Стив Бери
Измамата на краля (31)

30

Гари все още беше смаян от разкритията на Блейк Антрим. Съмненията, които го измъчваха, откакто чу истината от устата на майка си, бяха заменени от някакво особено напрежение. Реалността го беше връхлетяла неочаквано, без да му даде време за подготовка.

Двамата с Антрим се върнаха в офиса.

— Искаш ли да се подложим на ДНК тест? — попита Антрим.

— Мисля, че да.

— Само така ще получим твърд отговор.

Антрим извади вакуумиран найлонов плик, в който имаше два стерилни тампона в две шишенца. Разкъса плика, измъкна единия от тях и го пъхна в устата си, след което го върна обрано.

— Отвори — кратко заповяда той.

Гари покорно отвори уста и му позволи да повтори операцията.

— Утре ще имаме резултат.

— Утре няма да сме тук — поклати глава момчето.

Което му напомни, че предстои още една притеснителна стъпка — да съобщи на баща си. Или на Котън Малоун. Беше му все едно как ще го нарича оттук нататък. Внезапно осъзна, че появата на истинския му баща повдига въпроса какво ще стане с човека, който го беше гледал цял живот.

В офиса влезе непознат мъж. Антрим му подаде плика с пробите и продиктува адреса, на който трябваше да бъдат занесени. Мъжът кимна и излезе.

— Все още нямаме новини от баща ти — обади се Антрим. — Да се надяваме, че е намерил Иън Дън.

— Какво е откраднал Иън?

— Загиналият в метрото Фароу Къри беше мой служител. Той дешифрира книгата, която ти показах оттатък. За съжаление, беше качил резултатите от работата си на външно устройство, което според нас е попаднало в ръцете на Иън. Сега просто трябва да си го приберем обратно.

— Какво пише в тази книга? — попита Гари.

— Не знам — сви рамене Антрим. — В деня на смъртта си Къри се обади с новината, че е успял да разбие шифъра. Поиска среща с някой от хората ми на „Пикадили Съркъс“, но той се появил там точно в момента, в който Къри паднал на релсите. Успял да види как Иън измъква флашката от джоба му, но после го изгубил в тълпата.

— Как се запозна с майка ми?

Този въпрос продължаваше да го измъчва.

— Вече ти казах. Стана по времето, когато тя и баща ти живееха в Германия, аз също. Не беше щастлива, защото баща ти й изневеряваше. Беше засегната и гневна. Един ден я срещнах на пазара във Висбаден. Заговорихме се. Това доведе до нови срещи и разговори, а после и до други неща.

— Ти беше ли женен?

— Никога не съм се женил — поклати глава Антрим.

— Но тя е била.

— Знам. Не постъпих добре. Но тогава бях много млад, тя също. На млади години човек върши неща, за които после съжалява. Убеден съм, че и тя се чувства по същия начин.

— Да, спомена нещо подобно — кимна Гари.

— Майка ти беше самотна, Гари. Чувстваше се предадена. Нямам представа какво се беше случило между нея и… баща ти. Единственото ми желание беше да я накарам да се почувства по-добре. Поне за малко.

— Не ми изглежда много правилно.

— Разбирам те. Но постави се на моето място. Връзката й с мен беше начин да се справи с болката, която изпитваше. Правилно ли беше? Не, разбира се. Но се случи и резултатът си ти. Как може тогава да е лошо?

— А тя защо не ми каза нищо за теб?

— Може би защото това би породило още въпроси — сви рамене Антим. — А тя със сигурност не е искала да мислиш лоши неща за нея. За съжаление, в нито един момент не е помислила за твоите чувства. За моите — също.

Наистина беше така.

— Не мисля, че нашата среща ще й хареса.

— Вероятно не. Даде ми да го разбера, когато я притиснах в службата й. Не искаше ние с теб да се видим. Каза ми да се махам и никога повече да не я безпокоя.

— С което не съм съгласен.

— Нито пък аз.

Антрим си напомни да подбира думите си много внимателно. От това зависеше дали ще спечели момчето на своя страна, или ще го загуби завинаги. Нямаше съмнение, че Гари го приема за истинския си баща. Съвпадението на ДНК пробите щеше да бъде от полза и за двамата, но Пам вече беше дала ясно да се разбере какъв щеше да бъде резултатът. Сега оставаше той да накара петнайсетгодишното момче да зададе въпроса кой всъщност е неговият баща. Онзи, който го е отгледал? Или другият, който му е дал своите гени? Антрим нямаше вина, че не е бил част от живота му, а Гари очевидно си даваше сметка за това.

Виновна беше майка му.

Но той все още не искаше от него да я подлага на разпит. Това щеше да стане по-късно. Когато узнаеше за случилото се тук, Пам без съмнение щеше да побеснее. Доколкото я познаваше, тя щеше да надрънка какви ли не глупости по негов адрес. Но ако той разиграеше картите си както трябва, те нямаше да имат значение. Защото подозренията на момчето щяха да са насочени много повече към нея, отколкото към него. В крайна сметка тя беше онази, която го е излъгала. Защо момчето трябваше да й вярва?

Въпросът с Котън Малоун продължаваше да е на дневен ред. Той беше наблизо и би могъл да заздрави позициите си още преди момчето да възприеме новата ситуация.

Това не биваше да става.

Антрим се надяваше, че след този разговор Гари ще започне да си задава въпроси. А неговата задача беше да му внуши, че и баща му носи известна отговорност за случилото се. Обработено както трябва, момчето можеше да насочи гнева си към Котън Малоун. А това щеше да улесни възприемането на онова, което Антрим беше планирал.

— Трябва да се обадя по телефона — рече на глас той. — Чакай ме тук, ще се върна след няколко минути.

Гари остана сам. През прозореца се виждаха масите, отрупани с книги и компютри. Нямаше представа за какво е всичко, но усещаше, че е важно. Какво ли прави баща ми, запита се той. Надяваше се, че проблемите на Иън не са много сериозни.

Майка му беше категорична, че не желае истинският му баща да се превръща в част от живота им. Но без да посочи причини.

Което го объркваше още повече. Блейк Антрим му се струваше свестен човек. Който доскоро не беше подозирал истината, като всички останали. И който се беше задействал веднага след като бе узнал всичко. А това означаваше много.

Но какво трябваше да направи самият той? Беше получил неочакван шанс. Защото имаше куп въпроси към Антрим и баща си. Кои бяха най-важните? Щеше ли майка му да се обвърже с друг мъж, ако баща му не бе имал връзки с други жени? Антрим е бил там. Бил е непосредствен свидетел на случилото се. И беше категоричен, че майка му е страдала много.

Трябваше да поговори с някого. Но с кого? Не можеше да се обади на майка си. Би било голяма грешка. А баща му беше тръгнал да търси Иън.

Нямаше кой да разбере чувствата на гняв и объркване, които бушуваха в душата му.

С изключение на Блейк Антрим.