Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King’s Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Измамата на краля

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, В. Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-330-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5527

История

  1. — Добавяне

10

Катлийн паркира колата си на Тюдор стрийт, съвсем близо до портала. Върху картата, с която я беше снабдил шефът й, беше изписано МИДЪЛ ТЕМПЪЛ ХОЛ, част от Инс ъф Корт, обитаван от лондонските адвокати от 400 години. Две от големите адвокатски колегии, Мидъл Темпъл и Инър Темпъл, се помещаваха тук още от времето на Хенри VIII. Самият Дикенс бил член на Мидъл Темпъл и Катлийн много харесваше написаното от него за живота в Инс ъф Корт.

„Който пристъпи зад тези стени, оставя шума зад гърба си.“

Все още беше развълнувана от гледката с костите на Хенри. Никога не беше допускала, че ще види подобно нещо. Кой си бе позволил да оскверни гробницата? Със сигурност бяха проявили невероятна дързост, тъй като замъкът „Уиндзор“ се охраняваше строго. Какво са очаквали да открият там? Тези въпроси я измъчваха през цялото пътуване обратно към Лондон. Нямаше търпение да разбере какво я очаква в Мидъл Темпъл.

Дъждът продължаваше да връхлита на талази. Наскоро изсъхналата й къса кестенява коса бързо се намокри. На портала нямаше охрана, а паркингът зад него беше празен. Беше петък, седем и половина вечерта. Работният ден в Инс ъф Корт отдавна беше приключил.

По всичко личеше, че нейният едва започваше.

Прекоси прочутата Кингс Бенч Уок и навлезе в лабиринт от тухлени сгради с тъмни прозорци, който свършваше пред известната Темпъл Чърч. Тя продължи нататък и се озова пред Мидъл Хол. Подмина табелата с надпис ЗАТВОРЕНО ЗА ПОСЕТИТЕЛИ и отвори вратата.

Осветеното пространство вътре беше дълго трийсетина метра и широко около петнайсет, разположено под покрив, чиито подпорни греди от солиден дъб бяха на повече от 900 години. Високите прозорци от двете страни бяха украсени с рицарски брони и хералдически символи на някогашните членове на Мидъл Темпъл. Сред тях освен Дикенс фигурираха имена като сър Уолтър Рали, Уилям Блекстоун, Едмънд Бърк и Джон Марстън. Помещението беше запълнено от четири реда масивни дъбови маси със столове. Върху издигнатия подиум в дъното, над който бяха окачени пет големи маслени платна, се виждаше масата, предназначена за осемте най-старши членове на адвокатската колегия, които се хранеха тук от XVI в. насам. Портретите зад тях не бяха сменяни двеста години. Чарлс I, Джеймс II, Уилям III, Чарлс II, кралица Ана и, полускрита в далечния край, Елизабет I.

Именно от там се появи непознат мъж.

Нисък, около шейсетгодишен, с обветрено лице, кръгло като месечина. Посребрената му коса беше сресана толкова безупречно, че човек почти изпитваше желанието да я разроши.

Когато се приближи, Катлийн получи възможност да се увери, че масивните очила със стоманени рамки не само криеха очите му, но и нарушаваха естествената симетрия на безизразните му черти. Беше облечен в стилен тъмен костюм с жилетка, от джобчето на която висеше сребърен ланец. Куцаше силно с десния крак и се подпираше на бастун.

Катлийн веднага разбра кой е той, въпреки че го виждаше за пръв път.

Сър Томас Матюс. Директор на Сикрет Интелиджънс Сървис.

Едва шестнайсет човека бяха оглавявали агенцията, отговаряща за всички въпроси на външното разузнаване от началото на XX в. насам. Американците предпочитаха да я наричат МИ6 — име, което бе станало популярно по време на Втората световна война.

Катлийн замръзна на място. Не знаеше какво да каже и как да се държи.

— Доколкото съм осведомен, вие сте член на адвокатската колегия на Мидъл Темпъл — каза мъжът с тих, но гърлен глас.

Катлийн кимна, безпогрешно доловила присъствието на лондонския диалект в гласните.

— Завърших право в Оксфорд и ми предложиха членство — отвърна тя. — Изяла съм доста храна в тази зала.

— След което решихте, че прилагането на закона е по-интересно от неговото тълкуване, така ли?

— Нещо такова — кимна тя. — Обичам си работата.

Мъжът насочи показалец в гърдите й и обяви:

— Осведомен съм за това, което направихте преди две години с онази риба!

Тя си спомни за партидите тропическа риба, внесени от Колумбия и Коста Рика за продажба като храна за домашни любимци. Контрабандисти бяха разтворили кокаин в прозрачни пликчета, а после ги бяха скрили между рибите. Но тя успя да разкрие измамата.

