Стив Бери
Измамата на краля (18)

17

Антрим се приближаваше към Тауър, древната цитадела на река Темза, и живописния Тауър Бридж наблизо. На мястото на дълбокия ров, ограждал някога крепостта, днес зеленееше морава, осветена от редица лампи. От реката полъхваше хладен нощен ветрец, който беше прогонил бурята.

Той познаваше това място още от детството си. Все още помнеше струпаните наоколо магазинчета за платове и дрехи и индийски ресторанти. Някога Ийст Енд беше сметището на града, около което се заселваха най-вече имигранти. Следващият ден беше събота, пазарен ден. Това означаваше, че околните улички и алеи щяха да бъдат пълни със сергии, предлагащи плодове и дрехи втора употреба. Като хлапе беше бродил между тях, жаден да опознае живота. Беше се сближил с много от търговците.

Обектът пред него забави крачка пред плаката, рекламиращ някакво кабаретно шоу, после прекоси улицата.

Вдясно се издигаше грамадата на многоетажен паркинг, но тъмнокосият мъж го подмина с умерена крачка. Високо над Тауър плющеше националният флаг, облян от светлината на прожектори. По това време на денонощието крепостта беше затворена за посетители. Будките за входни билети бяха тъмни и празни. По брега на Темза отвъд тях се виждаха хора, които разглеждаха осветения Тауър Бридж в далечината, оборудван с действащи дори в този късен час светофари.

Тъмнокосият се насочи към брега на реката и седна на една пейка. Антрим се приближи и седна до него.

Студенината на камъка бързо проникна през панталона му. Сякаш за да напомни за приближаващата се зима. Слава богу, че носеше ръкавици и подплатено палто.

— Надявам се да е важно — обади се другият мъж. — Имах планове за тази вечер.

— Току-що убиха един от хората ми.

Мъжът продължаваше да гледа водата.

Антрим му разказа какво се беше случило в „Сейнт Пол“. Мъжът, който беше вторият човек в посолството на САЩ, бавно се обърна и закова поглед в лицето му.

— Англичаните знаят ли какво правим? — попита той.

Срещата беше уредена от Лангли веднага след като той докладва за инцидента, умишлено пропускайки някои подробности. Най-вече самоличността на убиеца и случилото се в Темпъл Чърч.

— Не знам — отвърна той. — Но нещата са под контрол.

— Нима? — попита с недоверие мъжът. — Наистина ли са под контрол, Антрим?

Намираха се на обществено място и бяха длъжни да спазват благоприличие.

— Разбираш ли какъв е залогът, Антрим? — добави мъжът.

Естествено, че той разбираше. Но сметна, че най-добре бе да използва димната завеса на добронамереността.

— Защо не ме просветите? — подхвърли той.

— Правителството на Шотландия е взело решение да освободи Ал Меграхи. Пълно безумие. На борда на онзи самолет загинаха четирийсет и трима граждани на Обединеното кралство, на земята умряха единайсет шотландци. Но по всичко личи, че тези хора имат къса памет.

— В полет сто и три на „Пан Ам“ изгуби живота си и един резидент на ЦРУ. Нещастието не подмина и Военното разузнаване, и Службата за охрана на дипломатическия корпус. Четирима агенти на тези ведомства бяха на борда, пътувайки за дома. Затова много добре разбирам какъв е залогът.

— Получихме уверения, че ти разполагаш с начин да спреш тази глупост. Но това, разбира се, беше преди година. И ето ни тук, неспособни да спрем каквото и да било. Освобождаването на онзи затворник ще покаже на целия свят колко сме слаби. Представяш ли си какво ще се случи след това? Кадафи ще ни се изсмее в лицето, а после ще покаже Ал Меграхи пред всяка камера, която е готова да го заснеме. С кристално ясното послание: Съединените щати не могат да убедят дори най-близкия си съюзник да не освобождава масов убиец, сред жертвите на който са и граждани на Великобритания. Това повдига един прост въпрос, на който трябва да получа отговор. Можеш ли да спреш това, Антрим?

Той все още чакаше потвърждение, че онази бъркотия с Котън Малоун и Иън Дън е приключила успешно. И вече започваше да се тревожи, че въпросното потвърждение се бави.

— Единственият начин да го спрем, е да притиснем англичаните — отговори на въпроса той. — Шотландците не правят нищо без съгласието на Лондон. Те нямат собствена политика. И двамата знаем, че шотландското правителство действа с мълчаливото съгласие на англичаните. Една дума от Лондон би отменила сделката с либийците.

— На мен ли го казваш — мрачно поклати глава събеседникът му.

— В момента работя върху нещо, което ще принуди англичаните да действат.

— За което ние нямаме никаква информация.

— Ще я получите, но когато му дойде времето. Единственото, което мога да кажа, е, че сме близо. Много близо.

— За съжаление, времето ти изтича. По последни сведения трансферът ще се реализира през следващите няколко дни.

Това беше ново за него. Поредният пропуск на Лангли. Който означаваше, че тревогата най-вероятно щеше да бъде отменена. Особено след смъртта на агента, който участваше в операцията. Дали пък не го бяха подхлъзнали умишлено, запита се той. Такива неща се бяха случвали и преди. Никой от висшите ешелони, тоест от директор нагоре, нямаше да поеме вината за грешките, допуснати от подчинените му.

Ти си дребно човече, което не струва нищо.

Още се чувстваше жегнат от думите на Дениз, изречени в Брюксел.

— Жалкият либийски мръсник трябваше да бъде обесен или разстрелян, но тъпите шотландци нямат смъртно наказание — процеди дипломатът. — Според тях това е прогресивно. Според мен обаче е пълна глупост!

По неизвестни причини англичаните демонстрираха желание да пренебрегнат мнението на най-близкия си съюзник по този въпрос. Ако ЦРУ не беше научило за тайните преговори, никой нямаше да разбере нищо преди окончателното сключване на сделката. За късмет, въпросните преговори се бяха затлачили на по-ниско ниво. Но вече бяха на път да се финализират.

— Ти си на ход — добави мъжът до него. — Ние не можем да принудим Лондон да направи каквото и да било. Опитахме всичко — убеждение, оферти, компенсации. Дори и молби. Но Даунинг стрийт отсече, че няма да се намесва. Остава единствено вашата операция. Можеш ли да я осъществиш?

Антрим беше работил за Централното разузнавателно управление достатъчно дълго, за да знае, че когато един объркан политик на властови позиции те пита можеш ли да направиш нещо, правилният отговор е само един.

Същевременно обаче си даваше сметка, че той ще бъде лъжа. На практика не беше по-близо до решаването на проблема в сравнение с времето преди месец, а и преди година. Повторната поява на Иън Дън му даваше известни надежди, но те бяха много далече от спасението.

По тази причина каза единственото, което можеше да каже.

— Не знам.

Дипломатът отново извърна глава към реката. По течението й плаваха последните за деня туристически корабчета, насочили се на запад към Гринич.

— Поне си честен — тихо рече той. — Нещо, което не може да се каже за други хора.

— Имам един въпрос — вдигна глава Антрим. — Защо англичаните не желаят да се намесят? Това не е типично за тях. Какво ще спечелят от освобождаването на този престъпник?

— Отговорът е сложен и не те засяга — изправи се дипломатът. — Просто си свърши работата. Или поне онова, което е останало от нея.

След тези думи той му обърна гръб и се отдалечи.