Стив Бери
Измамата на краля (62)

61

Малоун потръпваше от гняв. Очите му следяха всяко движение на Антрим.

— Струваше ли си всичко това? — подхвърли той.

— И още как! Разполагам с много пари, а след малко ти ще си мъртъв.

— Много си самоуверен.

— Натрупал съм доста опит, Малоун.

— Но аз не съм някое от бившите ти гаджета. Със сигурност няма да ме напляскаш толкова лесно.

Антрим се измести надясно, по-близо до отворения саркофаг. Пистолетът лежеше на около три метра от тях, но той не показа никакъв интерес към него и тръгна в обратна посока.

— А ти защо се бъркаш във всичко това? — попита той. — За да защитиш честта на бившата си жена? Преди петнайсет години не беше толкова загрижен за нея.

Малоун отказа да захапе въдицата.

— Харесва ли ти да биеш жени?

— Специално твоята нямаше нищо против — сви рамене Антрим.

Тези думи го жегнаха.

— Ако това ще те успокои, бих казал, че момчето изобщо не ме интересува — добави Антрим. — Исках само да проверя дали ще се получи нещо. Преди няколко месеца Пам много ме ядоса. Беше си въобразила, че може да ми нарежда какво да правя. Но в моя живот има едно основно правило: никога не позволявай да те контролира жена.

 

 

Гари чу почти всичко, което изрече Антрим. В душата му закипяха отвращение и гняв. Той понечи да се втурне в помещението, но Иън го сграбчи за раменете и поклати глава.

— Остави всичко в ръцете на баща ти — прошепна в ухото му той. — Сега това е негова битка.

Беше прав. Моментът не беше подходящ. Внезапната му поява само щеше да усложни нещата. Баща му наистина щеше да се справи по-добре без него.

— Добре ли си? — почти беззвучно попита Иън.

Той кимна. Но не беше добре.

 

 

Антрим умело предизвикваше Малоун. По всички правила на занаята, очаквайки съответната реакция. Но в думите му имаше и истина. Не за Пам или Гари. Те вече нямаха значение. Сега беше важно да надвие Малоун, а после да изчезне през другия изход, взривявайки експлозивите в последния момент. Отчитайки дебелината на околните стени, дистанция от петнайсетина метра щеше да бъде повече от достатъчна. Високата температура и ударната вълна със сигурност щяха да предизвикват срутване, осигуряващо подходяща гробница на Котън Малоун, бивш агент от отряд „Магелан“. За да постигне това, трябваше само да преодолее трите метра, които го деляха от вратата. Което означаваше Малоун да бъде обезвреден за не повече от няколко секунди.

Но трябваше да действа крайно внимателно. Не биваше да се ангажира в близък бой, защото имаше опасност от случайно задействане на детонатора.

Беше сигурен, че ще се справи.

 

 

Малоун се стрелна напред и сграбчи Антрим през кръста. Двамата се строполиха на каменния под. Той обаче го държеше здраво.

 

 

Иън чу тътена на падащите тела, придружен от тежко изпъшкване. Рискува да надникне в помещението и видя, че двамата мъже се бият. Антрим отблъсна противника си и скочи на крака. Малоун също се изправи и замахна с юмрук, но ударът му беше блокиран. Контрата на Антрим попадна в корема му.

Гари също гледаше.

Иън огледа помещението и бързо откри пистолета, който лежеше вдясно от входа, в подножието на стъпалата, осигуряващи достъп.

— Трябва да вземем онзи пистолет — прошепна той.

Но вниманието на Гари беше приковано изцяло върху двамата мъже, вкопчени един в друг.

— Антрим разполага с експлозиви — каза той.

Усетил изненадата на Иън, Гари побърза да добави:

— Раницата на пода. Детонаторът е в джоба му.

Вече беше видял какви поражения могат да нанесат безобидните на пръв поглед глинени топки.

Специална продукция, беше казал Антрим.