— Проявили сте голяма находчивост — похвали я мъжът. — Жалко, че кариерата ви в момента е застрашена.

Тя замълча.

— Ако трябва да бъда откровен, аз разбирам началниците ви много добре — добави той. — Агенти, които отказват да проявят здрав разум, обикновено свършват с куршум в главата, но често стават причина и за смъртта на други хора.

— Извинете, но обидите за тази вечер ми стигат — твърдо отвърна тя.

— Винаги ли сте толкова пряма?

— Сам споменахте, че най-вероятно ще изгубя работата си. Каква полза да увъртам?

— Може би моята подкрепа ще спаси кариерата ви.

Това беше неочаквано изявление.

— В такъв случай кажете какво искате — заяви тя.

Матюс размаха бастуна си.

— Кога за последен път бяхте тук? — пожела да узнае той.

Катлийн се замисли. Беше преди почти една година. Градинско парти на приятел, който беше избран за старши член — един от малцината, които управляваха колегията.

— Доста отдавна — отвърна на глас тя.

— Аз с удоволствие идвам тук — добави Матюс. — Тази сграда е свидетел на толкова много събития в нашата история. Само си представете: стените и таваните са същите от времето на Елизабет Първа. Тя лично е идвала тук. На това място се е състояла премиерата на Шекспировата „Дванайсета нощ“. Всичко това ме впечатлява. А вас?

— Зависи дали ще запазя работата си, или не.

— Случва се нещо необичайно, госпожице Ричардс — усмихна се Матюс.

Тя запази безизразното изражение на лицето си.

— Ще разрешите ли да ви разкажа една история?

 

 

Принц Хенри се насочи към кралските покои в двореца „Ричмънд“. Беше пристигнал тук по изричното настояване на своя баща крал Хенри VII.

В това искане нямаше нищо необичайно, предвид особените отношения помежду им след смъртта на брат му Артър — събитие, което го направи пряк наследник на престола. Разбира се, той вече беше свикнал на честите повиквания от страна на баща си, чиято цел най-често беше да му втълпи някои уроци и да го накара да извлече поуки от тях. Правеше го, защото отчаяно искаше да разбере дали вторият му син щеше да бъде в състояние да запази стабилността на кралството.

Кралят лежеше върху алено-златисти завивки, подпрян с възглавници. Край високия балдахин на леглото му се бяха струпали монаси с бръснати глави, лекари и куртизанки. Принцът се вцепени от изненада. Той добре знаеше за предишните болести на баща си — първо възпаление на гърлото, после ревматична треска, хроническа умора, загуба на апетит и пристъпи на депресия. Но никой не го беше информирал за новото неразположение, което изглеждаше доста сериозно.

Изправил се в долния край на ложето, изповедникът изпълняваше своя последен ритуал, мажейки голите глезени на краля със светено масло. Баща му целуна разпятието, поднесено пред устата му, после стаята се изпълни от дрезгавия му глас, с който го беше хокал толкова много пъти:

— Призовавам всемогъщия Бог да ме дари с милостива смърт.

Принцът беше заковал поглед в лицето на този хитър и пресметлив мъж, който беше управлявал Англия в продължение на двайсет и три години. Хенри VII не беше наследил короната, а я беше извоювал на бойното поле, разбивайки армията на омразния Ричард III на Босуърт Фийлд. Така той бе сложил край на династиите Йорк и Ланкастър, за да изгради нова. Династията на Тюдорите.

Кралят му направи знак да се приближи.

— Смъртта е противник, който не може да бъде купен или надхитрен — каза той. — На нея не й влияят нито парите, нито предателството. И тя най-сетне ми се представи.

Хенри не знаеше какво да отговори. От опит знаеше, че най-добрата тактика е мълчанието. Той все пак беше Йоркският херцог, вторият син на краля, и никога не беше мислил, че може да наследи престола. Тази чест се падаше на по-големия му брат Артър, получил романтичното име с единствената цел да легитимира още повече претенциите на династията Тюдор към английския престол. Артър беше получил всякакви привилегии, включително брак с бляскавата принцеса Катерина Арагонска като част от договора с Испания, утвърждаващ солидните позиции на Англия в Европа. Но Артър умря само пет месеца след този брак, едва шестнайсетгодишен. През следващите седем години много неща се промениха.

Почина папа Александър, представител на династията на Борджиите. Наследилият го Пий III се задържа на Светия престол едва двайсет и шест дни. Мястото му беше заето от Юлий II, който години наред се хвалеше, че държи под контрол Свещената кардиналска колегия. В качеството си на Божи наместник, този човек беше проявил достатъчно здрав разум да се вслуша в молбата на Хенри VII. Още на първия ден след Коледа на 1503 г. той бе издал декрет за анулиране на брака на Катерина Арагонска с покойния Артър и разрешение да сключи брак с по-малкия му брат.

