Стив Бери
Измамата на краля (43)

42

Малоун грабна едно от фенерчетата, окачени на алуминиевото табло — модерно допълнение към древната обстановка, и последва Таня по наклонената пътека, която свършваше пред перпендикулярно разположен тунел.

— Трябва да благодарите на късмета си, господин Малоун — обади се Таня. — Малко хора са виждали това, което се намира тук. Трикилометров подземен лабиринт, прокопан под двореца. Великолепно съоръжение за времето си. Благодарение на него са докарвали вода от километри разстояние, за да решат сериозните проблеми, предизвикани от тоалетните и отпадъците от кухните. — Фенерчето й се насочи надясно, после наляво. — Натам — реши тя. — Към река Темза.

Ниският тесен тунел правеше почти обратен завой. Стените му бяха облепени с боядисано в бяло тухли с петна от мухъл.

— Според легендата любовниците на Хенри са били превеждани именно по този тунел.

— А на вас явно ви допадат подобни легенди.

— Така е — засмя се тя. — Но сега трябва да побързаме.

Поеха наляво. Подът имаше лек наклон. Очевидно, за да се използва земното притегляне за оттичане на нечистотиите. В средата му беше издълбана тясна вада, запълнена със застояла вода, която на места се оживяваше.

— Змиорки — поясни Таня. — Безобидни са, но най-добре е да вървите встрани.

Което той вече и правеше. Чувстваше се кипящ от енергия и в състояние да измине големи разстояния. Във флота беше летял с изтребители, беше скачал с парашут, беше се гмуркал в морските дълбини. А по време на службата си в отряд „Магелан“ се беше изправял лице в лице с въоръжени бойци, изгарящи от желание да го убият. Подземията бяха единственото нещо, което ненавиждаше. Многократно беше попадал в подобни помещения и се беше измъквал с усилия на волята. Въпреки това обаче никога не беше успявал да се отърве от тягостното чувство, че е заобиколен от тонове пръст.

За разлика от него Таня Карлтън се чувстваше като у дома си.

— Идвали ли сте тук и преди? — попита той, опитвайки се да не мисли за ситуацията, в която беше попаднал.

— Много пъти. Преди време дори ни възложиха да проучим тунелите, които се оказаха наистина забележителни.

Той насочи фенерчето към тъмните дупки в стената близо до тавана на тунела.

— Отточни тръби — поясни Таня. — Събират дъждовната вода и я отвеждат към реката.

Направи му впечатление, че нищо наоколо не беше заковано, залепено или замазано. Тухлите бяха подредени плътно една до друга без никакви свързващи материали. Ако Малоун не беше наясно, че градежът е на повече от петстотин години, със сигурност щеше да се почувства изложен на опасност.

— Скоро ще подминем двореца — добави Таня. — Той е разположен на доста обширна площ. После ще минем под градините и накрая ще стигнем до един от изходите на тунела.

Кухните се намираха в северната част на двореца, а реката беше на юг. Разстоянието между тях беше горе-долу колкото три футболни игрища. Предостатъчно от негова гледна точка, тъй като трябваше да го преодолее под земята.

— Не мирише чак толкова много за отходен канал — отбеляза на глас той.

— Как ще мирише, господи! — възкликна Таня. — Та той не е бил използван от столетия. Изхвърлянето на отпадъци в реката отдавна е забранено. Оттук изтича предимно дъждовна вода, освен това има специално назначени хора за поддръжката. През вратата, която използвахме, са минавали слугите на Хенри, които се грижели канализацията да не се запуши.

Тази жена се държеше съвсем спокойно, без да изпитва никакво смущение или объркване от ситуацията, в която беше попаднала. Но той въпреки това пожела да й се извини.

— Съжалявам, че ви забърках във всичко това.

— Глупости! Отдавна не бях изпитвала подобно вълнение! Мери беше права, като ме предупреди да очаквам приключения. Тя каза ли ви, че преди време съм работила за СИС?

— Не. Очевидно го е пропуснала.

