Стив Бери
Измамата на краля (34)

33

Антрим се отдалечи на петдесетина метра от склада и спря на място, където можеше да говори спокойно и едновременно с това да наблюдава вратата, зад която се намираше Гари Малоун. Набра номера от листчето в Темпъл Чърч.

Насреща вдигнаха на третото позвъняване. Същият гробовен глас.

— Готов съм да сключим сделката — съобщи му той.

— А защо ми съобщавате за решението си в този късен час? — попита гласът. — Може би нещата около вас продължават да се усложняват?

Същият снизходителен тон, който отново го ядоса.

— Точно обратното — рязко отвърна той. — Нещата около мен се развиват отлично. Същото обаче не може да се каже за нещата около вас.

— Ще ми обясните ли защо? Все пак ще ви платя цели пет милиона паунда.

— Получих помощ от един бивш агент на име Котън Малоун, който доброволно ми предложи услугите си. Той беше един от най-добрите, с които сме разполагали. И откри онова, което търсех.

— Иън Дън?

Той трепна. Не беше предполагал, че мъжът насреща знае това име.

— Точно така. Заедно с флашката. Предполагам, че след като сте информирани за Дън, знаете и за нея.

— Правилно заключение. Надявахме се, че ще стигнем до нея и до момчето преди вас, но това вече няма значение. Нашите хора се провалиха в онази книжарница.

— Значи знаете как се чувствам аз.

— Заслужих си го — разсмя се по-възрастният мъж. — В крайна сметка ние си направихме труда да ви напомним, че в действията ви липсва напредък. Но след като флашката е намерена, изглежда, че късметът се усмихна и на двама ни.

Това беше вярно.

— Сега, след като вече решихте да сключим сделка, трябва да намерим отговор на още два въпроса — добави старецът.

Антрим замълча в очакване.

— Искаме да получим всички материали, които държите в онзи склад.

— Знаете и за тях?

— В църквата вече ви споменах, че следим нещата отблизо. Дори ви позволихме да оскверните замъка „Уиндзор“ и гроба на Хенри.

— Вероятно защото и вие сте били любопитни какво има там — подхвърли Антрим.

— Бяхме любопитни докъде сте готови да стигнете, нищо повече.

— Докрай — отсече той, надявайки се да покаже, че не се страхува от нищо.

В мембраната се разнесе смях.

— Много добре, господин Антрим. Ще работим с презумпцията, че наистина сте готов да стигнете докрай. — Настъпи кратка пауза. — Ние разполагаме с точен списък на всичко, което държите в склада. Молим да направите необходимото нищо от него да не изчезне.

— Другият въпрос?

— Харддисковете.

По дяволите! Тези хора знаеха всичко за работата му.

— Знаем, че сте подменили харддисковете на трите компютъра, използвани от Фароу Къри. Идеята ви е била да свалите кодираната информация, която се съдържа в тях. Искаме и тях.

— Толкова ли е важна тя?

— Вие търсите истина, която е била скрита в продължение на векове. А ние искаме тази истина да си остане скрита. Всъщност възнамеряваме да унищожим всичко, което сте открили досега. Само така ще сме сигурни, че този проблем ще бъде решен веднъж завинаги.

Това изобщо не го интересуваше. Единственото му желание беше да се измъкне.

— Аз също имам един проблем — рече на глас той.

— Може би пет милиона паунда не са ви достатъчни?

— Тази сума покрива прекратяването на операцията. Без странични ефекти и без по-нататъшна намеса от страна на Вашингтон. Просто отива в небитието, без шансове да бъде подновена. Такива бяха вашите условия. Ще ги изпълня и ще поема цялата вина за провала на онова, което сме започнали.

— Пет милиона паунда означават и едно много комфортно излизане в пенсия.

— Така си мислех и аз. Но сега вие искате физическите доказателства, записани на въпросните харддискове. Окей, разбирам ви. Но остава проблемът с флашката. Котън Малоун трябва да бъде отстранен.

— Ние не сме убийци.

— Но спокойно елиминирате хора — отвърна той, защото добре помнеше съдбата на Фароу Къри и на неговия човек в „Сейнт Пол“. — Малоун е прочел съдържанието на флашката.