Така Катерина се оказа сгодена. Но брак не последва. Умиращият крал беше използвал състоянието си като примамка за Испания и Свещената Римска империя, опитвайки се да получи повече.

— Трябва да поговорим — промълви баща му. При всяка дума от гърлото му излитаха мъчителни хрипове. Очевидно не можеше да си поеме дъх. — Майка ти, с която скоро ще се видя, много те ценеше.

Хенри обожаваше Елизабет Йоркска. Като втори син, той беше оставен изцяло на нейните грижи. Тя го научи да чете и пише, тя го учеше да разсъждава. Красивата и нежна кралица беше починала преди шест години, само няколко месеца след смъртта на първородния й син Артър. А той често се питаше дали съществува друга толкова съвършена жена.

— Аз обичах майка ти повече от всичко на света — задъхано промълви баща му. — Мнозина не биха повярвали, но това е истината.

Ушите на Хенри винаги бяха нащрек. Чуваше всичко, което се говореше за баща му — твърд, строг, упорит, коравосърдечен крал, който не се радваше на народната обич. Той приемаше Англия като своя собственост, защото я беше извоювал на бойното поле. Нацията трябваше да му е задължена. С това убеждение беше започнал да трупа огромното си богатство от новопридобити имения, повечето от тях конфискувани от враговете му. Той знаеше цената на изнудването и ползата от великодушието, проявено към онези, които можеха да платят за своите привилегии — благодарение на него.

— Ние сме християни, синко. Затова трябва да имаме съвест, по-чиста дори от съвестта на Светия отец. Трябва да запомниш това.

Поредният урок? Той беше вече на осемнайсет — висок, здрав, с широки гърди и силни крайници. Мъж във всяко едно отношение. Мъж, на когото му беше дошло до гуша от нравоучения. Освен това беше учен, поет и музикант. Умееше да подбира и използва способните хора и се беше заобиколил с най-интелигентните сред тях. Не странеше от удоволствията, но никога не пренебрегваше дълга си. И изобщо не се страхуваше от провал.

Преди време мечтаеше да стане свещеник. А сега щеше да стане крал.

Още на влизане беше усетил особеното гузно напрежение в двореца. Смъртта винаги е време за кралско покаяние. Предстоеше помилване на затворници, раздаване на милостиня и отслужване на траурни литургии. Канцеларията на Уестминстър щеше да се изпълни с хора, желаещи да платят за окончателно помилване. Настъпваше време за опрощение в буквалния и в преносния смисъл на тази дума.

— Ти си един коравосърдечен негодник! — процеди баща му. — Чуваш ли какво ти говоря?

По навик принцът трепна от гневния му глас и насочи вниманието си към леглото.

— Чувам.

— Всички да се махат! — гневно изкомандва баща му.

Хората около леглото побързаха да напуснат. Баща и син останаха сами.

— Искам да споделя с теб една тайна, за която никога не съм ти говорил — рече кралят.

Лицето му придоби особено изражение.

— Ще наследиш от мен богато и процъфтяващо кралство. Аз отдавна се научих да не вярвам на другите. И ти трябва да бъдеш такъв. Нека си въобразяват, че имат твоето доверие, но вярвай само на себе си. Аз успях да натрупам голямо богатство, което по право принадлежи на Тюдорите.

Нима?

— Скрил съм го добре, на едно място, което някога е принадлежало на тамплиерите.

Хенри от доста време не беше чувал името на този орден. Вече двеста години членовете му ги нямаше никъде. Останали бяха само техните храмове и имения, пръснати из всички краища на страната, някои от които той беше посещавал лично. Кое от тях криеше тайната на краля?

Трябваше да разбере това. Затова реши за последен път да влезе в ролята на покорен син. И се постара това покорство да проличи в погледа, който отправи към баща си.

— Твой дълг е да пазиш съкровището и да го предадеш на първородния си син. Аз се сражавах да поставя семейството ни на престола, а твоята мисия е с Божията помощ да продължиш моето дело.

По този въпрос нямаха различия.

— А мястото ще ти хареса — добави кралят. — Ще ти служи добре, както служеше на мен.

 

 

— Истина ли е това? — прошепна Катлийн, заковала очи в лицето на Матюс.

— Доколкото ни е известно, да — кимна той. — Тази история се съхранява в архиви, недостъпни за широката публика.

— Но тук става въпрос за информация на петстотин години!

— Най-смайващото е, че въпреки това все още е актуална. Именно затова ние сме тук.

Как е възможно това, запита се тя, но запази мълчание.