— На млади години бях анализатор. Бих казала, доста добър анализатор… — Тя замълча за момент и продължи да крачи напред. — Тази работа не е толкова вълнуваща като вашата някога, но ме научи да разсъждавам трезво.

— Нямах представа, че знаете с какво съм се занимавал.

— Мери каза, че сте били американски агент.

От време на време му се налагаше да се навежда, но Таня нямаше този проблем. Фенерчетата осветяваха терена на седем-осем метра пред тях. Край краката му продължаваха да подскачат змиорки.

После долови някакъв шум зад гърба си и се закова на място. Гласове.

— О, боже! — спря се и Таня. — Страхувам се, че в акцията участват и хора от персонала на двореца. Само те могат да отворят онази метална врата.

* * *

Катлийн се приземи на алеята, посипана с дребен чакъл. Пред очите й се простираше Тайната градина, запълнена с тисови дръвчета с пирамидална форма, зеленики с кълбовидни корони, фонтани, статуи и дълги редици старателно подрязани храсти. Между тях се виеха тесни и широки пътеки, предлагащи примамлива разходка сред красивия природен декор.

Тя реши да тръгне в обратна на реката посока, към задната част на двореца. От там щеше да опише широк кръг и да се насочи към гарата, разчитайки да хване някакъв превоз. Все едно за къде. Важното беше час по-скоро да се махне от това място. Имаше нужда от време за размисъл. И за вземане на решения, този път задължително разумни. За съжаление, имаше само едно място, от което можеше да получи помощ. С АБТОП беше свършено. Никой там нямаше да си мръдне пръста за нея. Същото се отнасяше и за полицията. Само Томас Матюс беше в състояние да й помогне.

Но дали бе така наистина? Дали той щеше да пожелае да го направи?

Тя продължи по пътеката към задната част на двореца, после зави наляво.

На петдесет метра пред нея стояха Ева Пазан и мъжът, който я придружаваше вътре. Засякоха я моментално. Катлийн се завъртя и хукна обратно. Пред нея нямаше нищо друго освен оборудвани с камери сгради.

Затова реши да поеме наляво към реката и отново се гмурна в океана от цветове на Тайната градина.

* * *

Малоун разбираше, че имат известна преднина, но се запита накъде го води Таня. Мисълта за преследвачите зад тях многократно усилваше неприятното чувство, че се намира под земята. В един момент беше готов да спре и да се конфронтира с тези хора. Ако наистина бяха от МИ6, не би трябвало да има проблем с тях. Същото важеше и за полицията. Какъв бе възможно най-лошият сценарий? Арест? Стефани Нел щеше да го освободи незабавно.

— Вече сме съвсем близо — обади се Таня.

Преследвачите им би трябвало да са въоръжени с фенерчета, но мракът зад тях беше все така непрогледен. В такова затворено пространство ефективността на фенерчетата със сигурност бе доста ограничена. Но това означаваше, че и техните осветяват само няколко квадратни метра отпред. Пред очите му се появи стълба, която водеше към някакъв процеп в тавана.

— Ей, Малоун — прозвуча един глас от тунела. Придружен от ехо, което издаваше наличието на известна дистанция. — Даваме ви само един шанс. Спрете и ни изчакайте.

Таня се хвана за стълбата, а той й направи знак да поеме нагоре с максимална бързина.

— Това не е твоята битка, Малоун — извика гласът. — Не си струва да умираш за нея.

Да умира? Ръцете му се вкопчиха в стълбата. Беше солидна и здрава, изработена от алуминий.

— Кои сте вие? — извика в отговор той.

— Това не те засяга.

Малоун напрегна поглед към тъмния тунел вляво от себе си. Далече вдясно се долавяше бледо сияние. По всяка вероятност там беше изходът към Темза. Над главата му също се появи светлина. Таня беше отворила капака на късия проход в тухления таван.

Нещо изтрещя и той се стресна. После се разнесе нов трясък. Последван от още няколко. В тунела се стреляше.

