. Което не беше добре за нея. Бяха я заловили на брега на реката, след което я преведоха през Тайната градина обратно към двореца и покрай табелата с надпис КРАЛСКИ ТЕНИСКОРТ.

Насочиха се към отвор в тухления зид, препречен от метална врата, която меко се захлопна след тях. Поеха по тесен остъклен коридор, който гледаше към някогашния тенискорт на Хенри VIII — един от първите в Англия. Наоколо нямаше никой. Нито туристи, нито обслужващ персонал.

Завиха зад ъгъла и продължиха покрай късата страна на корта. В дъното се виждаше друга врата, която най-вероятно водеше към складовете и работилниците. Направиха й знак да влезе в стая, в която имаше маса със столове и кафемашина. Приличаше на помещение за почивка.

Ева Пазан влезе с нея, а тримата мъже останаха отвън.

— Сядай — разпореди се Пазан и затвори вратата след себе си. — Трябва да обсъдим някои неща.

Малоун напусна градината с фонтана и се насочи към входа на кралския тенискорт. Приближи тухления зид, който се виеше около Тюдоровата част на двореца, зави зад ъгъла и видя табелата, която съобщаваше, че обектът е затворен за посещения.

Натисна дръжката на вратата. Беше заключена. Вратата беше метална, с подвижни жалузи в горната и долната част. Той вкара ръката си в горния процеп, протегна се и успя да стигне до дръжката от вътрешната страна. Вратата се отвори. Той измъкна пистолета, пъхна се в процепа и побърза да затвори след себе си.

Вдясно имаше тесен коридор, който вървеше успоредно с покрития корт. Високите прозорци позволяваха на слънчевите лъчи да го обливат с ярката си светлина. Отвъд стъклата се виждаше дълга редица места за зрителите. На крачка от мрежата стоеше мъж, облечен в костюм с жилетка.

Томас Матюс.

— Заповядайте, господин Малоун — подвикна възрастният мъж. — Отдавна ви чакам.