— Сър Томас Райътсли грижливо е записал всичко, случило се на двайсети април хиляда петстотин и девета година. Хенри Седми умрял на следващия ден. За съжаление, в записките на Райътсли не се споменава нищо за онова, което кралят споделил със сина си. Знаем само, че Хенри Осми споделил тайната с шестата си съпруга Катрин Пар. Това станало малко преди смъртта му през хиляда петстотин четирийсет и седма година. Знаем също, че богатството на Хенри Седми преди смъртта му възлизало на четири милиона и половина паунда. Тази сума не може да се преизчисли в днешни пари, защото по-голямата част от него са скъпоценни метали с неизвестно качество и количество. Но при всички случаи става въпрос за милиарди лири стерлинги.

После той й разказа какво се бе случило край смъртното ложе на Хенри Осми през януари 1547 г. Разговорът между съпруг и съпруга твърде много приличаше на онзи, който баща и син бяха провели трийсет и осем години по-рано.

— С жените Хенри Осми се държал като глупак — въздъхна Матюс. — Доверил се на Катрин Пар, която го мразела. А тя за нищо на света не би предала информацията на Едуард Шести. — По-възрастният мъж замълча за момент, после попита: — Познавате ли живота на Катрин Пар?

Тя поклати глава.

Матюс обясни, че Пар била дете на една от куртизанките на Хенри VIII и била кръстена на първата му съпруга Катерина Арагонска. Била високообразована. Говорела френски, испански и италиански. Хенри се оженил за нея през 1543 г. Когато умрял през 1547 г., тя била почти на трийсет и шест.

Забременяла малко след четвъртия си брак с Томас Сиймур и отишла да живее в замъка „Съдли“ в Глостършър, където през август 1548 г. родила дъщеря, но шест дни по-късно умряла. Самият Сиймур живял до март 1549 г., когато го екзекутирали за измяна. След това Катрин Пар, Томас Сиймур и дъщеря им Мери потънали в забрава.

— Днес обаче нещата не стоят точно така — добави Матюс.

Случва се нещо много сериозно, беше казал шефът й в „Уиндзор“. Разговорите за края на кариерата й в АБТОП и завръщането й в Мидъл Темпъл пробудиха спомените й за времето, когато се беше хранила на дългите маси в компанията на студенти и колеги адвокати — едно от периодичните задължения на всички членове на колегията. Някога, преди векове, ги бяха призовавали на вечеря с помощта на рог, надуван от специален човек на стълбите пред трапезарията. Но неговите звуци не стигали до хората, които ловували зайци на отсрещния бряг на Темза, и затова рогът постепенно излязъл от употреба и бил прибран в хранилището.

Катлийн често се опитваше да си представи обстановката преди стотици години, когато хората живеели постоянно тук и учели правото. Може би скоро самата тя щеше да дойде тук като бивш агент.

Беше крайно време да се върне в настоящето.

— Защо съм тук? — попита тя.

Поискаха теб, беше казал шефът й.

— Блейк Антрим.

Много дълго време не беше чувала това име. А произнасянето му тук, в Мидъл Хол, само усили изненадата й.

— Предполагам, знаете, че преди време аз бях близка с Антрим — овладя се тя.

— Надявахме се, че някой от нашите агенти ще го познава. Компютърното ни проучване установи, че Антрим е написал блестяща препоръка за назначението ви в АБТОП.

— Не съм го виждала и чувала от десет години — поклати глава тя.

И не искаше да го чува.

— Вашият баща е бил член на Мидъл Темпъл — отвърна Матюс. — Също като дядо ви и прадядо ви. Всичките са били адвокати, а прадядо ви е бил дори член на управата. Би трябвало и вие да вървите по стъпките им, но вместо това решавате да станете инспектор. Но сте запазили членството си в колегията и до ден-днешен, без да бягате от отговорностите, свързани с него. Въпросът е защо?

Бяха я проучили както трябва. Тези подробности ги нямаше в служебното й досие.

— Няма значение защо съм предпочела да не практикувам право — отвърна тя.

— Не съм съгласен — поклати глава Матюс. — Фактически отговорът на този въпрос може да има ключово значение и затова не бива да го пренебрегваме.

Тя замълча, а той моментално усети колебанието й.

Махагоновият му бастун описа полукръг по посока на залата. Едва сега Катлийн забеляза глобуса от слонова кост, който изпълняваше ролята на ръкохватка. Континентите бяха оцветени в черно и контрастираха много добре с полираната му повърхност.

— Тази сграда е на петстотин години и на практика представлява една от последните реликви на династията на Тюдорите. Предполага се, че Войната на розите е започнала в градината на няколко крачки от тук. Участниците в нея се различавали по цветето, което избрали — ланкастърците червена роза, а привържениците на Йорк бяла. Гражданската война продължила петдесет и пет години. — Матюс направи кратка пауза и добави: — Този комплекс е бил свидетел на голяма част от нашата история.

Все още не беше отговорил на първия й въпрос.

— Защо ме повикахте тук?

— Елате, ще ви покажа.