Куршумите звънтяха в тухлените стени. Той беше над тях, съвсем близо до изхода, но въпреки това се опасяваше от рикошет. Добра се до повърхността за броени секунди и побърза да затръшне капака и да сложи резето.

— Слава богу, че този изход никога не се заключва — обяви с облекчение Таня. — Преди няколко години прокопахме този тунел като допълнителна мярка за сигурност.

Той се огледа. Намираха се на юг от двореца и на запад от Тайната градина, от която ги делеше тухлен зид, обрасъл с високи храсти. Съвсем близо до тях се виждаха очертанията на Банкетната къща, построена на брега на реката. Тя беше затворена и очевидно празна, но отвъд храстите долитаха гласове. Там трябваше да е Градината с езерата. Той я познаваше от предишните си посещения и дори се беше разхождал в нея. В многобройните езерца бяха държали жива риба, готова всеки момент да потегли за кухнята.

— Това стрелба ли беше? — попита Таня.

— Страхувам се, че да. Трябва час по-скоро да се махаме.

Нещата се бяха променили. Онези мъже бяха тук с намерението да го ликвидират.

Малоун се наведе да разгледа капака. От външната му страна имаше стоманен лост за отваряне, който се движеше успоредно с другия, монтиран отдолу. Огледа се, търсейки нещо подходящо. Каквото и да е. Откри го близо до централното езерце. По-точно на пътеката, която пресичаше тревата и цветните лехи. Тя беше павирана с плоски камъни. Втурна се натам и успя да измъкне един от тях, макар и с цената на доста усилия. Защото беше тежък, с диаметър поне трийсетина сантиметра, плътно забит във влажната почва. Пренесе го обратно до капака и го сложи редом с лоста на резето. Това вече беше по-солидна ключалка. Ако някой се опиташе да отвори отдолу, лостът щеше да опре в камъка.

— Накъде? — погледна към Таня той.

Беше ясно, че тя неслучайно го изведе от тунела именно тук.

— Натам — отвърна тя и посочи Банкетната къща на брега на реката.

* * *

Катлийн продължаваше през Тайната градина към реката. Безупречно поддържаните храсти бяха твърде ниски, за да предлагат някакво укритие. От двете страни на широката, посипана с чакъл алея към централния фонтан имаше дълги редици квадратно подрязани храсти, които й стигаха едва до коленете. Хората наоколо не бяха много, но все пак достатъчно. Ева и придружителят й се появиха в далечния край на градината и се насочиха към нея.

Тя се замисли как да използва по най-добър начин пистолета, с който, за щастие, не се беше разделила. Ако се наложеше, щеше да си пробие път с огън. Но липсата на подходящи укрития й пречеше да вземе окончателно решение. По тревата от двете страни на алеята имаше доста статуи, някои от тях достатъчно големи, за да се скрие зад тях. Но пространството до там и обратно беше абсолютно голо.

Затова тя продължи право напред.

* * *

Малоун и Таня заобиколиха Банкетната къща. Дребничката жена изглеждаше абсолютно уверена в онова, което вършеше. Прекосиха малка морава с няколко голи дръвчета и се озоваха пред двуметрова тухлена стена, която разделяше имението от тясна бетонирана пътека, следваща извивките на Темза.

— Живея точно отсреща, в къща от другата страна на реката — поясни тя. — Всеки ден идвам на работа с лодка.

Умна жена, рече си той, опитвайки се да скрие усмивката си. През цялото време си беше задавал въпроса как щяха да се измъкнат от стотиците декари, заобикалящи Хемптън Корт. Кой беше най-краткият път? През реката, разбира се. Нещо, което за Таня Карлтън беше просто и ясно.

В стената имаше тясна врата от ковано желязо, също оборудвана с електронна ключалка. Таня набра кода и вратата се отвори.

— Пазачът ме познава, защото всеки ден минавам оттук — подхвърли тя. — Преди години използвах ключ, но технологиите вече стигнаха и до тук.