После Гари си спомни, че при експлозията в склада Антрим се беше отдалечил на петнайсетина метра и остана невредим. Ако успееше да изхвърли раницата през насрещната врата, може би всичко щеше да се размине. Защото Антрим едва ли планираше взрив, докато все още е в помещението.

Оставаше детонаторът. В джоба на Антрим. Който можеше да бъде случайно натиснат, докато се биеха.

Баща му беше в опасност.

— Ти прибери пистолета, а аз ще се погрижа за раницата — каза Гари.

 

 

Малоун блокира един десен прав и крошето му попадна в лицето на Антрим. Той политна към стената, после отново се хвърли към него.

Посипа се градушка от удари. Един от тях разцепи устната на Малоун. В устата му се появи солен вкус. Отвърна със серия от удари в главата и тялото. Отстъпил към лавиците, Антрим грабна една метална кана и я запрати по него.

Той светкавично се наведе и импровизираният снаряд профуча над главата му.

В следващия миг Антрим беше върху него. Нещо тежко го удари в тила, причинявайки остра болка. Той сплете пръсти, вдигна ръцете си рязко нагоре и стовари двойният юмрук в лицето на нападателя зад гърба си.

Бронзова манерка изтрака на пода.

Виеше му се свят, пулсирането в слепоочието му се превърна в остра болка. Ритник в глезените го принуди да се люшне встрани. Той се завъртя, дишайки престорено учестено. Това му даде време да се подготви за следващата атака.

Внезапно в помещението се появи Иън, който се спусна по стъпалата и се стрелна към пистолета. След него връхлетя и Гари.

Какво ставаше, по дяволите?

За миг Малоун се закова на място, смаян от присъствието на момчетата. Иън посегна към пистолета, но Антрим скочи към него, изтръгна го от ръцете му и му нанесе силен удар в лицето с опакото на дланта си.

Гари грабна раницата и я хвърли в съседното помещение.

Антрим вдигна пистолета.

— Достатъчно! — извика той и се прицели.

Малоун изглеждаше замаян, а момчетата застинаха с разширени от ужас очи. Иън разтъркваше лицето си в опит да се справи с последиците от удара.

Страх прониза тялото на Антрим. Потта му излъчваше неприятна сладникава миризма. В главата му се въртеше една-единствена мисъл.

Махай се от тук. Веднага!

— Съберете се ей там, при стълбите! — заповяда той.

Лявото му око беше почти затворено от юмруците на Малоун. Цялото лице го болеше. Брадичката, слепоочията, веждите. Започна да се изтегля към втория изход. Сърцето му блъскаше в гърдите.

Малоун не реагира на командата и той насочи пистолета в гърдите на Гари.

— Нима предпочиташ да го убия? — изкрещя той. — Хайде, мърдай!

Малоун направи крачка назад, следван от момчетата.

— Добре ли си? — попита той, обръщайки се към Иън.

— Нищо ми няма.

— Ще ме застреляш ли? — спря се на място Гари. — Собствения си син?

Нямаше време за излишни емоции.

— Виж какво, петнайсет години не сме се познавали. Няма смисъл да започваме сега. Затова отговорът ми е да, ще те застрелям. Особено ако не млъкнеш веднага!

— Значи си искал да нараниш майка ми и нищо повече?

— Аха, подслушвал си — направи гримаса Антрим. — Но така е по-добре, защото няма нужда да се повтарям.

Малоун прегърна Гари през раменете и го притегли към себе си. Очите на момчето останаха заковани в агента.

Антрим стигна до вратата. Един бърз поглед му беше достатъчен, за да се увери, че съседното помещение е празно. Там беше тъмно, но отблясъците на лампата бяха достатъчни, за да зърне вратата в далечния край, на около десетина метра от него.

Бръкна в джоба си и стисна детонатора.

— Стой там, където си — изсъска на Малоун той.

После започна да отстъпва навътре в тъмното помещение, продължавайки да ги държи на мушка.