— Сигурен ли сте?

— Той сам ми каза. Ако искате операцията да бъде прекратена завинаги, Малоун трябва да бъде отстранен. Той притежава фотографска памет и няма да забрави нито един детайл.

Мълчанието насреща означаваше, че Орденът на Дедал няма достатъчно аргументи, за да откаже.

— Мнението ви ще бъде взето под внимание — обади се най-сетне старецът. — Флашката у него ли е?

— Да.

— Как да го открием?

— Ще ви съобщя допълнително къде и кога.

Линията прекъсна.

* * *

Малоун скочи от противопожарната стълба и се присъедини към Иън, който вече беше на земята. Бяха използвали същия прозорец и същата стълба, през която беше избягал стрелецът.

Тъмната уличка беше безлюдна, без следа от полицейско присъствие.

Те се отдалечиха от книжарницата и потънаха в мрака.

Иън му беше обяснил какво има предвид. И той се съгласи, защото нямаше кой знае колко други опции. Освен това идеята имаше всички шансове да успее.

В края на уличката се сляха с любителите на късни вечерни разходки, които изпълваха тротоара. Поеха към близката пряка. Книжарницата остана на петдесет-шейсет метра вдясно от тях. До тротоара срещу нея продължаваше да стои едната полицейска кола. Другата беше заседнала в трафика на петнайсет метра по-нататък и чакаше светофарът да светне зелено. Именно в нея бяха напъхали агентката на АБТОП. Малоун се надяваше тя да е единствената в колата, която познава него и Иън.

Томас Матюс не се виждаше никъде.

Малоун вдигна ръка и Иън потъна в тълпата пред ярко осветените кръчми и магазинчета. След миг той се появи отново, вече много по-близо до полицейската кола. Насочи се към отсрещния тротоар, а после тръгна заедно с бавния трафик, раздвижил се, след като светофарът светна зелено.

 

 

Иън беше доволен, че Малоун прие предложението му. Защото наистина искаше да му помогне.

Старецът с бастуна беше опасен. Усети го в мига, в който го зърна. Жената от АБТОП успя да прогони другия мъж от книжарницата. И със сигурност беше спасила живота му и този на мис Мери. Сега беше негов ред да й помогне.

Няколко пъти беше прибягвал до номера, който предстоеше да изпълни в момента. По принцип за него се изискваха двама, а дори трима участници — особено когато плячката беше обещаваща.

Но рискът беше голям. Два пъти беше ставал свидетел на пълен провал.

Надяваше се, че тази нощ нямаше да бъде третият.

 

 

Малоун видя как Иън изскочи пред полицейския автомобил. Изскърцаха спирачки и колата закова на място, Иън се строполи на асфалта, хвана се за краката и нададе неистов рев.

Малоун се усмихна. Хлапето наистина си го биваше.

Униформеният шофьор изскочи навън, оставяйки вратата отворена.

Малоун се промъкна между две спрели коли, сграбчи шофьора за раменете и рязко го завъртя. Дясното му кроше потъна два пръста под гръдния кош. Мъжът политна и се блъсна в колата.

В същия момент Малоун сграбчи презраменния му кобур и светкавично издърпа пистолета от него. Ченгето започна да се надига, но той не му даде никакъв шанс. Ръкохватката на пистолета го улучи в слепоочието и тялото му рухна на земята. Светкавично завъртане и пистолетът се насочи в челното стъкло на патрулката.

Дясната врата рязко се отвори. Но Иън вече беше на крака и със силен ритник я затръшна обратно. През това време Малоун седна зад волана, насочи пистолета в главата на второто ченге и без проблеми прибра оръжието му.

— Готова ли си? — подхвърли на Ричардс той, без да изпуска от очи мъжа на съседната седалка.

Задната врата се отвори. Иън й помогна да слезе.

— Не мърдай от тук — изсъска на смаяното ченге Малоун, после изскочи от колата и прекоси платното в обратна посока.

Иън и все още окованата в белезници Ричардс се присъединиха към него.

— Предлагам да изчезваме — спокойно обяви той.