Забързаха надолу по пътеката, оградена с бял дървен парапет откъм водата. Не след дълго пред очите му се появи железопътната гара на отсрещния бряг. Той непрекъснато поглеждаше назад към тухлената стена, готов да измъкне пистолета си.

Беше спокоен, с кристално бистър ум. Някой го искаше мъртъв. Може би там долу, в тъмното и мрачно уединение на тунела. Което предлагаше най-удобната възможност за тази цел.

Трябваше да говори с Антрим в момента, в който се измъкнеха от тук.

* * *

Катлийн се насочи към декоративната ограда от ковано желязо, изработена от опитни майстори. През позлатените й листенца се виждаше Темза. Беше част от масивен тухлен зид, висок над два метра и с остри шипове отгоре. Ева и партньорът й бързо скъсяваха разстоянието. Тя напрегна поглед към мястото, където желязната ограда опираше в зида. Вниманието й беше привлечено от няколко стъпала, които водеха към следващото, по-високо ниво на градината. Там теренът се издигаше почти до нивото на тухления зид. Лесно би могла да се прехвърли от другата му страна и да стигне до крайречната пътека, а после да побегне колкото я държаха краката или да се опита да преплува пълноводната река.

Тя се стрелна вдясно и хукна по покритата с чакъл пътечка, която свършваше пред стъпалата. Погледна през рамо и видя, че Пазан тича след нея.

Изкачи стъпалата и се озова на друга пътечка. Предположенията й се оказаха верни. Желязната ограда действително опираше в тухления зид, който благодарение на по-високия терен изглеждаше значително по-нисък. Би могла лесно да го прескочи. Но миг по-късно насреща й се появиха двама мъже с пистолети в ръце. Ева вече беше в основата на стълбите, също въоръжена.

— Няма да се измъкнеш — подвикна й тя. — А дори и да го направиш, погледни надолу. Ще видиш голо поле, където не можеш да избягаш от куршумите.

Катлийн се обърна наляво. Къде бяха изчезнали всички хора? В тази прекрасна съботна утрин градините би трябвало да гъмжат от народ. Но наоколо беше пусто. Къде бе Матюс? На бетонния пристан под краката й бяха закотвени две големи лодки, но и те бяха празни.

Пазан изкачи стъпалата и се насочи към нея.

— Оръжието! — заповяда тя. — Извади го, бавно и внимателно, а после го хвърли на земята.

Катлийн се подчини.

— Коя си ти? — попита тя.

— Не тази, за която ме мислиш.

* * *

Малоун скочи в малката лодка на Таня. Дължината й не надминаваше три метра, но размерите на извънбордовия й мотор будеха уважение. Във вътрешността й лежаха две спасителни жилетки и чифт гребла.

— Слава богу, никога не ми се е налагало да ги използвам — подхвърли Таня, уловила посоката на погледа му.

— Искате ли да запаля мотора? — попита той.

— За бога! От години дърпам връвта на този приятел. Мога да се справя и сега.

Малоун кимна и се отдръпна встрани. Моторът забоботи при второто дърпане на стартера. Той откачи въжето и лодката се отлепи от кея. Описаха широк кръг и се насочиха обратно към територията на двореца, който беше малко по-надолу по течението на Темза.

— За всеки случай се придържайте към далечната част на реката — подхвърли Малоун.

Таня натисна руля и лодката се отдалечи от двореца, порейки кафявите води. Приближаваха се към друг кей, на която бяха завързани две големи лодки. Върху тухления зид, ограждащ Банкетната къща, непосредствено до мястото, където свършваше желязната ограда, се виждаше женска фигура. Катлийн Ричардс.

Вдясно от нея стоеше друга жена в компанията на двама мъже. Всички държаха пистолети.

В следващия миг Ричардс беше смъкната долу. Таня също видя какво се случва.

— Изглежда, дамата има проблеми — подхвърли тя.

Това беше извън съмнение.

Отчитайки случилото се в тунела, Малоун беше принуден да признае, че мнението му за тази жена можеше да се окаже дълбоко погрешно.